— Сякаш няма жива душа — подхвърли Хуана.
Холдън поляризира част от стъклената панела, за да получи увеличен образ от лагерните постройки. С ръка върху подвижния лост той започна щателно да проучва лагера и неговите околности.
Глухо възклицание се изтръгна от устата му, когато забеляза на екрана първия труп, проснат върху ниската трева, на около десетина метра от предната част на кораба. Човекът беше легнал по гръб с конвулсивно свита ръка върху гърдите. Космическият му скафандър бе изпоцапан с кръв, а лицето — застинало в болезнена гримаса. Пушката му се търкаляше недалеч от него.
— Това е Алън Стормър — изрече Холдън.
— По-нататък има още един — запъхтяно добави Хуана. — Боже мой!… Те са убити от…
— Да… — въздъхна Холдън. — Той се е върнал! Няма никакво съмнение при вида на тези сгърчени, вкочанени тела…
Дълбоко в себе си Холдън чувствуваше някаква нарастваща ярост и с големи усилия се овладя да не се втурне към лагера. Смътно си даваше сметка, че трябва да запази здрав разума си и да не се впуска с главата напред към опасността, без да я е проучил. Постара се да продължи наблюденията на постройките, но не откри нищо друго освен двете неподвижни тела, поразени от ужасната смърт. С изключение на тези два трупа лагерът изглеждаше пуст.
— Трябва да вървим — каза той дрезгаво. — Хуана… Вземете оръжията от станока зад нас. Трябва да сме готови на всичко.
Той натисна едно червено копче на командното табло, отвори се малък капак, откривайки дулата на две ултразвукови оръдия, с които бе снабден глисерът. Хуана продължаваше да разглежда системата от огледала, като да не бе чула думите на командира на Сигнус-X-I. Холдън свъси вежди:
— Какво става, Хуана?
— Не… не знам, Крис. Стори ми се, че видях нещо да шава вдясно от нас. Недалече… Сигурно така ми се е привидяло.
Внезапно тя подскочи и посочи с ръка в точно определена посока.
— Ето! Вижте, пак започва да се движи. Тревите се поклащат, ей там, към плажа!
— Видях — каза Холдън, леко маневрирайки с лостовете за управление.
Глисерът безшумно се измести встрани. Само едва доловимото жужене на антигравитационните двигатели достигаше до кабината.
Хуана реши да вземе оръжията и ги остави на удобно място, за да са на лесно, ако й потрябват. След това седна отново до спътника си, вперил очи в посоката, където високата трева се бе раздвижила преди малко.
Като стигна на около стотина метра до въпросното място, Холдън включи радара за близко разстояние, чийто невидим сноп от лъчи започна да претърсва терена, преди да се спре в определената цел.
— Анализиращите устройства… — прошепна Холдън. — Малката зелена ръчка, от дясната ви страна, Хуана. Дръпнете я назад.
След няколко секунди на командното табло светна малък екран, по чиято изпъкнала повърхност пробягаха редуващи се като сърдечни импулси вълни. Едновременно с това на единия ъгъл на екрана се изписа върволица от цифрови данни.
— Това е някой от нашите — заяви Холдън без никакво колебание. — Отличителната му метална значка реагира на лъчите на анализаторите! Това… е Пейвъл!
Той рязко ускори двигателите и глисерът подскочи напред, движейки се на около един метър над земята. Холдън го остави да продължи хода си така, после задействува спирачните двигатели, преди да изключи антигравитаторите. Докато той отваряше покрива на кабината, глисерът бавно се спусна на земята.
— Ще изляза — каза Холдън и погледна към младата жена. — Прикривайте ме…
— Бъдете внимателен, Крис — промълви Хуана Сантос. — Може да е клопка…
— Не мисля, че това същество се нуждае от подобни хитрости, за да хваща жертвите си — възрази Холдън, като се освободи от магнитния пояс, приковаващ го към пилотското място.
— Подайте ми една пушка, моля ви… Ако нещата вземат лош обрат, поемете управлението. Сигурно знаете как се пилотира такъв апарат? Няма нищо сложно. Стане ли нещо, бързо се отдалечете.
Погледна я продължително и доуточни:
— Това е заповед, Хуана!
Младата жена не отговори и Холдън бе сигурен, че ще постъпи както тя намери за добре. Въпреки това излезе от скутера, без да губи повече време. Нямаше друг избор, макар да изтръпваше при мисълта за нейната безопасност.
Насочи се бързо вдясно, с пръст на спусъка, измествайки с лявата си ръка високите треви, които му пречеха да се придвижва. Едва не се спъна в тялото на Роди Пейвъл, после коленичи до лейтенанта.
— Пейвъл! Аз съм, Холдън — каза той обезпокоен.
Съвсем внимателно обърна безжизненото тяло и почувствува как нещо свива гърлото му. Нещастникът беше целият в кръв, но все още дишаше. Очите му се отвориха и той втренчи поглед в надвесеното над него лице.
— Вие ли сте, командире? — задъхано попита — Те… те бяха не по-малко от петима… извън лагера. Нищо не можах да направя…
— Как! — неволно извика Холдън. — Петима?…
— Да — с мъка отговори раненият. — Пет чудовища като… като Престън. Другите… От групата… Сигурно са се…
Болка изкриви лицето на Пейвъл и той задиша тежко.
— По дяволите, зле съм, командире… Успях… Успях да изляза от лагера. Не знам какво ми се случи. Те се насочваха към нас и…
— Успокойте се, лейтенанте — тихо каза Крис Холдън. — Ще ви оправим. Лестър…
Раненият поклати глава:
— Лестър е мъртъв, командире. Те изхвърлиха трупа му от кораба. Видях ги… Имаше и други в кораба… Сега са десетина най-малко.
Холдън се сети веднага за Джеф Викърс и тримата мъже, за които Лестър полагаше грижи в стационара, когато предната вечер той напусна лагера. Главният лекар намираше, че са доста странни.
— Те също са се хванали в капана — извика той отчаяно. — Били са изненадани, когато са се връщали… Къде са тези чудовища сега?
— В кораба, командире… Те… отвлякоха Ян Никълс и някои други, докато се опитвах да изпълзя извън лагера. Останалите ги последваха като… като автомати. Психичното въздействие…
— Ще ви пренеса на сигурно място. После ще се опитам да отида там…
— Не! Не бива да ходите. Те… те ще ви усетят, че се приближавате, и ако попаднете в полето на мисловните им излъчвания, няма да можете нищо да направите, командире. Те са по-силни…
Слаб модулиращ звук достигна до ушите им и Холдън трепна.
— Радарите! — задъхваше се раненият. — Включили са радарите за близко разстояние. Ще ни…
За части от секундата Холдън разбра на каква смъртна опасност бяха изложени. Пейвъл имаше право. Нищо не можеше да се направи засега. И ако тези кошмарни същества бяха успели да пуснат в ход радарите, те можеха със същия успех да открият и стрелба с йонните оръдия на кораба, след като открият местонахождението им!
— Трябва да се махаме оттук — изрече Холдън, като се наведе над ранения, който бе затворил отново очи. — Ще ви отнеса до глисера…
Направи неимоверно усилие, за да повдигне Пейвъл, който не можеше да му помогне. На пръв поглед изглеждаше, че крайниците му са повредени. Побеснял от ярост, Холдън успя да го метне на рамо, Пейвъл изпъшка, после отново изгуби съзнание от събудилата се в него болка. Холдън се отправи възможно най- бързо към глисера, който стоеше все така неподвижен на мястото си. Хуана се спусна към него, викаше му нещо, но какво — така и не разбра. Тя му помогна да изтегли тялото на Пейвъл във вътрешността на глисера.
— Бързо — едва си поемаше дъх Холдън. — Те са превзели кораба и са включили радарите! Ще…
Силно свистене заглуши последните му думи и някакво огнено кълбо с глух тътен се насочи към тях. То
