Ашли Сноу
Мод
Глава 1
— Мод ела бързо! Колата с актьорите пристига.
Мод Мелингам вдигна глава и видя засмяното лице на приятелката си Хети, която надничаше през отворената горна половина на вратата на склада, а голямото й бяло боне се тресеше от възбуда на главата й.
Застанала на колене, Мод напрегна слух, за да долови трополенето на фургона по пътя и шумните крясъци на хората, които сипеха закачки и се тълпяха от двете му страни. Обзета от трескава възбуда, тя приклекна, но после се поколеба.
— Ами лейди Джулия?
Хети вдигна резето и открехна долната половина на вратата.
— Голяма работа! Освен това току-що я видях да влиза в къщата. Хайде, ела! Ако стигнем първи до портата, ще можем да ги видим, докато минават покрай нас.
Мод нямаше нужда от повече увещания. Тя захвърли парцала и скочи на крака, без да губи време за оправяне на измокрената си пола. Хети вече се намираше в средата на двора и Мод трябваше да се затича, за да я достигне, когато тя вече се залавяше за дървената ограда. Там момичетата стъпиха върху долната напречна греда, провряха ръце през горните летви и впериха очи към пътя. Двете бяха много различни: на фона на Хети, слабичка и чернокоса, с изпито, тясно и преждевременно състарено лице, Мод изпъкваше с добре развитото за своите седемнадесет години тяло, искрящите от трескава възбуда огромни сини очи и непослушните златисточервеникави кичури коса, които закачливо надничаха изпод бонето й.
Фургонът с веселите му пътници почти стигна до входа на имението на сър Бексли. Конете нервно поклащаха украсените си с разноцветни пера глави, превъзбудени от високите радостните възгласи на тълпата от чираци, полски работници, прислужници и рояк деца, които тичаха около екипажа.
— Много е вълнуващо, нали, Хети? Да дойдат тук, в Торнууд! Ще изнесат представление в обора.
Когато шареният фургон минаваше покрай тях, очите на Мод се разшириха от учудване. И преди това бе виждала пътуващи трупи, които на път за Лондон отсядаха в „Рънинг Мен Ил“, но това тук беше самото великолепие. Бялата и златистата боя по фургона й напомняха за циганските катуни. Отгоре имаше една истинска малка къщичка, чийто покрив бе нагизден с множество кутии, сандъци и кошове. Над багажа седяха и самите актьори: жени с безочлив поглед, които се смееха и подмятаха шеги към чираците, и неколцина слаби мъже в изтъркани дрехи, които изглеждаха чужди на суетата около тях. Кочияшът беше слаб човек с прихлупена над носа черна шапка, съсредоточил цялото си внимание върху конете. До него седеше един привлекателен мъж с кадифено наметало, който развяваше украсената си с пера шапка и се усмихваше на тълпата. Когато, преди да завие към двора, шествието намали ход, очите му се спряха върху Мод и за миг застинаха изумени. После той широко се усмихна и направи дълбок реверанс, който без съмнение бе предназначен единствено за нея.
Мод се изчерви и притеснено наклони глава. Веднага след това обаче в сините й очи блесна палава искра и тя скочи, за да се присъедини към тълпата. Следваше фургона, докато той завиваше по алеята, водеща към двора на имението. Хети също слезе от оградата и се озова до нея.
— О, ето че и лейди Джулия излезе навън. Хайде да изчезваме, преди да ни е видяла!
— Но тя може да ни накара да помогнем.
— Хайде де, сякаш не я познаваш. Докато не приключиш с пода на склада няма да ти разреши нищо друго. Ела! Малко по-късно ще се опитаме да се прокраднем до обора и да поразгледаме.
Колкото и да не й се искаше, Мод трябваше да признае, че Хети бе права. Ако сър Бексли си беше вкъщи, за да посрещне актьорите, нещата щяха да стоят по-иначе. Той не беше лош човек и от време на време поотпускаше прислугата, но когато намусената му съпруга бе наоколо, това бе немислимо.
— Като измия пода, трябва да почистя и рафтовете, но веднага щом свърша, ще дойда да те повикам — каза Мод и тръгна към плевнята, откъдето по задната алея щеше да стигне до склада, без да я забележат.
— Аз ще бъда в кухнята — извика Хети.
Точно по това време лейди Джулия пристъпваше през тълпата, за да се запознае с младежа с шапката с пера и Мод, необезпокоявана от никого, притича през задния двор и се върна към обичайните си задължения. Когато отново коленичи и плисна водата по каменните плочи, мислите й замечтано се върнаха към възхитителната карета и прекрасните хора, пристигнали с нея. Тя неведнъж бе чувала пренебрежителните приказки на Кук и останалите прислужници по отношение на актьорите, които според техните думи не бяха цвете за мирисане. В нейните очи обаче те бяха обвити с вълшебен ореол. Какво по- вълнуващо от това да се обличаш в различни дрехи и да се вживяваш в характера на други лица. Да изричаш поетични слова и да караш хората да плачат от вълнение. А върхът на всичко бе да пътуваш с този страхотен фургон и да посещаваш непознати градове. Нима не беше прекрасно точно по този начин да опознаеш света в цялата му прелест!
От известно време Мод се бе научила да не издава мислите си. „Не разбирам какво те прихваща — сърдито казваше Кук в отговор на желанието й да пътува. — От петдесет години живея в това село, четиридесет от тях съм прекарала в кухнята на господаря. Никога не съм ходила по-далече от «Рънинг Мен Ил», нито пък съм искала да ходя.“
Мод бе потресена от лекотата, с която Кук правеше самопризнанията си, защото за нея това примирение бе почти равносилно на това да знаеш, че си осъден на смърт. Прекрасно съзнаваше, че повечето от ратаите и слугите на сър Бексли не бяха ходили по-далеч от околните поля. Всички намираха за съвсем нормално положението, че и тя не можеше да отиде по-далеч.
Мислите й се върнаха към втората половина от съветите на Кук и тя престана за миг да търка пода: „Момиче, омъжи се за младия Роби и си създай семейство! Това е съдбата, която Господ е определил на една хубава девойка като тебе. И стой по-далеч от господаря! Той може и да е добър човек, но има най- палавите ръце в цяла Англия.“
Мод клечейки, започна бавно да се придвижва назад минавайки целия останал под до вратата, където пусна мръсния парцал в кофата с вода и я вдигна за дръжката. Навън зачервените и захабени от сапуна ръце пламнаха от лъчите на силното слънце. Тя отиде до кладенеца, за да ги изплакне, облегна се за малко на каменната стена и впери замечтано поглед към двора пред обора, където бе спрял фургонът. Около него се суетяха хора, които сваляха и пренасяха кошове и сандъци.
Работата беше там, че господарят винаги се бе отнасял добре с нея, мило й се усмихваше, когато я срещаше по двора, закачливо я щипваше по бузата през коледните празници, а когато издигаха великденското дърво, й даваше половин ден почивка, за да се разходи до панаира в селото. Какво разлика между него и вечно киселата му съпруга, която само се разхождаше наоколо с дебнещ поглед и непрекъснато гълчеше прислугата. Веднъж дори бе заповядала да набият Хети с пръчки. Много горда беше тази лейди Джулия. Хети й бе обяснила, че е дъщеря на лорд Бамбридж, собственик на съседния Денкът Хол — много по-голямо и по-красиво имение от това в Торнууд. Лейди Джулия наистина имаше с какво да се гордее.
— Е, млада лейди, радвате се на хубавия ден, а?
Тя бе толкова потънала в мисли, че изобщо не чу равномерния тропот на конски копита, преди мъжът да я заговори. Мод бързо вдигна глава и видя усмихнатото лице на лорд Бамбридж. Говорим за вълка, а той в кошарата!
— О! Добро утро, сър — каза тя и смутено започна да бърше ръце в престилката си. Бузите й се обагриха с издайническа червенина.
— Ти си Мод Мелингам, нали? — любезно я попита негова светлост. — Как си, моето момиче? Господарят вкъщи ли е?
Лорд Бамбридж яздеше с лекота белия си кон. Раздвоените поли на опасания със златни ширити син редингот падаха от двете страни на седлото, а едната му ръка, обсипана с пръстени, небрежно стоеше на кръста му. Под яркото слънце бялата му перука искреше като разтопено сребро. От цялата му стойка се излъчваше непринудено благородство, което в очите на една кухненска прислужница бе направо главозамайващо.
— Мисля, че го няма, сър, но лейди Джулия е вътре. Да отида ли да й кажа, че сте пристигнали?
