— Но татко както винаги знае какво е най-доброто за семейството и затова ти трябва да си отидеш. Ако останеш тук, винаги ще представляваш изкушение за малодушния ми съпруг. Фабриката би била по- подходяща за теб, но татко никога не би изпратил някого там. Понякога си мисля, че това негово съчувствие ще го погуби.
Мод се опита да не я слуша и се помъчи да не издава колко бе щастлива. Ако мадам Джулия си помислеше, че Мод се страхува от заминаването си в големия град, тя щеше да бъде по-склонна да я пусне, защото щеше да го възприеме като един вид наказание.
Изведнъж усети, че Джулия бе млъкнала, а омразата в очите й беше толкова силна, че момичето се уплаши да не би случайно да бе прочела мислите й.
— Мислиш се за много хитра, нали? Знам какви са момичетата като теб. Използвате младостта и красотата си — докато ги имате, — за да изкопчвате услуги от глупавите мъже като моя съпруг и баща ми. При мен тези неща не важат. И ако сега си мислиш, че най-сетне си се отървала от мен, съм длъжна да ти заявя, че грешиш.
Под студения поглед на Джулия Бексли щастието на Мод започна да се стопява. Ако тази вещица в момента ядеше лимон, едва ли щеше да изглежда по-кисела. Мод реши да не й позволява да мисли, че се е огънала под смразяващия й гняв, затова изправи рамене и вирна брадичката си.
— Това означава ли, че не ми се разрешава да замина?
Джулия помаха с тънката си ръка.
— Не. Татко каза, че трябва да заминеш, и ще заминеш. Освен това предпочитам да не те виждам в къщата си. Порочното поведение рано или късно си намира майстора. Но ти не си чула последната ми дума. Не забравяй това!
Мод облекчено въздъхна. Сега, когато знаеше, че щеше да замине, можеше да изтърпи още цяла планина от обиди.
Рано на другата сутрин със сълзи на очи тя се хвърли в силните прегръдки на Кук, преди да се запъти към кръчмата, където екипажът за Лондон трябваше да спре, за да натовари новите пътници. С мъка се разделяше с жената, която й бе като майка през последните години, и за първи път през живота си изпита силна болка, примесена с носталгия.
— Бог да те благослови, Моди, момичето ми! — каза Кук и избърса потеклата сълза. — Бъди добро момиче и не позволявай на блясъка да те поквари!
Мод така и не можа да намери думи да каже на Кук всичко, което тази жена бе означавала за нея през последните десет години, затова просто се отпусна в прегръдките й и силно я притисна. После грабна вързопа си, обърна се и изтича от двора. На вратата се спря и помаха с ръка към старата жена, която продължаваше да стои пред прага на кухнята. Едно от крилата на горните прозорци леко трепна, тя вдигна глава и видя силуета на лейди Бексли, очертан в рамката. С едната си ръка тя придържаше дантеленото перде и я гледаше. После пусна пердето и бързо се дръпна навътре, но Мод вече бе успяла да забележи, че върху устните й бе изписана лукава усмивка. Прекалено възбудена, за да й обърне внимание, тя помаха на Кук и се затича по пътя към селото.
Пред кръчмата я чакаше Хети, която също я прегърна и й помогна да се качи на покрива на големия екипаж, където се озова притисната сред други две момичета — копие на собствената й външност: със здраво завързани сламени шапки, наметнати с шалове и здраво стискащи вързопите с оскъдните си принадлежности в скута си. Мод помаха с ръка, когато екипажът потегли сред облак от прах след изсвирването на дългия рог. Тя гледаше как зад гърба й постепенно изчезваха познатите сламени покриви и прихлупени къщурки, обширните зелени ливади, оградени с жив плет, и високите купи сено. В очите й напираха сълзи, защото знаеше, че всичко това оставаше в миналото й, но се опита да не плаче.
Когато пейзажът започна да се променя и да става по-непознат, страстта й към приключенията надделя и тъгата се смени с приповдигнато настроение. Тя беше млада, здрава и красива, а в чантичката си носеше препоръчително писмо, което щеше да й осигури надеждно място в големия град. Някъде далеч зад лъкатушещия път, зад който се намираше Лондон, най-вълнуващото място в света, Мод Мелингам щеше да открие единствения мъж, когото някога бе обичала, и, с малко късмет, своето място и призвание в живота.
По време на третата смяна на конете тя откри брошката. Беше здраво увита в една дантелена кърпичка, която бе много по-фина от нейните собствени. Тя напипа необичайния твърд предмет и се скри в най-тъмния ъгъл, за да види какво беше. Когато погледна към красивата вещ в дланта си, само възкликна от учудване. Златните орнаменти блещукаха, а червените камъчета хвърляха причудливи отблясъци дори и в потъналия в мрак ъгъл. Мод бързо я загъна и я пусна в торбата си. После се сгуши на най-задната седалка и се умисли.
Откъде ли се беше взела? Със сигурност не беше нейна. Тя така и не можа да си обясни как бижуто бе попаднало в чантата й, но изведнъж мозъкът й се озари от едно ужасяващо предположение. Сигурно самата лейди Джулия го бе сложила вътре. Но не водена от доброта или от щедрост, а за да я обвини в кражба и да я върне обратно в Торнууд. Това бе типично в неин стил. Кражбата се наказваше с бесилка и нейна светлост с голямо удоволствие щеше да я прати на въжето.
Това бе ужасно, но не чак толкова, че да успее да помрачи ведрото й настроение от прекрасния ден. Тя натъпка ужасния предмет дълбоко в чантичката си и реши да го държи там, докато стигне до Лондон. Когато пристигнеше, първата й работа щеше да бъде да го изпрати с пощата обратно в Торнууд.
Мод си припомни за разказа на Алън, в който той я убеждаваше, че новите „летящи“ екипажи могат да изминат разстоянието до Лондон за не повече от един ден! Тя обаче не разполагаше с толкова съвременен транспорт и екипажът, с който пътуваше, по всяка вероятност щеше да стигне за два пъти по-дълго време. Но това изобщо не бе повод за разочарование и Мод продължаваше възхитено да гледа непрекъснато менящия се пейзаж наоколо. Тъй като досега не бе имала възможност да излиза извън границите на своята енория, новите гледки, които се разкриваха пред очите й, бяха направо очарователни. Всяко малко градче или село беше посрещано като поредното ново откритие. А някой по-голям град с калдъръмени улици, които се пресичаха под различен ъгъл, осеяни с витрини на магазини, над които се издигаха плътните редици на къщите, бе направо впечатляващ! Преди Нюмаркет природата стана още по-живописна и тя едва ли щеше да гледа по-прехласнато, ако внезапно се озовеше на някоя чужда планета. Когато, към края на деня, започна да ръми дъжд и над пътя се спусна гъста мъгла, тя въздъхна облекчено, защото екипажът спря пред една странноприемница със сламен покрив, за да изчака да се подобри времето.
На следващия ден те отново поеха по тесния, криволичещ път през гората Епинг и пътниците страхливо се свиха по местата си, молейки се да бъдат помилвани от похитителите на пътнически екипажи, които според слуховете бродеха по тези места. Мод си спомни как Алън й разказваше за призрака на Дик Търпин, който, яхнал огромния си черен кон, се разхождал из околността, и тревожно се взираше в дърветата наоколо, мъчейки се да забележи нещо съмнително.
Когато излязоха здрави и читави от гората, тя бе почти разочарована от липсата на произшествия, но щом забеляза, че вече се намират в околностите на Лондон, възбудата й взе да нараства отново с всяка измината миля. Прекосиха няколко лениви селца, изтрополиха през Хакни Марш, пое ле преминаха през полетата на Бетнъл Грийн, осеяни с преживящи крави. Не след дълго копитата на конете зачаткаха по паважа на тесните улички с надвиснали сгради. Когато наближиха Шордич, къщите станаха по-големи и почти надвиснаха над главите им, а блъсканицата по улиците бе станала невъобразима: в тях като по чудо се разминаваха носилки, файтони, каруци и екипажи. Въздухът бе изпълнен с вредни зловония от човешка пот и канализация и тя почти оглуша от силното чаткане на подкованите копита по каменните улици. Въпреки това продължаваше възторжено да се оглежда и когато екипажът влезе в двора на странноприемницата „Главата на овена“, тя най-накрая разбра, че бе пристигнала в Лондон.
Почти веднага след това Мод си даде сметка, че ако не успееше да открие дома на Синтия Уилшайър преди падането на нощта, нямаше къде да пренощува. Когато слезе от екипажа и попадна в огромния човешки водовъртеж, сложността на новата ситуация я заля като внезапна отрезвителна вълна. Тя се намираше съвсем сама в този огромен град, където не познаваше никого, нито пък имаше представа как да се оправи в лабиринта от улици. И все пак трябваше да намери начин да открие къщата на лейди Синтия и се надяваше, че писмото на лорд Бамбридж щеше да й осигури жадувания топъл прием. Но въпросът беше как да стане това?
