Тайнствения. Но Уму, който в реда на авторитетите бе толкова назад, че в същност не бе и в реда… какво ще стане, ако неговият съюз стане властен.
Но случи се така, че в живота на Уму гневът на Дау и на ловците се срещнаха в една точка — Куция трябваше да бъде убит! Това бе гняв, а не последствие, защото се досетиха, че Тайнствения може да се разгневи от смъртта на Уму.
Дау скочи и миг след това цялата орда се понесе към храстите, зад които бе изчезнал Уму. Да се убие, да се убие, да премахнат този загадъчен и опасен куц. Това ги настървяваше да бягат по следите на този, когото ненавиждаха така, както никого досега. Едно копие в гърба на Куция и край на мъчителните мисли.
Първият гневен набег не донесе успех — Уму и сега бе предвидил кога да изчезне, — затова се разпръснаха, както при гонитбата на Космато. Образуваха дълга верига, като в двата издадени напред края сложиха млади, добре бягащи ловци. Разстоянието между двама съседни ловци бе по-малко от това, в което копието можеше да убива. Нито едно живо същество нямаше да бъде пропуснато от тази верига, ако тя бе достатъчно бърза, и най-пъргавото Космато нямаше да издържи. А Куция е по-бавен от тях, не след дълго от някой край на веригата ще се чуе триумфалният вик. И тогава всички ще се спуснат натам, защото кръвта на Уму няма да изтече от едно копие!
Обонянието на ловците и преди не бе толкова съвършено, като на племето на Вай. Притъпил го бе димът — дребно заплащане заради постоянната власт над огъня- но за лов вършеше работа. И без това щяха да обградят преследвания и изпаднал в безпокойство, той щеше да остави ясно различими следи. Откъснатите листа, следите от носещите се по тревата крака или в корените на храстите, където голата земя е влажна, няколко парчета червено-кафява кожа на края на някой шип или изсъхнало клонче, това винаги бе достатъчно, за да следят Косматите. Сега обаче преследваният бе Уму, а той познаваше веригата на ловците. Когато можеше да издържи, той също сам вземаше участие, като гледаше да бъде на крилата. Там наистина трябваше по-бързо да се тича, но затова пък бе по-далеч от Дау.
Уму поспря да си поеме дъх и се ослуша. Ако го преследват бързо, не могат да останат в тишина, шумът на гъсталака ще издаде къде са двата края на веригата. В средата няма да може да издържи, там около Дау се намират най-точно хвърлящите ловци. По крилата младите са по-бързи от него, но са неопитни. Ако се притаи и ги изчака, докато съвсем се доближат, може би ще успее да се изплъзне незабелязано от тях, но ако го видят и сгрешат, пак ще спечели време, докато се обърне веригата и отвъдният й край се. Затвори…
Отляво дочу съвсем близо до себе си шума от крайните ловци. Самотата го бе възпитала на повече самогосподство, отколкото всеки негов брат, това бе предимство, което сам не осъзнаваше. Страхуваше се, но все пак тръгна нататък. Тази част на полукръга изостана, от другата страна вече дочуваше зад гърба си големия шум. Разбързали са се, помисли си Уму, защото Дау ще започне пак да избухва в гнева си, ще се откъсне от веригата, ще дотича до тях и горко на изостаналите….
Най-близкият ловец бе едва на двадесет крачки от него и чупеше клоните. Уму се сгърби и с цялото си умение се опита да заприлича на храста, чиито корени тъпчеше. Ръцете му заприличаха на клони. От гърба му като че ли излизаха трепкащи листа, краката бяха стъблото, което неподвижно продължаваше в силни корени. Аз съм храст и очите на ловеца ме виждат като храст, зелени листа на поклащащ се храст…
За малко не успя.
В изненадата си Хаим отпърво извика, когато стигна преобразения на храст Уму, и едва по-късно хвърли копието след куцащата фигура. Каменното острие проряза ръката на Уму, но напрежението от бягането подтискаше болката. Бягаше, макар да знаеше, че е напразно. Следата от кръвта нямаше да ги заблуди. И все пак бягаше, защото мислеше за копията, за другите, които все по-безпощадно, с ужасна болка щяха да потънат в месото му.
От виковете усети, че веригата още не се е обърнала, но преднината, която бе спечелил сега, означаваше само малко отлагане на мъчителната смърт.
Внезапно той спря в средата на една поляна. Имаше чувството, че го е ударил клон през лицето. Вдигна поглед, сиянието на „Галатея“ го заслепи. Затвори очи, но светлината пак го последва. Напразно закриваше лицето си с длани. Извъртайки се, застена, искаше да спре, но продължи да върви. Препъвайки се като сляп, все повече се приближаваше към блестящата светлина…
Когато сиянието на „Галатея“ проблесна в очите на преследвачите, те замръзнаха на място. По- възрастните си спомниха за отдавна изоставените на север ловни земи, където бяха срещали много остри скални игли, но нито една не искреше така. Стори им се, че околността гъмжеше от змии, приличащи люспестите си тела на слънцето. Племето на ловците още от далечните си прадеди носеше в костите си страх от влечугите, но кръвта на Уму ги тласкаше точно към скалите.
Дау гневно изсъска, след това тръгна нататък. Ловците го последваха с примесено чувство на страх и въодушевление, докато копията в ръцете им не започнаха да треперят. Змиите, помисли си Дау; змиите, мислеха си по-възрастните, но и младите трепереха, въпреки че никога не бяха виждали змии по голите скали. Когато Дау почувствува, че ако направи още една стъпка, ще умре от страх, обърна се, разблъска стоящите зад него и пренебрегвайки достойнството си, хукна назад.
Не след дълго цялата група се скупчи уморена и унила край огъня, откъдето разгневена и настървена бе потънала в гъсталака. Никой не смееше да говори за това, което се бе случило — дори и не разбираха какво бе станало, — и Първия изля в думи желанието на всички, когато след дълго мълчание изригна, че на следващия ден тръгват към нова ловна земя.
На сутринта обаче Еор се натъкна на четвъртото Мучащо, недалеч от последното, което бе намерил Уму. Ловците се успокоиха. Значи, и без загадъчния Уму има Мучащо, дори Еор го разпредели! Единствено страхът на Дау продължаваше да расте. Денят, в който трябваше да се бие, за да остане Първи, не бе далеч. Той щеше да настъпи, преди да са отишли на друга земя за лов. Отново раздухаха огньовете, за да си устроят пир със сърцето, дробовете и мозъка на Мучащото, преди да се заловят за уморителното опушване на месото.
Дау се мамеше. Вместо битката за първото място настъпи денят, в който никога повече нямаше да се страхува за бъдещата си съдба. Един нов, по-загадъчен и жесток страх го притисна в лапите си и това продължи до смъртта му.
Глава шеста
Единственият начин да се анализира всичко е в паметта, в стриктното и методично възстановяване на паметта. Да, най-важното е стриктността, защото възстановяването ще помогне на работата. Желанието да отвори очите си бе болезнено силно, тласкаше го да го направи, мускулите му се напрягаха.
Не.
Докато тук вътре всичко не се подреди, той няма да отвори очите си. Спомените се подреждат като безкрайни преплитащи се една в друга двойни стълбици подобно на спиралите на ДНК. Лута се между двете, а трябва да се присъедини към едната, само към едната. Дори знае към коя. Това е въпрос на подчинение и на превъзмогване на болката. Към тази стълбица трябва да прилепне, оттам трябва да започне да контролира другата заедно с болката, ужаса, желанието. Чужда е, но трябва да свикне. Без нея няма да може да просъществува. Но и тогава ще бъде само средство, слуга на онова, което иска. Ако онзи зареве от болка, само ще мълчи и ще се опита да не зареве и той. Да, необходимо е подчинение, власт над тялото, за да се достигне определената цел. Ако постигне това, ако успее да залепне към тази стълбица — сега изведнъж почувствува, че е много близо до целта, ще я сграбчи тази стълбица и няма да я изпусне повече, — тогава ще може да възстанови всичко. Ако постигне това, тогава може да отвори очите си.
Почти успя да се добере до стълбицата, когато болката грубо го разтърси. Отново се залута между двете спирали и зарева от болка. Трябва да започне отначало.
Трябва да промени стратегията. Първо да види откъде идва болката. Ще го сложи точно на мястото му — на стълбицата на втората спирала. След това спокойно, преднамерено ще се приближи към нея. Един път само да я пипне….
Значи, болката! На лявата ръка. Тайно го обзе щастието, защото познатите думи го тласкаха към желаната спирала — чувствуваше изгаряща и в същото време режеща отвътре болка. Ако е от централен произход, трябва да се вземат под внимание аферентните полета…
