Промъкна се между палмите с огромни листа, които растяха покрай плажа, запълзя всред затревеното пространство, намиращо се между него и лагерните постройки, и се спря неподвижно на такова място, от което можеше спокойно да наблюдава кораба. Силна тръпка го прониза от главата до петите, когато разбра, че повечето от разглобяемите модули бяха отново прибрани в него. В лагера кипеше оживена дейност. Той забеляза двама човеци-растения до един от неприбраните модули, после зърна още един, застанал до централния люк на кораба.
За няколко минути изброи шестима или седмина, заети усърдно с най-разнообразни дейности.
„Подготвят кораба за отлитане“ — помисли си Холдън без видимо вълнение. Значи това са искали! Кораб, който да ги отведе към някаква определена цел. Но защо? Към каква цел?
Холдън не изпитваше нищо особено. Гледаше само какво става на неколкостотин метра от него. Не се страхуваше. Дори с известно равнодушие се сещаше за Хуана, нещо, което го озадачи донякъде. Главното беше да намери ефикасно средство, за да се справи с тези гнусни същества. Да ги принуди да заплатят за цялото зло, което сториха, и да им попречи да стигнат до онази загадъчна цел, която по всяка вероятност си бяха поставили…
Някакво раздвижване в гората, от другата страна на мястото, където се бе приземил корабът, привлече вниманието му и сърцето му заби още по-силно. Оттам се задаваха три растителни същества в индийска нишка. Носеха някакъв товар… Измина малко време, докато Холдън разпознае този особен товар, след което разбра, че това са наръчи цветя, здраво стегнати в прегръдката на необикновените пипала, които заместваха атрофиралите ръце на човеците-растения. Цветя с ярки багри…
— Талеф — изрече той в полуглас.
Сега вече Холдън различаваше много по-ясно трите чудовища, които се отправяха към централния люк на кораба, и забеляза, че растенията не бяха просто откъснати или отрязани. По корените на всяко от тях тежаха цели буци пръст…
— Товарят разсад от талеф — помисли си той.
Усещаше, че тази истина го подлудява, но с мисълта си не можеше да направи решителната крачка. Явно съществуваше тясна връзка между тези чудовища и растението, от което се правеше ужасният опиат… Нещо блокираше способността му да разсъждава. Бе обзет от противоречиви мисли. Изпитваше бясното желание да се изправи и тръгне към кораба, но едновременно с това някакъв едва доловим вътрешен глас му подсказваше, че ще направи най-добре да се отдалечи, докато е още време.
Опита се отново да разпали у себе си бесния гняв, който може би го беше довел до лагера, но той, изглежда, вече бе затихнал. И именно това го хвърли в паника. Това, както и фактът, че две от чудовищата изведнъж прекъснаха работата си и много настойчиво се загледаха към мястото, където той се намираше. Подвижните им пипала мърдаха трескаво около телата им…
„Гадове! — помисли си Холдън. — Опитват се да ме поставят под контрол с психическата си сила!“
Той почувствува как гибелните излъчвания достигаха до мозъка му и как се мъчеха да разстроят неговите функции. Холдън им се противопостави с всички сили, впрегна скрития гняв, бушуващ у него, за да отстои на категоричните заповеди, които всеки момент щяха да нахлуят в съзнанието му.
— Да се махаме оттук — запъхтяно каза той. — Веднага…
Започна бързо да пълзи назад, доколкото му бе възможно, после се изправи сред високите треви и хукна към плажа, приведен одве, стараейки се да регулира дишането си. Трябваше да се отдалечи от тях! Да излезе от полето на мозъчните им вълни!… Не биваше да идва до кораба.
Той спря да тича едва когато почувствува отново някъде дълбоко в душата си страшното отчаяние, породено от фаталната постъпка на онази, която обичаше.
Глухо ридание стегна гърлото му.
— Хуана…
При нея трябваше да се върне сега. Нямаше право да бяга от ужасната действителност. Внезапно той изпита желание да я види за последен път, преди мутацията да извърши своето.
— Тя не трябва да стане като тях — реши Холдън на висок глас.
Той бе взел бързо решение. Да, ще се върне при нея и ще изтърпи докрай този ужас. Ще следи минута след минута развоя на злото и ще се намеси, преди да е настъпило непоправимото. Ще убие съществото, което обичаше най-много на света, преди да се превърне в отвратително чудовище, а после ще ликвидира и себе си…
Втурна се към мястото, където бе оставил глисера. Застанали на брега край спокойното море, неколцина алкорианци му махнаха весело с ръка, но той не им обърна внимание. Чу само смеха на момичетата, които се събличаха, за да изтичат към водата, и този смях му причиняваше болка…
Когато стигна в селото, Хуана седеше под сянката на едно дърво, недалеч от колибата си. Деца я бяха наобиколили и тя им разказваше нещо, смееше се. Живата картина, която представляваха тези руси деца около чернокосата жена, бе завладяваща със своята красота. Те сякаш поглъщаха думите й. Със съкрушено сърце Холдън се отправи към групата с пушка в ръка.
— Ти се завърна, Крис? — тихо каза младата жена, отправяйки му лъчезарната си усмивка. — Разказвах им една история — посочи тя към децата. — Те са чаровни…
Холдън се наведе и почти грубо я хвана за китката, като я принуди да стане.
— Ела — каза той свирепо.
— Но… аз не съм довършила историята! — възпротиви се биогенетичката.
— Аз ще ти разкажа друга една история — отвърна Холдън… — Върнах се в лагера. Човеците-растения приготвят кораба за отлитане. Справят се много добре! И товарят разсад от талеф.
— Всичко това не ни засяга, Крис — нежно промълви Хуана. — Ние сме щастливи тук…
— Ела — повтори той, усетил как отчаянието му нараства пред абсолютното неразбиране, което проявяваше неговата приятелка. — Нямаме много време. Ще остана с теб, Хуана…
— Както искаш, Крис. Обичам да си до мен…
Той я повлече към колибата под неодобрителния поглед на децата.
Глава XIII
Последните часове бяха истинско мъчение за Крис Холдън. Но все пак той постепенно свикваше с мисълта, че животът и на двама им отива безвъзвратно към своя край. Сега, след като бе взел решение, той не изпитваше вече предишния ужас при мисълта за онова, което неизбежно щеше да се случи след страшната мутация.
Към средата на следобеда те напуснаха колибата и се отправиха към морето. Той не почувствува никакво отвращение, когато, вървейки, Хуана се притисна до него и го прегърна през кръста. Изживяваха последните си щастливи мигове и той приемаше изтичащия срок с учудващо за самия него спокойствие. Бе преодолял един решителен момент и смяташе, че може да продължи да обича тази очарователна жена, тъй като тя нямаше да стане като другите чудовища.
И тогава реши да изживее интензивно тези последни часове. Да ги изживее, сякаш нищо не се бе случило. Просто утрото нямаше да изгрее за тях двамата…
Изкъпаха се голи в прохладната вода на лагуната, търкаляха се весело в невероятно ситния пясък на плажа, сетне легнаха под съучастническата сянка на големите палми, чиито огромни листа стигаха чак до земята.
С известно учудване Холдън си даде сметка, че отново желае Хуана, и когато тя замърка гальовно, сгушена в него, той инстинктивно поде любовните ласки и милувки, макар тази любов да не значеше вече нищо за тях двамата.
Той я люби с отчаяна и дива страст. Люби я за всичките тези години, през които нямаше да живеят един до друг, и прегръдката им ги отнесе към неподозирани брегове. Тя премахна времето, прогони ужаса, вселил се у Крис Холдън, и го накара да забрави, че бяха мъртъвци с отсрочка.
Двамата дълго стояха притиснати един до друг, вкусвайки сладостната умора на любовта. После Холдън се отдръпна полека и взе дрехите си. Хуана бе заспала с морна усмивка на устните. Всред полумрака, който цареше под палмите, отпуснатото й тяло се превръщаше в истинска магия за Холдън.
Но до нея, подпряно на дървото, се намираше и оръжието, с което командирът на Сигнус-X-I не се разделяше вече.
