Трябва да им попречим да напуснат Алкория, Крис! Сега ми е ясно каква цел преследват. Ако не успеем, планетите от ГАЛИМ ще бъдат буквално залети от тази интелигентна растителна раса, проявила се в анормална форма благодарение на нашите грешки!
— Но как да ги победим? Те са толкова мощни психически, че не ни оставят да се приближим до тях. Само преди няколко часа опитах пак… Те ни откриват за секунди и веднага гледат да ни подчинят… На определено разстояние става опасно и невъзможно да се устои на мозъчните им вълни и…
— Кора, Крис! — подхвърли Хуана. — Сигурна съм, че мозъчните импулси, излъчени от тези същества, не действуват на алкорианците, защото те взимат противоотрова.
— Това трябва да се докаже — скептично забеляза Холдън.
— Не, Крис… Вече е доказано с факта, че алкорианската раса съществува. Ако те бяха податливи на психическата сила на тези странни същества, рано или късно щяха да загинат. Ние трябва да се предпазим от тяхното гибелно въздействие, поглъщайки противоотровата кора!
„Във всеки случай това е единственият начин за защита, който ни остава, продължи мислено Хуана. Струва си да опитаме. Галеа Ивхи ми каза също, че въпросните кора и талеф никога не растат едно до друго. Така че би трябвало да има някаква пълна несъвместимост между двете растения, а това засилва у мен предположението, че кората може наистина да представлява смъртна опасност за цветовете на талефа. А оттук до извода, че това може да служи като защитно средство, има само една крачка и аз се изкушавам да я направя.“
— Нямаме голям избор — въздъхна Холдън, взимайки плода в ръката си. — Как се яде това?
— Трябва само да се махне кората, не е много твърда — обясни Хуана.
Тя взе плода и започна да го бели, както се бели портокал. Вътрешността му беше млечнобяла, непривлекателна на вид.
— Можеш да си отхапеш — каза Хуана. — Чудесно е. Леко кисело, но много приятно за ядене.
— Тогава да не губим време — отсече Холдън и здраво захапа плода, който наистина беше вкусен.
Хуана Сантос взе друг от кошницата и започна да го бели. Внезапно сякаш потъна някъде.
— Питам се… — започна тя.
— Какво? — попита Холдън, вдигнал въпросително вежди.
Тя тръсна глава и тъмночерните й коси се разпиляха.
— Мислех си за нашите нещастни другари, Крис — глухо каза тя. — Питах се дали противоотровата би могла да има някакъв ефект върху тях в състоянието, в което се намират сега.
— Такава мутация не може да бъде обратима — въздъхна Крис Холдън, изплювайки дискретно в шепата си семчица от плода.
— Боя се наистина, че талефът действува необратимо върху организма — съгласи се Хуана. — Но съм любопитна да видя какво ще се случи с психиката, ако някое от тези същества погълне кора… И то все заради несъвместимостта между талефа и този плод на провидението…
— Наистина си струва да опитаме — промълви замечтано Холдън. — Но най-напред трябва да сме сигурни, че ще можем да се приближим до тези същества. Мисля, че трябва да отида до кораба. До няколко часа те няма да могат да отлетят, дори да са привършили с приготовленията. Сигурно знаят, че фотонните генератори трябва да достигнат критичния праг, преди да заработят ефикасно…
— Ще дойда с теб, Крис — нежно промълви Хуана.
— Но…
— Ако не успеем, поне да бъдем заедно, Крис… — каза младата жена. — Не бих понесла мисълта да знам, че си в опасност… Пък и…
Тя отмести поглед към празната калбаса и довърши:
— Ако остана сама тук, мисля, че този опиат отново ще ме изкуши…
Глава XIV
Работата около кораба продължаваше да кипи и той възвръщаше обичайния си вид, след като модулите отново бяха прибрани в основната структура.
Крис Холдън и Хуана Сантос се бяха спотаили във високите треви край онова, което представляваше ремонтна база на Сигнус-X-I. Те бяха оставили глисера на безопасно разстояние от площадката за кацане, за да не бъдат открити от корабните радари. След това се приближиха безпрепятствено до огромния кораб — толкова близко, че глухият шум на запалените му регенератори стигаше до тях.
— Много бързо са действували — прошушна Холдън, легнал до спътничката си в първите лъчи на настъпващия ден. — По-бързо, отколкото предполагах.
— Крис… Виж! — прошепна младата жена.
Четирима човеци-растения се появиха на бордовата стълба до широко отворения главен люк. Те излизаха от кораба и, изглежда, се канеха да се отправят към близката гора.
Изглеждаха забързани. Минаха на около десетина метра от двамата земяни, които инстинктивно притаиха дъх с изопнати до скъсване нерви.
Един от тези човеци се спря и се обърна към тях, привличайки вниманието на себеподобните си, с нечленоразделни звуци.
— Забелязаха ни — изръмжа Холдън и приготви йонната пушка за стрелба.
Хуана бързо улови ръката на своя другар:
— Почакай, Крис… Те изглеждат неспокойни и объркани…
Четирите кошмарни същества се бяха събрали и нервно размахваха пипала. В поведението им се долавяше някаква възбуда.
— Сякаш ги е страх от нещо — тихо каза Холдън. — Въпреки че от това разстояние теоретически би трябвало да ни държат под психически контрол.
— Кората, Крис! Тя ни предпазва от мозъчните им вълни! Не могат да блокират мисълта ни и тъкмо това ги безпокои! Открили са ни, но само толкова…
Холдън почувствува как се свива пръстът му на спусъка. Ако наистина не можеха да ги държат под психически контрол, тези същества не биха могли да предвидят реакциите им. Достатъчно бе да натисне спусъка и…
Той си даде сметка, че се намира много близо до кораба. Дадеше ли изстрел, това значеше автоматично да предупреди за опасността и другите, ако не бяха вече предупредени.
— Да се махаме оттук — тихо каза той. — Хрумна ми нещо… Трябва ни едно от тези същества, живо! Ела… Само не се изправяй. В тези високи треви ще им бъде трудно да определят къде сме…
Те хвърлиха последен поглед към четиримата човеци-растения, които се колебаеха какво да предприемат и ставаха все по-неспокойни. После завиха, пълзейки, за да намерят прикритие в тревите и да се махнат колкото може по-бързо от обсега на влияние на тези чудовища.
След като се отдалечиха достатъчно, Холдън се изправи, помогна на Хуана да стори същото и двамата се затичаха към най-близките дървета.
— Тръгват си — прошепна младата жена, опитвайки се да възвърне нормалното си дишане. — Отиват към гората…
— Там ще се опитаме да ги пресрещнем — каза решително Холдън. — Само че далеч от кораба, за да не се нахвърлят върху нас и другите. Отивам сам, а ти върви за глисера.
— Но…
— Няма друго решение, скъпа — отсече Холдън. — Ако успея да обезвредя някого от тях, ще трябва да го приберем бързо, преди другите да са реагирали. В глисера има автоматичен локатор. Нагласи го на честота 27–272. Отговаря на моя код. Ти само свали жълтия лост вляво на управлението за хоризонтална стабилизация и подай честотата с копчето вдясно. Глисерът ще заработи на автопилотен режим и ще ме намери, където и да съм… Действувай бързо и гледай да не се доближаваш много до кораба. Ще се справиш ли?
— Да… мисля, че да, Крис. Пази се и ти — каза Хуана.
— Тръгвай сега… Може би ще се открие възможност да ги притиснем. Но трябва да действуваме бързо. След три-четири часа корабът вероятно ще е в състояние да отлети…
Тя го погледна развълнувана, обърна се рязко и се затича към мястото, където бяха оставили глисера.
