Глава IX
Голямото алкорианско слънце клонеше бавно към хоризонта, когато Крис Холдън отиде отново в селото. От височинката, на която бе кацнало селцето Ава-ера, се виждаше морето, обагрено в пищните цветове на залеза. Дълги, необичайни рибарски лодки с по едно голямо квадратно ветрило се приближаваха бавно до плажа, носени от вълните на прилива.
— Боже, колко е красив този свят — с горчивина си помисли командирът на Сигнус-X-I.
Изведнъж го обзе желание да забрави дори и за кратко тази смъртна опасност, която витаеше над Алкория.
Когато спря безшумно сред площада на селото, деца наобиколиха глисера му и Холдън им се усмихна. Бяха красиви като ангелчета, а в големите им светли очи нямаше и следа от учудване. Разроши с ръка няколко главички и хлапетата го последваха със смях до конусовидната колиба, в която биогенетичката бе разположила импровизираната си лаборатория. Когато Холдън влезе, младата жена се бе навела над сложен микроскоп-анализатор и отбелязваше резултатите в един бележник. По катодния екран, свързан с микроскопа, бавно се нижеха цифри.
Чула шум зад себе си, Хуана Сантос се изправи с въздишка и извъртя дървеното столче, на което седеше. Умората, изписана на чертите й, не успяваше да помрачи красотата на чувственото й лице.
— А! Вие ли сте, Крис — каза тя. — Не мислех, че ще ви видя по-рано от утре.
Тя стана и се протегна на светлината на мъждукащото светилниче в стаята. От това движение синтетичната материя на дългата й рокля се опъна по гърдите й и Холдън почувствува гореща вълна да се разлива по цялото му тяло.
— Викърс се върна — каза той, за да прикрие смущението си.
Младата жена погледна Холдън право в очите и попита напрегнато:
— Намериха ли онова чудовище?
Холдън поклати загрижено глава.
— Не знам — каза той. — Джеф се е завърнал в базата на лагера само с трима от своите, и то в окаяно състояние. Лестър се грижи за тях в стационара, но ние не можахме да ги разпитаме. Изтощени са… Ще трябва да изчакаме до утре, за да узнаем повече за това, което е станало. Изгубили са оръжията си, Лестър ги намира за много странни, както сам се изрази. Сигурно са преживели някакъв силен стрес и са травматизирани.
— А другите? — попита Хуана.
— Не е известно къде са. Вероятно някъде в гората. През нощта е невъзможно да организираме търсене.
Младата жена прокара уморено ръце по лицето си.
— Няма да се оправим — въздъхна тя. — И аз не напредвам.
Хуана посочи уредите върху една голяма, изработена от тъмно дърво маса и добави:
— Имам чувството, че се въртя в кръг. В биологично отношение нищо не доказва наличието на различна поносимост към талефа. Логически погледнато, алкорианците трябваше да реагират като нас на този опиат и планетата им щеше да е населена със същества подобни на чудовището, в което се превърна Ралф Престън.
— Или пък ще трябва да допуснем, че Престън се различава от другите — прие Холдън.
Хуана поклати глава и дългите й спуснати коси се разпиляха по раменете й:
— Не, Крис. Допуснах и това. Но Лестър ми съобщи данните от медицинския фиш на Престън. Знаете, че тези фишове съдържат ценна генетична информация във вид на код, който позволява да се определят бързо най-важните биологически характеристики на всеки член от вашия екипаж. Тръгвайки от този код, аз можах да възстановя биологичния профил на Престън. Не се различава нито от вашия, нито от този на който и да е алкорианец от селото. Във всеки случай не в тази насока трябва да се търси. Докъде стигнаха работите по ремонта на кораба?
— Практически привършиха. Утре привечер ще можем да отлетим — отговори Холдън.
— Не можем да напуснем Алкория, без да сме поправили злото, което неволно причинихме — продума Хуана. — Би било подло, като имаме предвид, че след като напуснем този свят, ще ни бъде невъзможно да се върнем пак, за да използуваме по-ефикасни средства…
— Нямам намерение да заминавам оттук, преди да съм решил този проблем — въздъхна Холдън.
— Ще продължа издирванията си — реши Хуана. — Налага се да търсим в друга посока, а и времето напредва. — Трябва да си починете, Хуана — каза Холдън. — Вие сте на границата на психическата издръжливост и прекрасно знаете, че в това състояние не ще можете да се справите успешно. Наистина ще трябва да се поразтоварите малко, преди да продължите вашите изследвания…
Биогенетичката се засмя недоверчиво:
— Вашата загриженост ме трогва, Крис… Трогва ме и ме учудва. Мислех ви за човек безсърдечен и към другите, и към самия себе си. Дали черупката не започва да се пропуква, командире Холдън?
Крис Холдън бавно прекоси стаята и се отпусна тежко на нещо като нисък диван, покрит с ръчно изработена тъкан в преливащи един в друг цветове.
— Не само тя се пропуква, но и всичко покрай нея! Човек живее в черупката, която си въобразява, че е изградил въз основа на поуките, извлечени от суровата школа на космоса! Никак не е лесно, когато започне да става невъзможно да се прикриваш зад прецизни заповеди и логични решения. Логиката е принудена да отстъпи пред непонятното…
Хуана седна до него и грациозно прибра крака под себе си. Холдън леко се обърна, за да бъде с лице към нея, и каза странно загрижено:
— Хуана… Все още не знам как ще приключи това събитие. То може да има много лош край за всички — и за нас, и за алкорианците, ако не намерим някакъв рационален начин да унищожим това чудовище, плод на нашите грешки… По наша вина, по вина на земяните се случи нещо необратимо в този свят и аз не съм сигурен дали ще успеем да разберем какво точно е станало с Ралф Престън. Винаги съм бил уверен, че това същество има една определена цел, която иска да постигне. Не мога да кажа защо тази мисъл е така здраво заседнала у мен, но…
Той сухо се изсмя и допълни:
— Майка ми е родена на една планета от съзвездието Вега, а счита се, че потомците на първите изследователи на това съзвездие проявяват понякога странни способности, една от които е и тази да предчувствуват неща, които повечето смъртни дори не подозират. Откак това необикновено същество ме държа под психически контрол, имам усещането, че… че смътно отгатвам неговите намерения. Но прекалено смътно, за да мога ясно да ги определя. Някаква неясна заплаха, която ме ужасява… Така че ако нещата отидат на зле…
Той се поколеба за миг, сякаш не можеше да намери подходящи думи.
— Какво искате да кажете, Крис? — попита тихо Хуана, поглеждайки го настойчиво.
Крис Холдън имаше усещането, че ще потъне в този теменужен поглед. И тогава изведнъж реши:
— Хуана, знам, че моментът е много неподходящ, за да ви говоря такива неща, но те засягат само мен… Искам да знаете, че ви заобичах още щом стъпихте на борда на Сигнус-X-I. Но тогава черупката си беше на мястото и аз нямах право да ви призная любовта си. А сега всичко друго е без значение. Ето, това е. Трябваше да го знаете… Мисля, че сега ще ми бъде по-лесно. Готов съм ако трябва да се бия, ако трябва и да умра. Смешно, нали?
— Крис…
Теменуженият поглед на Хуана Сантос преливаше от дълбока нежност.
— Дълго чаках този момент, мислех, че никога не ще дойде — каза тя. — Сега съм щастлива. Щастлива съм и се страхувам, Крис…
Сами не разбраха как устните им се сляха, нито как ръцете им трескаво се протегнаха за първите любовни ласки. Холдън изпитваше странното чувство, че вършат светотатство. Но те бяха грабнати от мощен вихър, в който изчезна отчаянието им. От него можеше да се породи енергия, която да помете тяхното колебание и несигурност и да им вдъхне отново сили да се борят за това свято нещо — Живота.
Тогава те се оставиха изцяло на този вихър, забравили времето, отдадени на прекрасните пориви, в които тръпнеха голите им тела. В този застрашен свят двамата откриваха отново любовта…
