Обзета от еротично опиянение, Хуана мълвеше несвързани думи, прекъсвани от стенания, които предхождаха физическото удоволствие.
— Крис… О! Крис!
Те се приютиха в един свят, който можеше да бъде само техен. Цялата сила на живота вибрираше в ритъма на буйната им и отчаяна прегръдка.
Когато удоволствието избухна в нея, Хуана притисна силно към себе си здравото тяло на Крис Холдън — дълга въздишка се изтръгна в тишината на нощта…
Те заспаха един до друг в необичайната обстановка на алкорианската колиба. Обстановка, в която включените електронни уреди показваха една и съща цифра.
Холдън се събуди внезапно към края на нощта и бързо се изправи под слабата светлина на догарящото светилниче. Една натрапчива мисъл бе споходила съня му. Бе забравил нещо, нещо много важно… Но не можеше да се сети какво. До него Хуана се размърда леко в съня си и изрече нещо неразбираемо.
— Дявол да го вземе! Епруветката на Лестър! — извика Холдън.
Беше я оставил в глисера. Защо тя изведнъж придоби такова голямо значение? Холдън стана от дивана и въпреки че внимаваше да не разбуди Хуана, тя се разсъни в момента, когато той обличаше космическия си скафандър.
— Какво става, Крис? — попита младата жена с все още сънен глас.
— Лестър ми беше дал една епруветка с много особен прах, събран по дрехите на Викърс и неговите момчета. Съвсем бях забравил за нея. Остана в глисера.
— Толкова ли е важно? — заинтересува се Хуана, вече напълно разсънена.
Холдън закопчаваше машинално колана си.
— Не знам — каза той. — Мисля, че да…
Отново тези необясними мисловни импулси. Тези странни парапсихични усещания, които го обземаха понякога.
— Ще отида да я потърся — каза той със странно дрезгав глас. — Връщам се веднага.
Когато се озова всред заспалото село, в далечината морето започваше да се обагря в розово. Денят скоро щеше да настъпи. Той изтича към спрения сред площадчето глисер и нервно задвижи механизма за отваряне на продълговатия стъклен капак. Епруветката все още стоеше в една от преградките на командното табло. Взе я с треперещи ръце и тичешком се отправи към колибата.
Хуана беше вече станала и облякла набързо роклята, връзваше небрежно косите си.
— Ето я — каза той.
Младата жена се приближи до него, взе внимателно епруветката и я постави под силната светлина на една от лампите върху работната си маса. Леко я разклати, смръщи вежди и отиде да погледне едно от стъкълцата до микроанализатора.
— Но това е цветен прашец! — заяви тя с нотка на учудване в гласа си. — Прашец от талеф… С този прашец алкорианците приготвят своя опиат… Аз…
— По дяволите! — изруга глухо Холдън. — Сигурна ли сте, Хуана?
— Няма никакво съмнение — отвърна тя.
Холдън почувствува как стомахът му се свива болезнено и лицето му, обрасло в гъста и черна брада, помръкна.
— От този прашец имаше по дрехите на Джеф и неговите хора. Те… те сигурно са го вдишвали…
— Боже мой… — въздъхна Хуана съкрушена. — Тогава те са загубени! Трябва веднага да се върнем. Да предупредим Лестър!
Холдън се бе втурнал вече към изхода. Ужасена до безумие, Хуана погледна оставената върху масата епруветка и тичешком го последва.
Глава X
Дрезгав, безкраен вик се извиси в тишината на настъпващото утро и постепенно замря в накъсано стенание.
Лейтенант Роди Пейвъл, който се намираше в своя модул, се събуди внезапно, изправи се на кушетката и застана нащрек с изопнати до краен предел нерви. Непоносимото стенание отново раздра тишината и той скочи на крака, за да вземе дисковидния микрофон от малката масичка до кушетката.
— Стормър! Марти! Какво става? — извика той.
Носовият тембър на дежурните отвън отекна във вътрешността на модула.
— Тук Марти, лейтенанте… Не зна… не зная. Чух този вик. Ужасно е! Но не виждам нищо.
Без да оставя микрофона, Роди Пейвъл се спусна към системата за дистанционно управление на фотонните прожектори и нервно включи контактите. Гласът на втория пост отекна в помещението.
— Лейтенанте! Виждам, че нещо се движи! Откъм дърветата! О, по дяволите! Това е той! Той… той се е върнал!
— Не мърдайте от мястото си, Стормър! Стреляйте само ако ви дойде наблизо! — изрева Пейвъл.
Той натисна бутона на цялата алармена система и един прекъсващ на интервали звънец започна да звъни във всеки модул на лагера, събуждайки уморените мъже.
— Обща тревога! Обща тревога! — извика Пейвъл по своя микрофон, след като включи интеркома. — Всички по места! Готови за действие!
После се втурна към изхода на модула, закопчавайки набързо колана си, и тичешком грабна йонната пушка, опряна до вратата. За по-малко от двадесет секунди той се озова при Алън Стормър, в края на лагера, просна се на земята до него и се помъчи да различи нещо по посока на гората. Все още държеше микрофона в ръка. Приближи го до устата си и каза:
— Марти… Нищо ли няма при вас?
— Нищо, лейтенанте.
— Отваряйте си очите.
— Лейтенанте…
Гласът на Алън Стормър беше напрегнат.
— Къде ли се е дянал, дявол да го вземе! — извика недоволно Пейвъл, взирайки се отчаяно в сянката, извън ярката светлина на фотонните прожектори.
— Още е там — задъхано каза дежурният. — До високите палми, вляво. Стои неподвижно.
Роди Пейвъл забеляза най-сетне силуета, който се сливаше с листата, потънали в мрака на отлитащата нощ. Човекът-растение стоеше неподвижно, като вцепенен, сякаш очакваше нещо.
— Ще го накараме да се раздвижи — извика Пейвъл, нагласяйки пълнителя си на максимална мощност, и легна по корем, за да се прицели.
Той натисна рязко спусъка и йонният поток с раздиращ звук избликна от фуниеобразното дуло. Но там, в далечината, чудовищният силует направи огромен скок вдясно, за да излезе извън обсега на виолетовата светкавица, която, без да го засегне, издълба дупка в пищната растителност.
— По дяволите! — извика Стормър с дрезгав глас. — Сякаш усети кога ще стреляте, лейтенанте. Сигурен съм, че отскочи за части от секундата, преди да натиснете спусъка.
Пейвъл не отговори. Той също разбра, че човекът-растение е предугадил какво ще се случи и неприятна тръпка полази гърба му. Сега чудовището стоеше извън сектора на попадение, но те го виждаха добре в светлината на бързо настъпващото утро.
— Като че ли чака нещо — измърмори Стормър.
Зад тях мъжете с оръжие в ръка наизскачаха от модула, който служеше за спално помещение. Пейвъл даде точни наставления по микрофона. Гласът му ехтеше из целия лагер и той се питаше дали човекът- растение разбираше неговите думи. За няколко минути въоръжените хора заеха ключови позиции, за да отбраняват лагерните постройки при евентуална опасност.
— Ще действувате само по моя заповед — заръча Пейвъл. — Той все още е на същото място, по посока на потока, на двеста метра…
— Това би ме учудило, лейтенанте — подхвърли Марти, който се намираше вдясно от тях. — Та той е точно пред мен!
— Успокойте се, Марти — кресна Пейвъл. — Вие не можете да го видите от мястото, където се
