смелост.
— Да, сър. Мод Мелингам, ваша светлост.
— Хайде, хайде, Мод. Още не съм станал херцог. Обръщението „сър“ е напълно достатъчно. Какво мога да направя за теб?
Той повдигна полите на редингота си и седна в един от фотьойлите. Мод си пое дълбоко въздух и нервно впи пръсти в корсажа си.
— Аз… аз май не трябваше да ви безпокоя, ваша светлост, ъ-ъ, сър. Сгреших. Трябва да тръгвам.
— Хайде, хайде. Предполагам, че не си извървяла целия този път за нищо. Какво има? Някакви неприятности с дъщеря ми ли?
Мод спря да диша и се запита откъде ли знаеше.
— Ами…
— Така си и мислех. Давай! Разкажи ми всичко.
Мод засрамено впери очи надолу към ръцете си.
— Ами, сър… изглежда, че не мога да се харесам особено много на нейна светлост.
— Ха! Това не трябва да те притеснява. Никой не е могъл да се хареса на Джулия, откакто е поела нещата в свои ръце.
Тя въздъхна облекчено при тази проява на съчувствие и за голям свой срам усети как сълзите преляха от очите й. Една от тях се затъркаля надолу по бузата й и тя наведе глава, за да я прикрие.
— Виждам, че това те разстройва — тихо каза лорд Бамбридж. — Не биваше да се шегувам с нещо, което те наранява. Извини ме, детето ми.
Добротата му съвсем я размекна. Под напора на обзелите я чувства Мод се опита да му обясни:
— Господарката иска всичко да е изрядно, сър. Аз толкова много се старая. Освен това работата в къщата е много по-приятна от тази в кухнята. Наистина ми харесва, когато красивите неща започват да блестят като нови. Но…
Лорд Бамбридж я изгледа по-отблизо.
— Но, предполагам, тя си изкарва целия яд върху теб. И то заради онази ужасна история с господаря ти, нали?
Мод примига.
— Вие знаете ли? О, сър, аз съм невинна. Как можех да предполагам, че господарят е бил в стаята? Той ми каза, че излиза, и аз реших да използвам и да изчистя.
Лорд Бамбридж помаха с ръка.
— Няма нужда да ми обясняваш всичко това, детето ми. Достатъчно добре познавам Антъни Бексли и всичко ми е ясно. Ти си добро момиче. Изобщо не приличаш на някоя, която би предизвикала подобна авантюра.
— Да, сър. Така е. Това е самата истина.
— Но Джулия си отмъщава, като прави живота ти непоносим, нали? Типично в неин стил. Моята дъщеря никога не е могла да прощава.
— Не бих желала да говоря лоши неща за господарката, сър.
— Разбирам и това говори добре за теб. Но какво искаш от мен? Аз, разбира се, мога да поговоря с нея, но това само ще я озлоби още повече и се страхувам, че животът ти ще стане още по-тежък. Предполагам, че ме разбираш.
— Да, сър… Аз… питах се дали не можете да намерите някакво местенце за мен тук при вас, в Денкът Хол? — Стори й се, че думите й прозвучаха ужасно нахално. — Не като камериерка, сигурна съм, че си имате предостатъчно. Но аз бих се върнала и в кухнята, само и само да работя тук. Там винаги има нужда от чифт свободни ръце и аз ще съм ви благодарна и толкова признателна…
Той отново махна с ръка, после стана, заобиколи масата и отиде до прозореца.
— Бих искал да ти помогна, Мод, но е невъзможно да те взема при мен. Джулия никога няма да го позволи и въпреки че бих могъл да настоявам, това ще й създаде много неприятности. Не мога да направя това.
Мод стисна ръце и се помъчи да потисне сълзите. Тя отчаяно наведе глава и се помъчи да не се поддава на обземащата я безнадеждност, предизвикана от думите му.
— Разбирам, сър. Благодаря ви все пак, че ме приехте.
Тя зачака да бъде освободена да си ходи, но той продължаваше мълчаливо да се взира през покрития с дантелена завеса прозорец. После се обърна към нея.
— Бих могъл да те посъветвам да понесеш бремето си като добра християнка, но, честно казано, не бих искал да гледам повече как Джулия тормози невинни души като теб. Особено когато те са интелигентни и изпълнени с желание да работят и да се харесат, както правиш ти. Но, мисля, че все пак има едно разрешение. Мога да те изпратя при другата си дъщеря, за да й помагаш в домакинството.
Мод учудено го погледна.
— Вие имате и друга дъщеря?
— Да Синтия държи много на реда, но не е злобна като сестра си. Мисля, че при нея ще ти хареса, и съм сигурен, че и тя ще те хареса. Тя води много напрегнат живот и непрекъснато уволнява и наема нова прислуга. Да, мисля, че това е подходящо разрешение на проблема. Всички ще решат, че Джулия те е изпратила някъде, но малцина ще знаят къде.
Мод също не знаеше къде щеше да отиде, но не посмя да попита. Продължаваше да стои неподвижно и да свиква с новината. Лорд Бамбридж доволно потърка ръце и решително заговори:
— Ще ти дам препоръчително писмо, в което ще й обясня защо те изпращам при нея. Ще можеш ли да се приготвиш за път до една седмица? Тогава ще пристигне екипаж от Норуич и ще се опитам да ти уредя едно място.
— Екипаж? След една седмица? Ще се съгласи ли нейна светлост?
— Разбира се. Аз ще се оправя с това. Ти се върни у дома и започни да си стягаш багажа. Сигурен съм, че не е толкова много. Ще имаш нужда и от малко пари за из път. Аз ще ти ги дам, а Бексли ще ми ги върне, когато изчисли заплатата ти. Мисля, че така всичко ще бъде наред.
Той сложи ръка на рамото й и я поведе към вратата. Мод гледаше с широко отворени очи усмихнатото му лице.
— И все пак, сър, закъде ще трябва да пътувам? Къде живее мис Синтия?
— О, нима не ти казах? Тя има лятна къща в съседното графство, но основният й дом се намира в Лондон и тя прекарва в него по-голямата част от времето си. Там ще те изпратя. В Лондон!
Докато изминаваше обратно седемте мили, които я деляха от Торнууд, Мод имаше чувството, че лети. Лондон! Това бе много повече, отколкото някога си бе мечтала, или дори се бе осмелявала да мечтае! Тя ще живее в този вълнуващ и прекрасен град, в уютния дом на лейди Синтия и ще има предостатъчно време, за да потърси Алън Дезмънд. Той й бе споменал, че трупата му отива натам. Сигурно щяха да са й нужни няколко седмици, но тя със сигурност щеше да го открие, шестото й чувство работеше безпогрешно.
Дано само лейди Джулия да я пусне да си отиде. Водена от чиста злоба, тя като нищо можеше да откаже на баща си. Ако го направеше, Мод отчаяно си мислеше, че животът й нямаше да има никакъв смисъл.
През следващите няколко дни тя продължи усърдно да изпълнява задълженията си, опитвайки се да не привлича вниманието с нищо, а когато оставаше сама в стаята си, внимателно преглеждаше вещите си, за да реши какво да вземе със себе си. Багажът й бе твърде оскъден. Имаше една свястна рокля, два груби изкърпени шала, един малък пръстен от майка си и няколко други дреболии.
Бе сигурна, че лорд Бамбридж е споделил плановете си с дъщеря си, защото лейди Джулия се постара да почерни колкото се може повече последните й дни. Когато един ден преди края на седмицата тя я повика във всекидневната, за да я информира, че на следващия ден може да замине, думите с мъка се откъсваха от езика й.
— Това е много повече, отколкото заслужаваш, пропаднало момиче. Надявам се, че го осъзнаваш! Би трябвало да паднеш на колене и да благодариш на Бога за това, че баща ми има добро сърце, защото ако го оставеше на мен, ти никога нямаше да получиш подобно благоволение.
— Да, мадам — прошепна Мод, защото бе повече от убедена в последното.
