намирате!
— Уверявам ви, лейтенанте, той ид… Внимавайте, той идва към нас!
Роди Пейвъл не повярва на думите му и продължи да наблюдава неподвижния силует на растителното чудовище, което не бе мръднало от мястото си.
— Съвсем е откачил! — каза той. — Стормър, стойте тук, ще ида да видя. Сигурно се е побъркал, иначе няма друго обяснение.
Почти веднага и друг един член на екипажа нададе тревожен вик, този път отляво.
— Двама са, лейтенанте! Точно в обсега на оръжието ми. Много добре ги виждам! Внимавайте, тръгват!
— По дяволите! — изруга Пейвъл, втурвайки се надясно с оръжие в ръка.
Той се залепи до Марти, който лежеше на земята с насочена пред себе си пушка.
— Виждате, нали, лейтенанте — прошушна дежурният. — Ей там, точно отпред!
Тръпка премина по тялото на Пейвъл. Съвсем ясно различаваше човека-растение, който пристъпваше към тях, без да бърза.
— Трябва да повярваме на очите си — каза той с глух глас. — Сега са повече…
— Нашите!… — задъхано рече Марти. — От групата, дето не се върнаха! И те са се хванали в капана. Всички ще се хванем, лейтенанте. Всички, казвам ви!
— Затваряй си устата, Марти! — скара му се Пейвъл. — Оставете го да се приближи и…
Не успя да довърши. Странно вцепенение скова изведнъж крайниците, съзнанието му се замъгли.
— Стреляйте, Марти — неясно и неуверено каза той. — Аз… не се чувствувам много добре.
— Не мога… — заекна Марти.
Двамата мъже дишаха задъхано, сякаш огромна тежест се бе стоварила върху тях. Пейвъл се опита да мръдне от мястото си, но мускулите му отказаха да се подчинят на заповедите на мозъка.
— Загубени… Ние сме… загубени! — каза той.
Нямаше повече никакво желание да се бори, а и страхът му се бе превърнал вече в нещо смътно, неясно, без значение.
— Ще умра — помисли си не особено развълнуван. — Глупаво е…
Главният лекар Лестър най-сетне заспа уморен на работната си маса в стационара. Той спеше леко, сломен от изтощение, когато аларменият сигнал го накара да подскочи. Измина миг, докато се осъзнае, и тръсна глава като нокаутиран боксьор. После рязко стана и за малко не обърна фотьойла. Аларменият звънец ехтеше все още в коридора, когато той, залитайки, се отправи към съседната стая, в която лежаха четиримата от екипа на Джеф Викърс.
— Какво ли става?…
Той се чувствуваше някак особено, не във форма. Отдаде го на умората и влезе в съседното помещение, осветено от меката светлина на регенерационните лампи. Веднага усети отвратителната миризма, която витаеше в стационара, и замръзна на мястото си с опънати до скъсване нерви и разширени от неописуем ужас очи, осъзнал, че е направил огромна грешка, вкарвайки тук Викърс и неговите хора.
Защото тези, които лежаха на кушетките и ставаха бавно, сякаш отново се връщаха към живота, не бяха вече човешки същества, а някакви странни, отвратителни създания… По гъбестата плът на телата им висяха разпокъсани дрехи и остатъци от бинтове.
Лестър почувствува, че косите му се изправят и рязко се дръпна назад, когато едно от растителните чудовища понечи да стане от най-близката кушетка, раздвижвайки бавно опасните си пипала, започващи от раменните стави. Омагьосан от едва видимия поглед на присвитите очи на чудовището, Лестър правеше отчаяни опити да реагира. Но той имаше усещането за някакви неопределени вълни, които достигаха до мозъка му и се опитваха да парализират неговите собствени мисли.
Лестър нададе сподавен вик и успя да влезе в своя кабинет, като се блъскаше в мебелите. Оръжие… имаше оръжие в едно от чекмеджетата на средното шкафче. Трябваше да стигне до него…
Той трескаво заопипва, измъквайки чекмеджето от мястото му. Не можеше повече да контролира движенията си и ужасният вик, който отекна в съседното помещение, прогони непоносимата паника, която изпитваше, откакто видя четирите чудовища в другата стая. Взе пистолета, зареди го с рязко движение, продължавайки да отстъпва към изхода. И изведнъж всичко се разви със страшна бързина. Когато първото чудовище се появи в рамката на вратата, Лестър започна да стреля на откоси, забелязвайки като в кошмарен сън безрезултатните попадения на куршумите в мекото тяло на съществото. Едно от пипалата се протегна внезапно и изтръгна пистолета от ръката му. Полудял от ужас, той се скри зад работната си маса, сграбчи напосоки първото, което му попадна подръка — лазерен скалпел от хирургическия инструментариум. Инстинктивно включи уреда на най-голяма мощност и натисна бутона, насочвайки лъчевия край на острието към двете чудовища, които току-що бяха влезли в кабинета и глухо ръмжаха. Червеният лъч се вряза в растителните тъкани, нанасяйки отвратителни рани, от които изтичаше белезникава течност. Но те се затваряха веднага, от само себе си, изключително бързо, сякаш тъканта се възпроизвеждаше мигновено. Растителните клетки сигурно регенерираха с удивителна бързина!
Трето чудовище влезе в кабинета и със скок се отправи към Лестър, прилепил се към стената в дъното на стаята. Миризмата на гнилоч беше нетърпима. Лекарят извика, когато едно от пипалата се обви около въоръжената му ръка. Той бе грабнат от земята с невероятна сила и стоварен с цялата си тежест върху работната маса, а лампата, поставена на нея, се пръсна на хиляди парчета. Получи се късо съединение, искри захвърчаха във всички посоки, но чудовището не пусна жертвата си. Грабнат отново от ужасното пипало, Лестър полетя във въздуха и се удари в насрещната стена, издавайки глух стон. Той изгуби съзнание и не видя страшната смърт, която чудовището му бе предопределило. Не почувствува никаква болка, когато черепът му се пръсна в лъскавия метал на стената, и сигурно беше вече мъртъв, когато гадното същество се нахвърли с бясна ярост върху изпотрошеното му тяло.
Когато човекът-растение, който някога се наричаше Джеф Викърс, изостави жертвата си, тялото на нещастния лекар бе изгубило човешкия си вид. Кръвта, опръскала всичко наоколо — и пластмасовия под, и металните мебели на кабинета, — се бе смесила с белезникавите следи от раните на кошмарните същества, нанесени от лазерния лъч.
Тогава четвъртото чудовище се появи на свой ред, все още залитащо, като че ли мутацията не бе напълно приключила при него. То се отправи към автоматичната врата, която водеше към кабинета на Лестър. Гъвкавите и извънредно подвижни пипала опипваха преградата около вратата. Те намериха механизма за отключване и вратата се плъзна безшумно вляво.
Продължителен победоносен вик отекна из обезлюдения кораб и четиримата човеци-растения се отправиха, без да се колебаят нито за миг, в желаната от тях посока.
Глава XI
Седнала до Крис Холдън, който пилотираше нервно глисера, Хуана напразно се опитваше да установи радиовръзка с лагера, накрая тя остави микрофона на мястото му върху командното табло.
— Не става, Крис — каза тя напрегнато. — Не отговарят…
В полумрака на кабината чертите на Крис Холдън още повече се свъсиха.
— Там постоянно дежурят — отвърна той. — Би трябвало да реагират на нашите повиквания…
Холдън плавно маневрира с лостовете, за да избегне няколко палмови дървета, после промени посоката на бързо летящия глисер вляво и заобиколи хълма, зад който се намираше лагерът. Обзе го лошо предчувствие, но една безумна надежда го крепеше: може би радиоапаратурите на лагера не бяха в изправност… Но все пак имаше и аварийни приемници! Беше гласувал пълно доверие на Пейвъл, комуто бе поверил командуването по време на своето отсъствие.
— Не трябваше да напускам базата — каза той, сякаш говореше на себе си. — Сигурно се е случило нещо сериозно…
Глисерът се оказа на неколкостотин метра от мястото на кацането и Холдън инстинктивно намали силата на фотонните двигатели. В светлината на настъпващия ден той различаваше много добре инсталираните съоръжения на базата, както и прожекторите на кораба, които ярко осветяваха модулите. С изопнати до краен предел нерви Холдън спря напълно двигателите и глисерът замря неподвижно, леко поклащайки се, поддържан от антигравитационното поле на подемниците.
