дотам. Норман се оказа глупав, че върна със себе си лифта, и той — че го послуша. Достатъчно бе да се спусне до осмия или десетия етаж, а не в такава непосредствена близост с реакторите. Заради високата доза облъчване не можеше да допусне филмите дори близо до командната зала. Успя да се справи някак си със стълбите на първите три етажа, но на четвъртия започна да се хлъзга и ако се задържаше, бе само с помощта на ръцете.
На връщане се вкопча в рамото на Ваня и със задоволство наблюдаваше колко умело и предпазливо се изкачва роботът по стълбите. Ваня бе на Максим, той му бе дал това име. Ако не бе най-умният, то несъмнено бе най-надеждният робот на „Галатея“. Но колкото и надежден да бе, трябваше да го изключи, когато почувствува, че загива.
На другия ден до обед всичко вървеше гладко. Ваня му донасяше поред касетките, а той избираше кои ще отидат в преводните автомати. Тогава започна да кашля, не можеше да престане. Много пъти Ваня търпеливо молеше Жил да повтори инструкциите, но той само размахваше ръце, а лицето му бе посиняло от задушаване. Лъскавите очни лещи на робота внимателно го наблюдаваха.
— Спри! — най-после изхърка така, че и Ваня го разбра. Роботът послушно застана на едно място, а Жил припадна.
Когато дойде на себе си, знаеше, че не му остава много време. От лявата страна парализата достигна бедрото, дробовете, при всяко поемане на въздух усещаше болката от сто хиляди иглички. Усещаше, че от ъгълчето на устата към врата му се стича нещо. Биещите тласъци по жилите, приличащи на жестоки удари от чук, се мъчеха да разбият главата му.
Притвори очи и се опита да мисли. Всичките основни модели на програмата са вече в Мозъка. В края на краищата Мозъкът е способен да обработи толкова информация, колкото е получил от преводните автомати.
Не можеше да продължи по-нататък, но още от началото бе поел този риск. Сега ще извика Ваня да го отведе оттук… Това бе единственото улеснение, за което не бе помислил навреме. Наистина Ваня не е в състояние да го снеме по стълбите, защото е твърде слаб за подобно натоварване. Няма да издържи да го носи толкова дълго на врата си. Но колкото издържи, поне да бъде по-далеч от Мозъка. А как ще говори? Още след обед Ваня не го разбираше.
Внимателно! За да не почне да кашля отново, се опита да изплюе с дебелия си език насъбраната в устата си кръв. Тя протече по брадичката му и достигна през отворената риза до гърдите му.
— Ваня…
— Да!
— Ела…
Ваня тръгна, заобиколи края на командния пулт и спря до креслото. Почувствува, че го задушава кашлицата.
— Наведи се!
Главата на Ваня се доближи до ризата му.
— Спри…
На два пъти ръцете му се изплъзнаха от тялото на робота, но успя да задържи дъха си и продължи да се бори.
— Стани!
Краката му висяха, не можеше да ги дръпне, но все едно.
— Назад!
Роботът тръгна назад и издърпа Жил от креслото. Петите му се удариха в пода. Ваня отново заобиколи пулта и продължи да го влачи. Ужасно го болеше, но страхът от кашлицата го караше да забрави всичко. Така все до стената може би ще издържи до установката на радиотелескопа.
— Наляво…
Шестте метра, по които Ваня се придвижи бързо, му се видяха цяла вечност. Жил не можеше вече да се държи здраво, мускулите отказваха да се подчиняват на волята му.
— Спри…
Строполи се до стола, удари главата си в подлакътника. Зави му се свят.От това се страхуваше повече, отколкото от кашлицата. Ами ако не успее да изключи Ваня… Осветлението в командната зала започна да отслабва, огромна гореща вълна го заля изотзад.
— Наведи се — прошепна, — наведи се!
Широките гърди на Ваня се доближиха до него. В растящата тъмнина вълната го поемаше и угоднически ту го приближаваше, ту го отдалечаваше. Жил търпеливо зачака да се люшне съвсем близо до робота, знаеше, че му остават сили за едно единствено движение. Пръстите му се добраха до копчето и в тялото на Ваня нещо тихо изпука.
Докато го изключваше, роботът бе успял да се наведе твърде много. Тристакилограмовото тяло изгуби равновесие, залюля се и падна до лежащия човек. С последните проблясъци на съзнанието си Жил бе благодарен за това на Ваня.
Глава четвърта
Племето на Вай бе свидетел на този особен период, когато Онова замлъкна. Още чуваха в себе си воя му, заплашителния и остър глас, който пронизваше гората, а после затихваше, хъркайки като умиращо животно под ударите на тоягата. Тогава — ако Светлия пращаше още светлина под гъстите храсти — мъжете на племето разширяваха още повече ноздрите си, за да уловят слабата миризма на плячката, и внимателно се провираха и притаяваха в гъсталака. Онова ревеше само когато убиваше. След воя в гъсталака винаги оставаше да лежи някой див обитател, изстиващ бавно след топлата тръпка на отдалечаващия се живот. Месо, което служеше да запълни стомасите им. За връзката между рева на Онова и убитото животно Вай не можеше и да помисли, защото не знаеше какво значи връзка, дори не можеше и да обясни на по-младите си братя, че е имало време, когато Онова е виело. С появата на думите племето на Вай се стремеше да обясни първо явленията на съществуващия преди тях свят. Миналото се свързваше със спомена за чувства и мускули, а бъдещето като мъгливо, несигурно продължение на настоящето, криещо се в инстинктивните им желания. Вай и неговите съплеменници не знаеха, че преди четири поколения Онова никога не е виело и още по-малко, че по-рано Онова въобще не е съществувало.
Понякога Онова ги мамеше. След неговия вой напразно претърсваха гъсталака. Измамата обаче скоро се заменяше с увереност, когато видеха плячката да лежи пак там. Благодарение на Онова племето никога не гладуваше, но трябваше да пазят месото от дивите кучета и другите хищници. Защото Онова — те бяха забелязали, но не бяха способни да го споделят помежду си — убиваше без избор само животни, и то по- големи от тях. Върху превърналите се на зелена маса храсти до Двурогото лежеше и неговият преследвач — Убиеца, изпънал белия си корем под равнодушното небе. Дългите, колкото пръсти, нокти бяха червени от кръвта на Двурогото, още от последния скок, когато се бяха забили в гърба му. Малко по-късно Онова поразяваше и него. Мъничката обгорена дупчица се криеше под гъстата жълта козина на Убиеца и под някоя гънка на дебелата кожа на Двурогото. Само миризмата на изгоряло се смесваше с тази на утъпкани растения и разрита земя.
Когато влезеше в носа им, този мирис събуждаше в тях спомена за огън и светкавица. Племето вече познаваше огъня, въпреки че не го владееше. Крадеше го от запалените дървета след светкавицата и го пазеше със страх и безуспешен стремеж да остане техен навеки. Но той изгасваше или от последвалия дъжд, или незабелязано в някоя тиха вечер, когато не се сещаха да го подхранят навреме, за да удължат живота му. Там, където убиваше Онова, нямаше огън, дори гръм не придружаваше страхотния му удар, от който тялото на Двурогото падаше безжизнено на земята. Страхуваха се от светкавицата, тя вземаше жертви от притаените до корените на някое дърво хора. Такива работи Онова никога не правеше поне тогава и затова те не се страхуваха от него. Виеше, убиваше, а те търсеха плячката, воюваха заради нея с дивите кучета, после пак виеше и те отново търсеха. Така бе винаги.
Когато Онова спря да вие, Вай бе неспособен да сподели страха си с другите, които навярно поради безсловесността си бяха обхванати от същото необяснимо безпокойство. Чакаха гласа, но старата гора бе тиха. Нощта се спусна, след нея последва още една, а страхът правеше болката в празния стомах още по- мъчителна. Когато Светлия за трети път заля със светлина земята, най-смелите дръзнаха да се приближат
