I В българска ми клета земляима малко градче,то е легнало в поляна,име нему Прилеп.Прилеп — то е име славно,тамо е живеялнекога си крал ни Марко,в него е царувал.Е царувал, е воювалс власи, каравласи,българска e бранил земля,роду си помагал.Дор е бил жив крал ни Марко,земля била мирна,не глобеха нея турци,не газеха нея.Не рачил е мърсний турчинкъщи ни да газит,он не можеше да любитбългарски девойки,не е могъл да ги турчит,в свой харем да държит,да не могат да излезатизпод тежок затвор,да не видат свет ми божий,ни па сълнце ясно…И одавна то е билоу нас, в България,в одавнешно, старо време,старо, али славно.Но защо я ви наумвам,клетички девойки,наше славно време, старо,наша прежна доба?Що помина, не ся върщатназад, о девойки,нема краля, нема бана,гиздави, го нема!Али враг да земит, моми,ум, перо ми клето,че то искат да приказватс вас за тъги, мъки.И е било време, моми,и е било доба,бил е той век златен, харен,да би не е било!Що е било? — пита щете,гиздави девойки,мене, млада сиромаха,скитника без рода.Що е било? — пита щете,българки ви клети! —Нел’ е било како в нашевреме, наша доба?Не така ли како при насплакали са майки?Не така ли како при настурчин влегвал в къщи?Па ударал нож си острийв земля ил’ на дъски,па извиквал с глас си страшен:„Бърго ти, гяурко,наточи ми вино ройнои лютица върла,напълни ми ти, гяурко,чаши стодрамници,я да пиям, да с’ опиям,с тебе я да легнам,да прегърнам рамна става,очи да целувамне две нощи, не три нощи,твои чърни вежди…“Клета ви съдбина, моми,клета ви година,що вас майка е родилав такво лошо време!О, да би е народиланаместо вас камен,не ще ронех азка сълзи,како сега, врели!Не ще пишеше перо мис кърваво мастило,немаше да ви опишамнаше тежко време!Що е било? — питате пак,българки, другарки, —как е било в прежна доба,в то ми златно време?Що е било, как е било,нек сега забравим,