йонни гранати. Всичко вършеха машинално, въртяха вяло глави и се оглеждаха наоколо с безизразни лица, сякаш вторачени в себе си.
„И аз съм като тях — помисли си Джеф Викърс. — Това създание ни държи в ръцете си… Но какво иска то в крайна сметка!“
— Много е рано още… Но скоро ще узнаете…
Отговорът бе натрапен на Викърс. Той не се породи в неговия мозък, а в мозъка на онова създание, което го фиксираше от двете хоризонтални цепки, служещи му за очи.
— Най-после попаднахте в клопка, поставена от хилядолетия насам… Вселената стигна до повратен момент в своето съществувание… Вие ще бъдете носителите на една цивилизация, която ще я залее…
Странният рев на растителното същество грубо изтръгна Викърс от летаргията му. Тръпки полазиха по кожата му. Той се огледа наоколо с тъпо изражение и затърси оръжието си. Когато се хвърли върху йонната пушка, която лежеше в краката му, неговите хора също излизаха от това състояние на вцепенение и неподвижност. От двете страни на Викърс се чуха подвиквания. Но когато той най-накрая бе в състояние да си служи с оръжието, растителното чудовище го нямаше вече. Предчувствието за неотвратима опасност накара помощник-командира на Сигнус-X-I да скочи на крака.
— Всички назад. Изчезвайте оттук, бързо!
Но беше вече много късно. Около тях цветята с крещящите багри се поклащаха, сякаш раздвижени от внезапен полъх, и облак от микроскопични жълти прашинки обви групата, която бързо отстъпваше назад.
— Цветен прашец! — извика Викърс. — Това е цветен прашец. Изчезвайте!
Финият златен прашец проникваше в ноздрите и очите и предизвикваше сълзене. Хората започнаха отчаяно да кашлят, но продължаваха да отстъпват наслуки, блъскайки се един в друг. Без да усетят, някои от тях изтърваха оръжията, които малко преди това бяха намерили.
— Тичайте! — изрева Викърс и се втурна напред, тласкан от необяснима смътна тревога.
Хукнаха напосоки, раздирайки скафандрите си в бодлите на черните храсти, ниските клони шибаха лицата им, но те не усещаха болка, гонени от някакъв ужасен страх, който не можеха да преодолеят.
Страхът от непознатото…
Когато Джеф Викърс престана да тича, защото не можеше повече и усети тъпа болка вдясно, той се оказа сам в края на гората. Кръв се стичаше по лицето и раздраните му ръце. Имаше впечатлението, че повече няма да може да диша нормално. Отпусна се в тревата — в главата му нямаше нито една свързана мисъл.
Едва по-късно, много по-късно той си даде сметка, че е сам. Тогава стана, забеляза, че е изгубил пушката, и започна да търси приятелите си…
Крис Холдън спря глисера до командния модул и изскочи от него веднага щом стъкленият покрив се отвори автоматично. Лейтенант Пейвъл го чакаше. Той бързо отиде до него и попита:
— Има ли новини от Викърс и неговия екип? Опитах се да се свържа с тях по радиото на връщане от селото, но не отговарят.
— Помощник-командирът Викърс се върна преди около четвърт час — отговори мрачно офицерът. — Направихме опит да ви съобщим, но връзката не се осъществи.
— Бях включил на предаване — обясни Холдън. — Е, и?
— Зле върви, командире — каза Пейвъл. — Четирима липсват при проверката, а тези, които се върнаха…
— Но говорете, дявол да го вземе! — не издържаше вече Холдън.
— Не знам какво да кажа, командире. Изглеждат… изглеждат особено. Сега са в стационара, под наблюдението на главния лекар Лестър.
— В стационара ли? — учуди се Холдън.
— Много са зле — обясни Пейвъл. — Полумъртви от умора и целите в рани. Екипировката им е разкъсана и… и сякаш са загубили разсъдък. Викърс можа да проговори за малко. Несвързани думи. Но ние все пак успяхме да разберем, че са намерили онова… онова нещо. По всяка вероятност са се били. Всъщност, не знам… Викърс можа да обясни, че вероятно четиримата липсващи мъже се скитат някъде из гората, доста далеч оттук. Останалите се върнаха ето в това състояние и без оръжие.
— Да вървим при Лестър — реши Холдън.
След малко той влезе в стационара. Наведен над един от оцелелите, Лестър довърши превръзката, която тъкмо правеше, и се изправи срещу Холдън.
— Нищо не разбирам, командире — каза той. — Намират се в състояние на крайно изтощение и практически са неадекватни. А раните им не са сериозни. Има доста ожулвания. Сякаш са тичали из сечище. Погледнете дрехите им. Целите са изпокъсани от бодливи клони. Намерили са Ралф Престън. Всъщност, искам да кажа…
— Знам — уточни Холдън. — Пейвъл ми обясни. Нищо друго ли не се знае?
Лекарят поклати отрицателно глава:
— Нищо, командире. Трябва да изчакаме да възвърнат нормалното си мислене. Възстановителното лечение, което им приложих, би трябвало да ги изправи на крака след няколко часа…
— Би трябвало? — попита Холдън.
Лекарят отвърна с дълбоко отегчен вид:
— Да, би трябвало. Но когато Викърс проговори, той ми се стори някак особен. Сякаш отнесен. Не отговаряше на въпросите ми и изглеждаше, че води някакъв вътрешен монолог. Едно е сигурно: били са силно шокирани от нещо и именно това състояние на шок ги прави неконтактни сега.
— Може би ще трябва да се изпрати помощен екип, за да се открият и другите — подхвърли лейтенант Пейвъл. — Аз…
— Преди всичко се налага да узнаем къде са отишли — отсече Холдън. — Всеки момент ще се стъмни, а ние не познаваме достатъчно местността. Ще трябва да изчакаме тези нещастници да дойдат на себе си. Лестър… Осигурете постоянно дежурство. Уведомете ме, когато бъдат в състояние да говорят.
— Добре, командире. Има ли нещо ново в селото?
Холдън поклати загрижено глава:
— Не. Алкорианците изобщо не си дават сметка за онова, което се случи. Дори имам чувството, че са забравили за двамата мъртъвци, станали жертва на това невероятно чудовище. Нищо, изглежда, не може да ги извади от равновесие. Като деца са. Забравят на часа… Поне такова впечатление създават. След като изгориха мъртъвците според обичая си, те продължиха да си живеят, сякаш нищо не се е случило.
— А Хуана? — попита отново лекарят.
— Тя продължава наблюденията си, но е изтощена и няма да издържи дълго. Добре, че още утре, късно следобед, ще можем да излетим, но при условие, че решим случая с нашето чудовище, разбира се. Мислите ли, че са се справили вече с него?
— Не знам — въздъхна лекарят, поглеждайки четиримата мъже, поставени на кушетките под слабата светлина на лампите. — Не знам наистина, командире… А! Щях да забравя… Имаха по себе си и най-вече по дрехите някакъв много особен жълт прашец. Като прах, полепнал по тях, докато са се връщали. Взех проба, но Хуана е отнесла със себе си уредите за спешен анализ.
И той показа една грижливо затворена епруветка, на чието дъно странно блещукаше златист прах.
— Внимавахте поне, нали? — попита Холдън.
— Разбира се, командире. Впрочем ще наредя да унищожат дрехите им, по които намерих следи от този прах.
— Добре. Ще занеса материала на нашата биогенетичка. Надявам се, че ще успее да открие нещо. Тази нощ вие, лейтенант Пейвъл, ще поемете командуването. Всички алармени инсталации да са в пълна готовност.
— На вашите заповеди, командире.
Холдън погледна епруветката, която му подаде лекарят, пъхна я в предното джобче на скафандъра си и се обърна, без да каже дума, след като хвърли поглед върху четирите неподвижни тела на кушетките.
Бръчката на загриженост, която прорязваше челото му, стана още по-дълбока.
