експлодира доста далеч от глисера, за да застраши живота им, но ударната вълна силно раздруса машината в момента, в който Крис Холдън се втурна към командното табло, за да включи генераторите. Друго кълбо с йонен заряд, изстреляно от предната част на кораба, се отправи към тях и Холдън пусна двигателите на максимална мощност. Този път кълбото избухна точно на мястото, където те се намираха само преди секунди, но глисерът летеше вече към плажа, ниско над земята, с резки зигзаги, за да избегне честите изстрели.
— Внимание! — извика Хуана, инстинктивно протягайки ръце напред, за да се предпази.
Едно от кълбата задмина глисера и ги изпревари, като се въртеше с бясна бързина около самото себе си. Холдън светкавично натисна лостовете за управление в момента, когато то избухна. Ослепително бели концентрични вълни едва достигаха глисера, който вече с пълна скорост стремглаво летеше над морето. За няколко секунди те се озоваха извън обсега на стрелбата и Холдън дръпна назад лоста, регулиращ мощността на двигателите, стигнала до критичен предел.
— Отървахме се на косъм — изрече той със странен глас.
Холдън имаше впечатлението, че мозъкът му е изключил през тази безкрайна минута, която измина. Единствено неговите рефлекси бяха проработили. До него Хуана стоеше като зашеметена, сякаш още не можеше да повярва, че са се изплъзнали от стрелбата на йонните оръдия.
— Вече не могат да ни стигнат — каза Холдън, леко отклонявайки глисера. — Налага се да отидем много бързо до селото и да се погрижим за Пейвъл. Той е зле… Трябва да се заемете с него Хуана. Мисля, че крайниците му са счупени… Зад вас има аптечка…
— Отивам — продума младата жена, излизайки от апатията си. — Какво се е случило там?
Все така съсредоточен в управлението на глисера, който току се отклоняваше наляво, Холдън й разказа онова, което научи от ранения, преди той да изпадне в безсъзнание. Хуана се суетеше около тялото на нещастния лейтенант, поставен направо върху металния под.
Няколко минути по-късно тя се изправи и се наведе към Холдън:
— Няма да имаме нужда от аптечка — каза тя със сподавено ридание. — Той… е мъртъв, Крис.
Хуана коленичи отново до осакатеното тяло. Пейвъл бе отворил за последен път очи към живота, с безжизнен поглед, втренчен в небето. Тя му затвори внимателно очите, после нервите й не издържаха и тихичко заплака.
— Те ще ни погубят всички до един — хълцаше Хуана. — Ние сме безпомощни пред тяхната психическа сила!
— Нямам намерение да се оставя да ме заведат като добитък в кланицата! — изръмжа Холдън. — Ако искат кожата ми, трябва да определят цена! Сигурно има някакъв начин да се справим с тях, дявол да го вземе!
Когато глисерът се спря, на площада в селото имаше много алкорианци. Старейшината на племето беше също там въпреки ранния утринен час, с вечната си чепата тояга, облечен в светлозелената роба.
— Чули са експлозиите — рече Холдън, като спря двигателите. — Сигурно се питат какво ли е станало.
Той поклати загрижено глава и добави:
— Ние станахме причина да настъпят сериозни промени в спокойния им живот и те не могат да разберат… Не си дават сметка, че за кратко време техният свят рискува да стане необитаем за тях.
— Питам се дали човеците-растения могат да причинят толкова злини, колкото предполагаме — каза замислена Хуана Сантос.
— Какво искате да кажете? — попита Холдън и смръщи чело.
— Те са предпазени от вредното действие на талефа — обясни младата биогенетичка. — И си задавам въпроса дали са податливи на мозъчните излъчвания на тези същества, произлезли от мутацията на себеподобните ни, Крис…
— Изложени са на изключителната сила и жестокост на тези чудовища — отвърна Холдън, издърпвайки пластмасовия капак. — А това е вече много.
— Да. Но… не знам защо, все пак мисля, че човеците-растения не възнамеряват да създадат някаква колония на Алкория. Има нещо, което им пречи да го сторят. Ако можехме да разберем… Крис… Сигурна съм, че тези същества чакаха нашето идване, за да се разкрият. Без съмнение те са съществували под друга форма на Алкория и… О! Дори и не знам защо говоря всички тези неща. Интересното е, че те са в мен и не съм уверена дали не са плод на подсъзнанието ми…
— Всички ние повече или по-малко бяхме в психически контакт с тези чудовища — каза Холдън, докато се измъкваше от седалката. — Може би това обяснява нещата отчасти…
— Да, възможно е.
— Ще потърся помощта на няколко алкорианци, за да се погрижа за бедния Пейвъл — продължи Холдън.
Той погледна по-внимателно приятелката си. Тя бе придобила внезапно загрижен вид и изглеждаше като унесена в мечтание.
— Какво има, Хуана? — обезпокои се Холдън.
— Нищо, Крис. Нищо… Мислех си нещо… Трябва да се върна в колибата и да подновя изследванията си. Преди малко имахте право: вероятно съществува някакво средство за неутрализиране на тези чудовища. Изглежда, съм търсила в неправилна посока.
— Имате ли някаква идея? — попита отново Холдън.
— Не знам. Може би да. Налага се да проверя някои неща, за които не бях се сетила досега. Без съмнение това е последният ни шанс, Крис.
— Последният ни шанс — въздъхна Холдън. — Започвам да се питам дали не сме го изпуснали вече, Хуана. Но пробвайте все пак.
Той скочи от глисера и пристъпи към Галеа Ивхи, който чакаше, облегнат на тоягата си, леко приведен напред.
— Чухме необичайни шумове — захвана старецът обезпокоен. — Знаете ли какво е това?
— Няма нищо — излъга Холдън. — Нищо особено…
Във всеки случай излишно бе да се опитва да им обяснява какво е станало при кораба на земяните. Те не бяха в състояние да разберат тази страшна опасност, която се бе появила на планетата им с пришълците от космоса.
— Един от моите другари е мъртъв — подзе Холдън. — Бих искал да ми помогнете да го заровя според нашите обичаи…
— Да го заровите? — повтори Галеа Ивхи, вдигайки въпросително вежди.
Тази дума нищо не означаваше за тях. Те изгаряха мъртвите си…
— На планетите, на които живеем, ние имаме обичай да полагаме починалите в земята — обясни Холдън. — Така е в нашия свят…
— Вие сте наистина интересни хора — усмихна се старецът. — Беше ли много стар?
— Не — въздъхна Холдън, поглеждайки към глисера. — Не, напротив, беше доста млад. Но стана произшествие…
— Случват се такива неща — въздъхна на свой ред старецът и тупна с тоягата по земята. — Но трябва да ги приемаме и да живеем… Той е още по-щастлив там, където се намира сега.
Галеа Ивхи гледаше към слънцето, което се показваше над дърветата, и Крис Холдън си помисли, че би било от полза да се поучи от вярванията на тези миролюбиви хора, за които търсенето на спокойно щастие беше единственият закон.
— Ние ще ви помогнем, приятелю — продължи старецът. — Но трябва да ни обясните какво да направим.
— Един трап — промърмори мрачно Холдън, забил поглед в земята пред себе си. — Един най-обикновен трап… Ако ме сполети нещастие, ще трябва да направите същото и за мен… Разбрахте ли?
— Разбрах — потвърди Галеа Ивхи, поклащайки глава. — Но защо да ви се случи нещастие?
— Мина ми такава мисъл просто — доизясни Холдън.
Той се върна отново при глисера. Хуана я нямаше там и Холдън погледна към най-крайните конусообразни колиби на селото. Сигурно беше стигнала вече до онази, която й бе предоставена. Зае се да извади тялото на Роди Пейвъл. Алкорианците му помогнаха да го положи върху една носилка, която донесоха
