би станал добър ловец на племето. Когато Уму увисна безжизнен в ръцете на Дау, племето — за първи и последен път — настръхна срещу него и ако Дау приемаше да се бие поотделно с ловците, то бе неспособен да се справи с тълпата разбеснели се жени. Остави сред тях пребитото тяло на Уму и със заплашителни викове се оттегли в гъсталака. Уму остана под закрилата на Яда. Тя бе първата сред жените, така както Дау сред мъжете, бе стара, умна и безстрашна. Надживя и двамата си мъжа и преди да се роди Уму, се ожени за много по-младия от нея Еор. Това обещаваше опасен съюз — Еор, Уму и Тиак под закрилата на голямата Яда. Но после Яда умря, без да роди деца на Еор. Новата жена на Еор, Бек, бе твърде ревнива и първата й работа бе да отдели Уму и Тиак от Еор. Така съюзът се разби, преди да бъде създаден, но Уму е жив и ще живее, защото на Куция, докато не стане твърде алчен и нахален, никой няма да посегне. И Дау няма да посмее, трябва да търпи, въпреки че като го вижда, си спомня срамния момент, когато жените…
Вярно, рядко се вестваше пред очите му. Накуцващата му сянка се мяркаше за кратко на границата между тъмнината и отблясъка на най-слабия огън и скоро биваше поглъщана от вечерта. Денем се криеше в храстите, гледаше да бъде по-далеч от племето; Дау не проумяваше как досега не бе попаднал в лапите на Жълтия Убиец, похитил толкова много здрави хора. Или може би такъв куц и на него не бе нужен? Дау знаеше, че не е така. Уму бе куц, но тъкмо затова искаше да го пребие, защото още като дете бе по- различен от другите. Когато идваше Първия, не се отместваше от пътя, а това бе единственото задължение на всеки малък. Оставаше там, където си беше, и гледаше към Дау. Винаги имаше чувството, че топлите кафяви детски очи гледаха убиеца на неговия баща не с омраза — макар че би го разбрал, — а със… Тук думите не стигаха на Дау, за да изрази чувствата си. Усещаше, че този поглед го кара да трепери целия, чувствуваше, че трябва да реве и да удря, за да не го види никога повече. И сега само като си помисли, го обхвана същото чувство…
Стана и се отдалечи от огъня.
Ще го убие!
Ловците са мързеливи от голямото пиршество и са доволни от новите си подвизи. Никой няма да забележи, ако тази вечер… Но сянката се открои за миг на светлината на последния огън и изчезна. Тъмнината я пое в необхватните си обятия и Дау Първия не посмя да я последва.
Глава пета
Първите Двуроги срещна Уму. Нарекоха ги доста точно Глупавите мучащи — определяйки умствените им способности — или накратко Мучащите. Беше още топло, когато Уму си спомни как избяга от огъня и се качи на едно дърво да дочака изгрева. Тогава, притаен и пазещ се от дъжда, дочу наред с шумоленето му по листата и тъпчене на храсти, рев. Хъркащи звуци обаче не последваха. Уму напрегна слуха си и спря да разсъждава. Дивите кучета вече се събираха и не останаха доволни, когато въпреки безопасното за тях разстояние копието на Уму се заби в ребрата на едно от тях. Народът на Вай никога не вършеше подобно нещо. Изразявайки негодуванието си с вой към кротко плуващите облаци, кучетата заотстъпваха. Уму знаеше, че няма да избяга от тях, затова уби още три, за да може после да отдаде цялото си внимание на Мучащото. Безпомощно гледаше малката обгорена дупчица. Тя бе също като на онези Мучащи, на които през изминалите четири дни благодарение на Тиак яде месото. Тиак бе добър събрат особено по време на изобилието. Месото е месо тогава, когато пълни всеки стомах и племето на ловците вече знаеше как чрез опушване да го съхранява за дълго. А месото на Мучащото се събира в повече кожи на Косматото, отколкото са пръстите на ръката. Да нападаш Мучащото е опасно. Рискът е много по-голям от този, да удариш с тояга Косматото, но ако вече…
Уму се спря.
Кой беше и къде е?
Отново се наведе над раната. Изтри я грижливо, повдигна копието и напрегна вниманието си. Наоколо бе тихо и пусто с изключение на озъбените диви кучета. Уму започна да се страхува. Какво можеше да стори той със своето копие на този, който бе убил Мучащото? Но имаше и нещо още по-странно — защото бе непонятно, — плячката бе изоставена. Такова нещо не върши нито един хищник от Дивото. Старците в племето — бяха малко, защото измираха един по един в годините на безпощадното скитане — разказваха понякога, че мъртвите живеят тук, сред тях. И са неуязвими, защото вече са мъртви…
Уму се разроши. И той много пъти бе виждал баща си или Яда, търсеше ги, викаше ги, след като се събудеше. Бяха толкова живи! Спомни си как спящите ловци викаха в ужаса си и когато ги разтърсваха, грабваха копията и искаха да продължат борбата с духа, който ги измъчваше. Но защо мъртвият бе убил Мучащото, след като няма нужда от месо? Уму знаеше по-добре от всички, че отделената от плячката първа хапка, за мъртвеца, която захвърляха сред храстите, се озоваваше в нечий стомах. Като хлапак не един път се е бил за това хвърлено парче с чакалите, които вървяха след племето. По-късно, когато разбра на кого бе изяждал храната, много вечери поред трепера да не би мъртвите да поискат онова, което им се полага. Но не се случи нищо и Уму не пророни нито дума.
Но тогава, ако не го е убил, за да го изяде…
Дълго време мислите му се въртяха в кръг, докато на края достигнаха до приемливо обяснение: убил го е за тях. Цял живот ловците са воювали и след смъртта си не можеха да вършат друго. Така както баща му е способен да го посети — толкова ясно си спомня движенията му, чува хрущенето, вижда измъченото му лице и над него триумфалния поглед на Дау — също така е възможно мъртвият сам да убие Мучащото.
Уму обиколи безжизнената маса месо, но други рани не откри. Едно единствено копие бе повалило Мучащото. От смущение започна да се чеше. Копието не може да бъде по-дебело от раната, която прави! А тази дупка е толкова малка, че дори пръст не се побира в нея! И кой притежава такава сила, че с едно хвърляне да пробие дебелия череп на Мучащото, дори и да е най-тежкото и най-дебело копие? И защо е обгорено около раната? Всеки ловец знае, че копието трябва да се пази от огън, защото макар и след време камъкът става ронлив. Но как се е добрал мъртвият до огъня? Малко работи са така издайни като огъня — димът и светлината му се виждат отдалече. Можеше да се закълне, че през изминалата нощ наоколо не бе светел чужд огън. Щеше да го види от дървото.
Уму имаше Бор за най-мъдър сред ловците. Накуцвайки, той забърза с вестта за плячката да сподели с него и грижата си от мъчителните въпроси.
Заедно с непобедимите ловци Бор хъркаше до пламъците на огъня, който агонизираше вече, протягайки все по-тънките си димни ръце. Еор лежеше сред разхвърляни кокали, оръжие и сред хаоса на примесени едно с друго от съня тела. Кой смееше да нарушава спокойствието на народа на ловците? По-рано, преди обичайното скитане, винаги пазеха племето от неочаквани нападения, но тук с огъня и копията те бяха господарите на Дивото.
Въпреки че бе куц, Уму ловко се провря с безшумни стъпки сред тях, докато достигна до Еор. От хъркането тялото на Еор потрепваше. В просъница размахваше ръцете си и Уму едва успя да се предпази. Еор го загледа идиотски, след това погледът му стана все по-гневен.
— В храсталаците лежи Мучащо!
— На лов? За Мучащо? Сега? — Гласът на Еор бе заплашителен. Никога не е мислел Уму за такъв глупак.
— Не на лов. Някой вече го е убил! Призори!
— Някой?
Еор бе по-голям с пет-шест години и пазеше в себе си много живи кървавите спомени от войнствените си съседи. Веднага си помисли за тях и още легнал, се протегна за копието.
— Не, не са ловци! — опита се бързо да го успокои Уму, тъй като Еор се канеше вече да извика. — Един е, някой… На Мучащото има една рана….
В размътената от съня глава на Еор се водеше дива борба. Мъртвите? Не, не могат да бъдат. Но Куция е умен, по-умен, отколкото своите съплеменници и няма да говори напразно.
— Повтори какво каза!
— В храсталаците лежи Мучащо. Още е топло. Има само една рана… на главата…
— Жълтия? — запита Еор, но сам не си повярва. Жълтия нямаше да остави там прясната си плячка.
— Н-е-е! Раната е малка. И пръстът ми не влиза…
Еор гледаше Уму, като че ли го виждаше за пръв път в живота си. След това се приповдигна в тишината. Ако разбудеше ловците и Куция лъжеше, те щяха да го пребият. А така само той ще го набие. Еор
