по заповед на Галеа Ивхи.
Два часа по-късно лейтенант Пейвъл бе погребан близо до морето — малък кръст, направен от клони, стърчеше над гроба му. Холдън дълго остана там, неподвижен, с поглед, отправен към хоризонта и безкрайна мъка в сърцето. Имаше и други мъртъвци за погребване край кораба…
Най-сетне се реши да тръгне и се върна към селото, придружен от алкорианците, които стояха на разстояние, докато той зариваше сам гроба на Пейвъл.
Раздели се с тях на площада в селото, благодари им и се запъти към колибата на Хуана.
Младата жена го посрещна усмихната, когато той влезе вътре, и странният блясък на погледа й веднага го хвърли в тревога.
— Крис… Фантастично е — каза тя, обгръщайки с ръце врата му. — Животът е чудесно нещо.
Силна тръпка на безпокойство обзе Холдън и той леко, но решително отстрани Хуана от себе си.
— Хуана! Не… Това е невъзможно!
Той я наблюдаваше мъчително напрегнато. Хуана имаше всички симптоми на еуфория, онази същата, която забеляза у Ралф Престън вечерта, когато бяха отишли да го търсят в селото.
— Кое е невъзможно, Крис? — учуди се младата жена.
Холдън нема сили да отговори. Погледът му се отклони към работната маса на биогенетичката. Отгоре й се намираше дървена калбаса и той се втурна към нея със замряло от ужасно предчувствие сърце. На дъното на съда искреше течност с кехлибарен цвят.
— Талеф! — изрева той. — Хуана! Да не би да сте…
— Да — каза тя безгрижно. — Да, аз пих от тази течност. Наистина е вълшебна, Крис…
Глава XII
За Крис Холдън тези думи дойдоха като плесница в лицето. Буквално сразен от онова, което чу, той продължи да гледа Хуана, без да проговори, и в погледа му се четеше безмерен ужас. Залитайки от страшния психически шок, който получи, Холдън се довлече до едно столче, тежко се отпусна, напълно съсипан и лишен от способността да подреди обърканите мисли, които нахлуваха в главата му.
— Защо направихте това — викна гневно той.
Хуана продължаваше да го гледа втренчено, някак особено, сякаш не можеше да разбере неговата реакция. После дълбоко се замисли и поклати глава.
— Не знам, Крис… Вече не знам…
Изглеждаше внезапно объркана.
— Но това няма никакво значение — каза тя, възвръщайки отново усмивката си. — Наистина, нищо вече няма значение, Крис, знаете много добре. Чувствувам се великолепно.
Крис Холдън клатеше отчаяно глава.
— Невъзможно е да сте забравили какво стана в лагера! — извика той. — Пейвъл, Престън и всички други… Избити или превърнати в ужасни чудовища!…
— Това е лошо наистина — съгласи се неохотно биогенетичката. — Но нищо не можем да направим, Крис. Някои неща може би трябва да станат и не сме в състояние да ги предотвратим.
Като че ли ровеше в паметта си, замъглена от ужасния опиат — беше неспособна да реагира така, както би реагирала биогенетичката Хуана Сантос. Сетне промърмори като насън:
— Трябваше да се действува бързо, Крис… Затова се върнах тук. Вече не си спомням много добре. Защо ми поставяте всички тези въпроси? Толкова съм щастлива сега.
— Щастлива!… — побеснял повтори Холдън. — Бога ми! Това не е възможно. Не е възможно!
Той зарови лице в ръцете си, опрени на коленете му. Представяше си ужасния процес, вече със сигурност извършващ се в това великолепно тяло, което бе притискал в обятията си. Страшният образ на отвратителното същество — Ралф Престън, изплува в съзнанието му с болезнена острота и той не успя да го прогони оттам. Внезапно Холдън разпери ръце и широко отвори очи, за да избяга от непоносимото видение. Хуана стоеше все така изправена на няколко крачки от него. Беше много красива на слънчевата светлина, проникваща през един от отворите на колибата. Но тя принадлежеше вече на другата раса… Расата на онези същества, които бяха завладели лагера. Скоро тялото й щеше да мутира с ужасна бързина и тя на свой ред щеше да разкъса дрехите си всред миризмата на гнила растителност, с която стаята ще се изпълни… Преди да се присъедини към себеподобните си и тя щеше да нададе страхотния вик на тези чудовища, движени от непозната злосторна сила…
Когато Хуана пристъпи към него, все тъй усмихната, Холдън стана рязко, прекатурвайки столчето, на което седеше. Той дишаше ускорено, като човек, тичал твърде дълго, и сърцето му биеше силно в гърдите.
— Но какво ви е, Крис? — учуди се младата жена. — Не разбирам.
— Още не можете да разберете — задъхано каза Холдън, с изкривено от болка и отчаяние лице. — Вие сте попаднали под психическото им въздействие, без дори и да си давате сметка за това. Да, така е! Те са ви накарали да погълнете тази гадост! А пък аз, аз не успях да им попреча да го сторят! Сега не ми остава нищо друго, освен да направя същото, нали?
И той избухна в горчив смях.
— Останал е талеф в този съд, нали? Само да го изпия и всичко ще бъде необикновено просто, така ли е?
Холдън се отправи към дървената маса и взе калбасата, на чието дъно бе останала малко течност. Изпита болезнено изкушение да погълне на един дъх съдържанието на съда. Единственият начин да не загуби Хуана… Да следва докрай поетия от нея път. Истинско самоубийство.
Той запрати калбасата на другия край на стаята и остатъкът от талефа се разля по животинските кожи, проснати на глинения под.
— Не! — извика той. — Няма да им се дам. Ще ги унищожа! Ще намеря начин да ги унищожа!
Огорчена, Хуана се наведе да вдигне калбасата от пода.
— Вие сте странен човек, Крис — каза тя с напълно естествен глас. — Не мога да проумея това, което казвате, уверявам ви.
Тя постави внимателно празния съд върху масата и протегна ръце към Холдън, възвръщайки лъчезарната си усмивка. Очите й светеха с безкрайно нежен блясък.
— Елате, Крис… Елате. Така ми е добре, когато сте до мен…
В този момент Крис Холдън разбра, че е стигнал върха на ужаса и отчаянието. Той изпитваше безразсъдното желание да я вземе в прегръдките си, но в същото време едва се удържаше да не побегне. За миг си представи, че се люби с нея така, както предната вечер и ледена тръпка полази по тялото му. Да заспи в ръцете на една очарователна жена и да се събуди изведнъж до някакво кошмарно същество…
— Елате, Крис — настоя Хуана.
— Не! — извика Холдън, отстъпвайки назад. — Не, това не!…
Завъртя се рязко кръгом и побягна като луд. Вече на границата на лудостта, той се втурна към глисера, скочи в него и пусна генераторите.
Останала сама в колибата, Хуана Сантос се нацупи. После вдигна рамене и си затананика с блуждаещ поглед, като местеше предмети по отрупаната с уреди работна маса. Забавляваше се да натиска разни бутони, които включваха един терминал. Спомняше си смътно, че всички тези предмети имаха някаква стойност. Но това беше преди да…
— Сега вече нямаме нужда от тези неща — каза тя на висок глас, с щастлива въздишка.
Холдън пилотира глисера чак до плажа, после слезе от него и тръгна по песъчливия бряг, където замираха морските вълни. Той вървя дълго, с изпразнено от всякакви мисли съзнание, след което изведнъж се спря и наостри всичките си сетива. Беше доловил някакъв шум… Шум, който мозъкът му можеше бързо да идентифицира.
Внезапно той разбра, че крачките му го бяха отвели в околностите на лагера. Едновременно с това си даде сметка, че държи в ръката си една йонна пушка, взета от глисера. Беше я грабнал машинално на тръгване, сякаш подсъзнанието му за момент бе изместило нормалния ход на мислите му.
Той стисна здраво оръжието и се почувствува отново в плен на някаква бясна ярост. Инстинктивно, без да разбере, Холдън се бе упътил към кораба. Трябваше да узнае…
