лук.
— Джеръми е един от най-талантливите имитатори в цяла Англия.
Джеръми направи благодарствен поклон към Дезмънд.
— Много съм ви признателен, сър.
— Точно така. И за да ми го докажеш, моля те, остави ни сами с госпожица Мод и иди в къщата да закусиш! Сигурен съм, че всеки, който като Мод харесва театралните декори, гори от желание да научи как се използват. А аз имам намерение да й го обясня.
Джеръми премести очи от Мод към Алън и отново към Мод. После вдигна рамене.
— Добре, мистър Алън. Но не забравяйте, че скоро трябва да вдигаме сцената.
— Знам.
Джеръми се измъкна през отворената врата, а Мод, без да престава да се озърта, пристъпи напред сред натрупания багаж.
— Какви са тези чудновати предмети? — попита тя и посочи към два дълги метални цилиндъра, с ръчки от двете страни, които стояха облегнати на стената.
— Това са уреди, с които караме морето да се пени и вълнува — отвърна Алън и имитира с ръка движението на вълните. — Става почти като истинско.
— Ами това? — попита тя и посочи към колесницата.
— Това е летящият впряг на Купидон. Отпред е вълшебният му кон, а отзад драконът с облаците. Сега, като го гледаш отблизо, не е много впечатляващо, но откъм залата е потресаващо. Я си сложи това!
Той сложи върху бонето й един шлем, украсен с червени пера. Мод мило му се усмихна и го нахлупи до челото си.
— Как изглеждам?
— Възхитително — прехласна се той.
— Едва ли приличам на някой римски центурион?
— Не. Приличаш на красиво младо момиче. Много си хубава, знаеш ли. Някога мислила ли си да работиш в театъра?
Мод усети как бузите й пламнаха и вдигна ръце, за да свали шлема, който се оказа по-лек, отколкото предполагаше.
— Разбира се, че не. Актрисите са жени с леко поведение и порочна репутация. О — извика тя и се изчерви още повече, — не исках да ви обидя?
За нейно учудване обаче той тръсна глава и се засмя.
— Личи си, че си слушала много наставления, момичето ми. Но същото се говори и за прислужниците.
— Това не бяха наставления. Просто Кук ме предупреждаваше.
Алън се наклони към нея и провря пръста си през една от къдриците й, паднали върху гърдите й.
— Ах, да, Кук. Обзалагам се, че това е някоя бабичка, която изобщо не е виждала мъж през последните петдесет години.
Мод запази самообладание, сведе очи и пристъпи към него.
— Може и да е така. Но тя е много мъдра и винаги ми е давала полезни съвети.
После отиде до близкия сандък и седна отгоре му. Алън остана на мястото си. Бе разбрал, че момичето е много по-младо и наивно от първото му впечатление, когато я бе видял да виси на вратата. Но колко бе красива! Лицето й бе с идеален овал, кожата — нежна и гладка като порцелан, а от големите сапфирени очи струеше детинско очарование. Какво ли можеше да излезе от нея, мислеше си той? Младостта и красотата й биха радвали всички сцени в кралството. Като продължаваше да се държи на разстояние, той се наведе над купчината музикални инструменти и сложи ръце на кръста. После със задоволство забеляза, че Мод започваше да се отпуска.
— Вие сигурно сте посетили много красиви места по време на пътуванията си — срамежливо каза тя.
— О, да. Всички големи градове. Йорк, Бристол, Лондон…
— Лондон! Каква прелест! — извика тя и очите й заблестяха. — Разкажете ми за него. Как изглежда?
— Какво по-точно искаш да знаеш?
— Наистина ли улиците там са позлатени? Има ли много дворци, и всички ли са толкова големи и красиви както разправят? Всички ли жени носят прекрасни рокли? Перуките им наистина ли са високи колкото гюма, в който бием маслото?
Алън се засмя на наивния й ентусиазъм.
— Не, улиците в никакъв случай не са покрити със злато. Те са калдъръмени и прашни като дворовете тук, в Торнууд. Но дворците наистина са най-големите и най-красивите от всички останали по света. От красотата на дамите и техните тоалети може да ти секне дъхът, а някои от перуките им са дори по-високи от гюма за масло.
— По-високи!
— Да. Толкова високи, колкото тези два барабана, поставени един върху друг.
— Но как ги поддържат да не паднат?
— За това се изискват специални умения, още повече, че обувките им са с високи дървени токчета, които те обожават. Но, разбира се, повечето от тях не се мъчат да ходят — тях ги носят.
— Носят ли ги? Как? В ръцете на някой мъж ли?
— Не. Пътуват в специални носилки със стол, чиито краища се носят от двама яки мъже. Така улиците доста се задръстват.
— Но защо? Никога не съм си представяла по-глупаво нещо. Защо не яздят, щом като не искат да ходят?
Алън се засмя.
— Това би било доста трудно, като имаме предвид големите обръчи, на които се крепят роклите им. Всъщност мисля, че това е направо невъзможно. Но в Лондон има и други хубави неща, знаеш ли? Има един парк, в който всички се разхождат привечер, заобиколени от мраморни статуи и оркестри, които свирят тиха музика, а покрай алеите има малки беседки, където хората могат да седнат на чаша чай. През нощта се правят великолепни илюминации, за които вие тук, в Торнууд, може само да мечтаете. Там има и опера, където всички реплики се пеят, и огромни катедрали, в сравнение, с които вашата изглежда като джудже. И още толкова много неща. Някой ден трябва да дойдеш в Лондон и да видиш всичко с очите си.
— О, това е най-голямото ми желание! — Лицето й внезапно помръкна, защото си спомни, че слугите твърде рядко имаха случай да заминат някъде извън селото. — Но не виждам как би могло да стане. Никой от прислугата на господаря не напуска Торнууд.
Алън погледна навън през отворената врата, откъдето се чуваха смеховете и разговорите на актьорите, които излизаха от къщата и вървяха по пътеката към обора. Той хвана ръката на Мод и понечи да я смъкне от сандъка, като я подхвана над кръста. Тя отвори очи от учудване. Близостта й с този красив мъж я караше да се чувства неудобно, но в същото време по тялото й се разля сладостна топлина, която беше толкова непозната, колкото и приятна. Лицето му бе толкова близо до нейното, че тя отчетливо виждаше гъстите му мигли и леките бръчици, които честите усмивки бяха изрязали в ъгълчетата на очите.
Алън се наведе още по-надолу. Тя усети как топлият му дъх погали бузата й.
— Трябва да се връщам в къщата — каза тя и се помъчи да избегне погледа му.
Леката тръпка, която пробяга по тялото й, окуражи Алън и той попита:
— Нали ще дойдеш довечера на представлението?
— Но, разбира се. За нищо на света не бих го пропуснала.
— А на увеселението след това?
Мод направи опит да се измъкне, но ръцете му продължаваха здраво да я държат.
— Да. Господарят ни разреши.
— Чудесно. — Той се наведе и целуна чувствените й устни, които бяха меки и сладки като бонбон. — Довечера ще имаме повече време да поговорим. Имам още много да ти разказвам за прелестите на Лондон.
Пръстите му лекичко се плъзнаха нагоре по стегнатия корсаж и нежно докоснаха гърдите й. Тялото й
