половина на тялото му се надига добре позната възбуда. — Да, да. Веднага ще говоря със съпругата си. Ти наистина трябва да работиш в къщата ни, моето момиче.
Мод се почувства неудобно. Сър Бексли никога не се караше или ругаеше слугите си, нито пък вдигаше ръка да ги удари. Доскоро той винаги се отнасяше към нея хладно и високомерно, сякаш тя не съществуваше. А сега втренченият му поглед и блесналите очи бяха достатъчни, за да й припомнят позабравените наставления на старата Кук.
— Ще заведа коня в обора — каза тя и хвана поводите.
— Добре — каза Бексли и се загледа в момичето, което тръгна надолу към пристройките зад къщата. Трябваше да измисли някакъв план, реши той. Джулия подозираше слабостта му към младите прислужници и нямаше да бъде много лесно да намери място на Мод, без да предизвика подозренията на жена си. По всяка вероятност момичето бе убягнало и от нейното внимание, така както и той не го бе забелязал досега, но не можеше да отрече, че някогашното заплеснато, хилаво момиченце се бе превърнало в заоблена, сладострастна, прекрасна девойка. Той се зарече рано или късно да я притежава. По дяволите Джулия, той винаги постигаше целите си.
Конете бяха изведени на паша, за да освободят място на актьорите за сценичните декори и останалия багаж. Докато Мод отвеждаше коня на господаря си към конюшните, тя видя как актьорите един по един се изнизаха от обора и влязоха в къщата, където Кук щеше да им поднесе закуски в кухнята. Конярчето Джоди се намираше в тълпата от зяпачи, която вървеше по петите им, но когато видя Мод и кобилата, изтича към тях и грабна юздите от ръката й.
— О, божичко! — извика той. — Не видях кога се е върнал господарят. Ако господарката разбере, ще заповяда да ми нашарят гърба. Дай да я отведа на долната ливада.
Мод бе разочарована, защото се надяваше да има повод да влезе в обора.
— Да ти помогна ли в свалянето на седлото?
— Не. Аз ще приготвя яслите. Благодаря ти, Мод, че ми я доведе.
Той хвана юздите и поведе животното към съседната на обора постройка, където бяха яслите. Мод продължаваше да се оглежда и забеляза, че всички коняри бяха отишли да зяпат актьорите. Знаеше, че трябва да се върне обратно в горния двор, но оборът беше толкова близо, че тя едва издържаше на изкушението. Продължи да стои като закована, докато Джоди махна седлото от коня и го поведе към пасището. Мод хвърли бърз поглед наоколо и като се убеди, че около нея няма жива душа, се затича към широко отворените врати.
Вътре беше тъмно и тя постоя за известно време неподвижна, докато очите й свикнат с мрака. Когато се огледа, с изненада откри, че вътрешността на обора бе преобразена като с магическа пръчица. Мод пристъпи напред и се озова сред безразборно нахвърляните предмети от багажа на актьорите. Върху сандъците и кутиите се мъдреха купища бляскави и чудновати одежди. Между фустите и ризите се търкаляха шлемове, украсени с пера, щитове, шпори и други такъми. Тя лекичко извика от почуда, когато пред очите й попадна истинска колесница, или подобие на колесница, защото, когато се доближи, видя, че това беше само един дървен макет. В отделенията за конете бяха складирани още по-чудновати предмети: опашка на русалка, огромни позлатени криле и рисувани макети на дървета и антични колони. В дъното актьорите бяха опънали въжета, на които бяха окачили измачканите от пътуването дрехи, за да се поизпънат. А горе, между гредите, се подаваше озъбената глава на един дракон, заобиколена от изрязани от картон бели облаци.
Мод зяпаше към дракона с отворена уста и усети как очите и главата й се замаяха от толкова много вълшебство. Никога досега не бе виждала нещо по-прекрасно и по-вълнуващо от декорите около себе си. После чу и чуруликането на птичето.
То се разнасяше съвсем наблизо. Мод се огледа и видя малкото пъстро създание, което пърхаше в една висока телена клетка, поставена на земята.
— Какво сладко птиченце — извика Мод и се приближи до клетката. Тъкмо се канеше да приклекне и да пъхне пръст между решетките, за да го погали по перушините, когато силното му писукане изведнъж я направи неспособна да промълви каквото и да било.
— Чик-чирик… добро утро, мис, чик-чирик…
Мод си пое дълбоко дъх и отстъпи крачка назад, без да откъсва очи от пърхащото птиче в клетката. Когато чуруликането се засили и оживи, тя си помисли, че започнаха да й се причуват цели думи.
— Чик-чирик… и ти си много красива, чик-чирик… Изведнъж вълшебството изчезна и оборът се превърна в мрачно и заплашително място.
Мод се обърна и хукна към вратата.
— Чик-чирик, не си отивай, красива госпожице. Няма да ти сторя нищо лошо…
Мод усети как косата й настръхна от ужас. Любопитството й обаче надделя и без да се отдалечава от вратата, тя се обърна.
— Но що за птичка си ти?
— Чик-чирик… аз съм един човек, който кара птичето да пее и да говори. Моля те, чик-чирик, ела да си поговорим!
— Никога през живота си не съм виждала птичка, която да говори — каза тя и направи няколко стъпки към клетката. Малкото птиче продължаваше да подскача, но Мод се успокои, защото видя, че то беше твърде малко, за да представлява някаква заплаха за нея. А освен това беше прекрасно, че можеше да говори. Тя се наведе към него.
— Чик-чирик… как се казваш, чик?
— Мод. Мод Мелингам — отвърна тя и се наведе още по-напред към клетката.
— Чик, чик, Мод. Хубаво име, хубаво име, чик, чик. Аз се казвам Евърейд, чик… чи…
Мод надникна в клетката и очите й се разшириха от почуда.
— Но ти не си истинско птиче — извика тя. — Ти си само една нарисувана играчка. Какво е това?
— О, Боже! Открихте ме — каза един мъжки глас зад гърба й. Тя скочи на крака, обърна се и видя силуета на висок мъж, който се измъкваше от потъналата в мрак страна и излезе на светлото. — И все пак признайте, че за известно време успях да ви заблудя.
Мод неволно пристъпи назад, без да изпуска от очи мъжа, в когото тя веднага разпозна човека с шапката с пера от каретата. Сега, когато се намираше само на няколко крачки от нея, той изглеждаше още по-красив: висок, широкоплещест, с плавни маниери, тъмна, стигаща до раменете му коса, усмихнати зелени очи, които грееха върху издълженото му деликатно лице, здрава челюст и голяма, добре оформена уста, колкото волева, толкова и подканваща.
— Вие… вие ли говорехте преди малко? — приглушено попита тя.
Мъжът се засмя.
— Позволете ми да се представя — каза той и грациозно се поклони. — Алън Дезмънд, госпожице, на вашите услуги. И уви, не аз бях този, който сътвори тези вълшебни звуци, а онзи красив младеж ей там, зад колесницата на Аполон. Бих могъл само да мечтая за дарбата му, която кара птичето да говори, но все още не съм усвоил това изкуство. Въпреки това — весело добави той — съм усвоил много други.
Мод се обърна, за да види и другия мъж, който се показа от сянката зад клетката. Той бе по-нисък на ръст и по-слаб от Алън Дезмънд, а на главата си носеше перука с опашка. Ръцете му бяха малки и нежни като на жена и той плавно ги разтвори встрани, докато се покланяше. Когато отново вдигна глава, тя видя как в сивите му очи проблесна закачливо пламъче.
— Джеръми Оукс, госпожице. Ваш покорен слуга.
— Вие и двамата ми се подиграхте — каза тя и се помъчи да изглежда сърдита, докато в същото време се чувстваше успокоена и радостно възбудена. — Това не е достойно за джентълмени като вас.
— Напротив — каза Алън Дезмънд и приседна на един от близките варели, — ние по-скоро ви подготвихме за чудесата, които ви предстои да видите довечера. Ще дойдете, нали? Нали ще гледате представлението?
— О, да. Всички имаме разрешение да присъстваме. Но как го направихте? Каква е тайната?
— О, ние никога не издаваме тайните си — каза Алън, като продължаваше да гледа Мод. — Нали, Джеръми?
По-дребният мъж се засмя.
— Е, да кажем, че един фокусник може да имитира песента на птиците с малко повече талант и ципа от
