до средата на голямата плоска долина, където, издигайки се високо над дърветата, Онова къпеше блестящото си тяло в лъчите на Светлия. Гонени от глада, те се прокрадваха с безшумни стъпки. Бяха забелязали, че са преминали тази ивица земя, върху която търсеха досега жертвите на Онова. Известно време храстите закриваха блестящото му тяло, след това излязоха на по-голо място и се оказаха срещу него. Беше огромно, по-огромно от всичко, което бяха виждали дотогава и което можеха да си представят. Погледът им се плъзгаше по окъпаните от светлина гладки линии, които не можеха да оприличат на нищо познато. Онова бе неподвижно и безмълвно и затова племето на Вай, което знаеше за света, че само движението значи живот — който или трябва да се плени, или да се избяга от него, за да не станеш плячка, — се осмели да пристъпи по-близо.
Широко отворените ноздри жадно поемаха свежия утринен въздух, хлътналите очи мигаха и се предпазваха от струящата светлина на Онова. Те стояха нетърпеливо напрегнати, готови да се понесат към месото, след като доловят желаната му миризма. Бяха гладни, много гладни, а познатият дъх на месото все повече закъсняваше. Вместо него се появи ужасът — племето на Вай пазеше малко такива спомени, — в който най-страшното бе, че не знаеха какво се бе случило. В този свят, който ги заобикаляше, не трепна нито един лист, не изпука нито едно клонче, страхът идваше отвътре, от собствените им тела. Бягай, бягай, спасявай се — кънтеше в тях някакъв страхотен глас и племето на Вай хукна да бяга, хукна да се спасява. Прегазиха гъсталака, като да бяха стадо двуроги, подгонени от Убиеца, гласът на когото ги пронизваше до костите и ги караше да дерат гърлата си.
Задушавани от страх, те се изтръшкаха на земята край хълма. Ако същия ден Убиеца бе някъде наблизо, щеше да ги разкъса. Страхът беше изцедил и последната капка сила от мускулите им, дори не бе оставил толкова, колкото да могат да се довлекат до най-близкото дърво. Дълго лежаха така онемели, ужасени, търсейки се един друг, опасяващи се, че може пак да дойде Онова, а те да нямат сили да му се подчинят. След това отново чуха гласа, но той не идеше вече отвътре. Беше познат и устата им се напълни със слюнка. Само дивото куче можеше да вие така, когато имаше месо.
Страхът остана зад тях. Споменът за него се превърна в долината на проклятието. Една ръка посочи средата на долината. Това бе предаване на личен опит на младите, после и те на свой ред го предаваха на по-младите от тях, без да се опитват да узнаят и разберат смисъла и значението й. Първият разклатен зъб на Вай и — което бе много по-болезнено — егоистичната борба на по-младите за плячката му подсказаха, че не му остава много време на старейшинското място. Тогава той превърна забраната към долината в закон. Търси плячката, която си уверен, че ще намериш в гъсталака, но към Онова, зад хълма, не се приближавай никога! Посмееш ли, чакат те страшни неща!
Но не този закон причини унищожението на племето на Вай. Всичко стана по-бързо и по-просто. Когато племето на ловците нападна от север, не знаейки за съществованието на Онова, и ги притисна случайно в полукръг към проклетата долина, никой от тях не посмя да пристъпи границата, от която цял живот се бяха страхували. Там при хълма убиха няколко от племето и Дау, Първия, с мрачно доволство гледаше как ловците му избиват врага. На Дау му провървя още много години преди това, когато в края на една битка счупи прешлените на врата на предшественика си — някогашния Първи — и така стана вожд на ловците. След това той винаги вземаше първи от плячката, във всяко действие бе първи. Негови бяха най-вкусните парчета месо, най-привлекателните жени, дърветата с най-гъсти корони при дъжд. Да се решава кога и в какво щеше да бъде Първи нямаше смисъл, защото и без това той решаваше според желанието и приумицата на дадения момент. След време обаче у него се засели предчувствие — въпреки че се пазеше да сподели този страх, с когото и да е, — че това ще продължи дотогава, докато някой не направи същото с него.
С настървение и жестокост Дау се опитваше да подтисне страха, който все повече го измъчваше. Чувстваше, че някъде там, сред ловците, е следващият Първи, който може би сам не знаеше, че ще бъде Първи. Сигурен бе, че този ден неизбежно ще дойде, така както нощта сменя деня. За племето на ловците и по-рано времето бе така необхватно и думите послушно им служеха. Обичаха да бъбрят, защото чрез речта светът все повече разкриваше своите чудатости — така Дау би могъл да помисли защо този страх не го бе обхванал по-рано. А в момента на победата знаеше, трябваше да знае, че един ден и той ще бъде победен! За това обаче не можа да намери обяснение и безрезултатността го направи още по-мрачен.
Жадуваше за плячка и когато я получеше, искаше още. Знаеше, че докато гладът не направи раздразнителни ловците, те няма да се обърнат срещу него. А възможно бе в боевете да загине този, който трябваше да дойде след него. Но Дау не забеляза противоречието, че този, който ще дойде, при всички случаи ще бъде Първи. Не се и размисли до каква степен свързаното със страха му безпокойство е виновно за скитането им от години наред. Водеше ги да ловуват от земя на земя и във всяка нова битка трябваше да показва на бойците си тяхната непобедимост. Докато все още преследваха, мъчителните мисли за бъдещата съдба на Дау бяха още далеч от него.
Избягаха от оная земя, където останаха да се бият бащите им и другите племена на същото ниво на развитие, и в тази по-гориста местност скоро се натъкнаха на племето на Вай. В своето развитие то бе много по-назад от тях. Тежките им тояги въобще не можеха да се мерят с каменовърхите им копия и след всяка избита орда разбираха, че ще могат да ядат повече месо, повече дори отколкото можеха да си представят. Вероятно след години на тази пътечка ще стъпят други северни племена от ловци и все по-близо и опасно ще стане съжителството им. Но Дау си заслужи името, защото първи ги поведе на юг.
Това масово клане бе един от особено тъмните периоди на естествения подбор. Многото месо правеше по-силни ловците и по-силно желанието им да ядат пак толкова и ако може още повече. Това, което най- много обичаха и от което, без да знаят, най-много имаха нужда, бяха мозъците на победените, които изваждаха от черепите и ядяха с настървение. Тъмен и жесток период бе това и само предлогът, че не знаеха колко тъмен и жесток бе, можеше да ги оправдае. Те имаха само едно желание — месо, и то ги гонеше докрай, подтикваше ги към нови победи, към нови пиршества.
Последното пиршество бе най-голямо от всички досегашни. Четири дни и нощи горяха огньовете, бяха се натъпкали почти до безсъзнание. Когато гледаше протягащите се към огъня ловци, мрачината по лицето на Дау постепенно се разсейваше. Силни, о-о, колко силни бяха! И непобедими! Нито едно племе не можеше да застане срещу тях! Ако сега се завърне с тях на земята на бащите им, ще победи всички, които са там. След това в момента на най-върховно щастие коварно, като бодлите на гъсталака, го прониза страхът.
Кой ли ще бъде!
Мад Силния, Оро Хитрия или Еор Каменния? Мад е силен, но глупав, Оро е хитър, но слаб, а Еор е кротък, той прави най-хубавите сечива и измисля най-хитрите планове за лов; понечи ли да каже нещо, всички ловци впиват погледи в него. Това е лошо, твърде лошо! Еор ще бъде!
Не, не може да е той….
Еор се интересува само от камъните, ако не ги сече, оправя върховете на копията. Тогава само седи загледан някъде в далечината…
Или може би Ре Дивия? Силен е като Мад, сръчен е в изготвянето на сечивата като Еор, но е суетен, твърде колеблив, нищо не довършва докрай. В боя е смел до безумие, първи се хвърля върху врага и крещи от радост, като убива, но по същия начин би могъл да пререже гърлото и на свой съплеменник. Не, ловците няма да позволят Ре да стане Първи; ако трябва да се бие за мястото на вожда, Мад, Оро и другите ще го убият още преди да почне двубоят. Кой остава тогава? Хаим и Ре са от една майка, но Хаим ще стане по- страшен от Дивия. Той е сух, но много здрав, с очи като на Жълтия Убиец. Засега обаче Дау е много по- силен от него. Хаим бе клекнал край огъня заедно с Нуг и Тиак. След няколко години ще станат велики ловци…
Тиак напомни на Дау за Уму Куция и както винаги, това разгневи Дау. Уму бе син на предишния Първи. Но когато баща му умря, той бе още малък хлапак, а Тиак бе последното отроче на някогашния водач. Когато стана Първи, сред победените жени той избра Тама. Тя беше майка на Уму. Наистина Ла бе по-млада и по-привлекателна от нея, но тя постоянно притискаше към себе си пищящия Тиак, а после избяга в гората. Повече не се завърна и когато след време Дау видя сред децата на Яда — която Еор бе взел след смъртта на жена си — едва прохождащия Тиак, Дау счете под достойнството си да поиска обяснение. Тогава Тама кърмеше вече сина му Кот, а Уму отдавна бе надхвърлил крехката си възраст и ако Дау бе малко по-досетлив, хубаво щеше да го подреди, но го търпя само заради Тама. Той счупи крака на Уму по- късно и този спомен още повече го разгневи. Племето на ловците не хранеше особено добри спомени от господството на умрелия Първи, но бе просто глупаво и срамно, когато Дау преби този сополанко, от когото
