— Не, не. Върши си работата. Сам ще й се представя. Ти и без това си достатъчно заета, нали не греша? — Очите му се насочиха към суетнята пред обора. — Днес тук стават чудесни неща. Предполагам, че ще дойдеш на представлението довечера?
— О, да, сър. Сър Бексли разреши на всички ни да отидем. Очакваме го с голямо нетърпение.
— Рамзи! — извика Бамбридж на мъжа, който яздеше зад него. Мод се обърна и разпозна бледата и издължена физиономия на адвоката Семюъл Рамзи, който също често посещаваше господаря й тук, в имението. Тясното му лице, свитите устни, неизменният черен костюм и прошарената перука му придаваха твърде комичен вид, но хората променяха мнението си, щом научеха професията му. Погледът му беше занесен и той винаги я гледаше така, сякаш тя не съществуваше, но това можеше да се обясни с факта, че бе постоянно настинал. Дори и сега не преставаше да поднася една голяма батистена кърпа към носа си.
— Чу ли какво каза това момиче? — продължи Бамбридж. — Изразява се прекалено добре за една слугиня, не мислиш ли? Браво на родителите, които са те възпитали така добре, Мод!
— Да, сър, вярно е. Те бяха добри хора, но умряха по време на чумната епидемия преди десет години. Тогава дойдох тук, в Торнууд.
— Да, спомням си. Е, Мод, надявам се, че довечера ще се позабавляваш добре, защото скоро няма да ти се отвори друга такава възможност. В тази част на страната много рядко пристигат пътуващи артисти. Хайде, Рамзи!
Бамбридж тръгна към сградата, яздейки големия си бял кон, следван от адвоката, който несръчно се превиваше на гърба на своята хилава кафява кобила. Мод се загледа зад тях, чудейки се дали да не изтича до хамбара, за да хвърли един поглед. „Не още“ — реши тя. По-разумно ще бъде да изчака, докато нещата малко се поуспокоят.
Лорд Бамбридж откри дъщеря си в летния салон, седнала колкото се може по-далеч от светлината, която струеше през широкия дванадесетокрилен прозорец. Една млада прислужница усърдно лъскаше сребърния сервиз за чай, докато Джулия, настръхнала като някой хищник, дебнеше момичето за най- малкото погрешно движение. Това бе една от чертите й, които той ненавиждаше.
— Добро утро, дъще — каза той и остави шапката си на близкия стол. — В двора цари голямо оживление. Половината околност кипи от трескава възбуда в очакване на тазвечерното представление.
Джулия неохотно прекъсна надзирателските си функции, за да целуне вяло бащината си буза.
— Добро утро, татко. Не смятах, че и ти ще се заразиш от тази суматоха. И всичко заради някакви треторазредни актьори!
— Всъщност целта на посещението ми бе да се видя със съпруга ти, но разбрах, че го няма. И не бързай да съдиш хората. Животът им и без това е доста труден.
Джулия приседна вдървено на един плетен стол с висока облегалка.
— Както винаги си прекалено добър, татко. Никога не съм виждала по-окаяна група скитници от тези така наречени артисти. Ако имах думата, досега да са изчезнали яко дим. Но сър Бексли няма нищо против да използват обора и дома ни, и половината околия ще дойде да ги гледа. Направо отвратително!
Лорд Бамбридж поклати глава. Отдавна се бе примирил с факта, че най-голямата му дъщеря бе наследила студенината и сприхавия нрав на покойната му съпруга и не притежаваше поне малка част от неговия благ характер. Той повдигна полите на редингота си и се настани в креслото срещу Джулия.
— Мъжът ти винаги е харесвал веселието и не бива да го осъждаш за това. Ще го почакам малко. Кога ще се прибере според теб?
Джулия извърна лице и се опита да прикрие разочарованието, което предизвикаха думите му. Както винаги, с типичната си безочливост баща й бе пристигнал ненадейно и сега сигурно цели два часа щеше да седи тук и да й пречи да контролира как слугите изпълняват всекидневните си задължения.
— До един час трябва да се прибере — намусено отвърна тя. — Искаш ли да ти донесат нещо, докато чакаш? Чай, или може би бира?
— Няма да се откажа от чаша портвайн. Рамзи, подай ми документите и седни. Кажи да донесат чаша и за Рамзи, Джулия.
— Хети, донеси портвайн и две чаши за баща ми! Размърдай се де, мързеливо момиче!
— Но, мис Джулия, сребърният…
— Занеси го в килера и продължи там! И внимавай как работиш, да не се налага да те карам да повториш. — Тя ядовито изгледа Хети, която учтиво се поклони, вдигна натоварения поднос и излезе от стаята. — Слуги! Трябва неотклонно да стоиш над главите им и дори тогава те свършват едва половината от работата. Това е най-голямото ми наказание. — Джулия заби остроносото си лице в баща си. — Животът им съвсем не е труден. За тях се полагат възможно най-добрите грижи: хранят ги, обличат ги, имат покрив над главата си. В замяна на това обаче получавам немарлива работа и непристойно отношение, и с всяка година става все по-лошо. Но ти изобщо не можеш да разбереш. В Денкът Хол мама беше тази, която се грижеше за тези неща. И само защото тя ги държеше строго, ти можеше да си позволиш да бъдеш по-отстъпчив с прислугата.
Лорд Бамбридж взе една глинена лула от близката масичка и погали дългата й дръжка.
— Скъпа Джулия, винаги намираш удобен случай да ме поучаваш. Но погледни колко е хубаво времето навън. Не ме разстройвай точно сега. По-добре ми разкажи последните клюки. Винаги си била добре осведомена. Кой с кого се е срещал? Каква сума загуби мъжът ти на последните конни надбягвания? Кога ще ходите в Лондон?
— Ама, татко — презрително изсумтя Джулия, — ти наистина се интересуваш само от глупости.
Половин час по-късно сър Бексли влезе в двора на имението си, възседнал любимата си кобила. Той бе яздил, без да спира, от рано сутринта и всичките мускули и сухожилия го боляха. Изпъшка и се смъкна от седлото точно когато Мод се показа зад ъгъла на склада, мъкнеща ведро, пълно с мокри парцали.
— Ей, момиче! — извика той. — Къде е Джоди, конярят? Той трябва да ме чака, за да отведе коня ми.
Мод остави ведрото на пътеката и избърса челото си с ръкав.
— Сигурно е в обора, където артистите разтоварват багажа си. Ако желаете, и аз мога да се погрижа за коня ви?
Сър Бексли закопча редингота си и се помъчи да си прибере корема. Въпреки че бе на средна възраст, пълнотата и влечението към пиенето го караха да изглежда почти на възрастта на тъста си.
— Ти пък какво разбираш от коне? Не те ли е страх? Повечето момичета не смеят да ги доближат.
— О не, сър — усмихна се Мод и хвана юздите. — Израсла съм сред коне. Разбира се, повечето от тях бяха за полска работа и не ставаха за езда. Но аз доста често виждам вашата кобила в обора и тя ми позволява да я галя. — Тя нежно потърка муцуната на коня. — Виждате ли, сър? Ние двете сме приятелки.
Сър Бексли направи крачка назад и погледна как конят му доверчиво душеше ръката на момичето.
— Тя наистина изглежда повече привързана към теб, отколкото към мен самия — шеговито каза той. — Чакай малко, ти не беше ли… Мод? Не греша, нали?
Мод мило му се усмихна.
— Точно така, сър. Мод Мелингам.
— Но последния път, когато те видях, ти беше още дете. Къде съм гледал, та не съм забелязал кога си пораснала?
— От десет години живея в Торнууд, сър. Родителите ми умряха по време на чумната епидемия.
— О, да. Сега си спомних. — Сър Бексли пъхна дебелия си пръст под брадичката на Мод и повдигна лицето й. Езикът му внезапно пресъхна и той навлажни устните си. — Но, моето момиче, защо са те изпратили да търкаш пода? Твоето място е вътре в къщата. Ти си вече достатъчно голяма и… доста добре сложена. — „Изключително добре сложена“, добави той наум. Тя представляваше апетитно парче, твърдите й гърди се надигаха под тънката ризка, а широките фусти не успяваха да прикрият видимата приятна закръгленост на ханша. Свежата й кожа беше бяла като бита сметана и на фона й се открояваха големите сини очи и деликатно извитите устни. Под периферията на широкото й боне се подаваха кичурчета златисто червеникави коси и падаха в безпорядък върху запотеното й чело. Господарят почувства как в долната
