Меките му кожени ботуши тихо прекрачиха каменния праг. Алън бутна вратата и се шмугна в мрачната, потънала в тишина църква, като не преставаше да се оглежда. Вътре беше приятно хладно и освежаващо в сравнение с жаркия пек отвън. Алън свали шапката си и избърса с ръкав потното си чело.
Вътрешността на църквата беше като оазис на спокойствието и тишината. Той погледна каменната зала и малкия параклис и си помисли, че може би трябваше да каже някоя молитва. Само че не бе вярващ. Тишината и спокойствието можеха да заблудят някого, че всичко по света беше наред, но той знаеше, че това не беше вярно. Пред очите му заиграха неканени образи. Това не бяха сцени от хедонистичния, изпълнен с удоволствия живот на разпътния Лондон. Това бяха стари спомени, в които родната му къща бе обхваната от пламъци, където четиринадесетгодишният му брат Нийл се мъчеше да се изтръгне от ръцете на войниците, докато един не прониза с върха на байонета си сърцето му, и майка му, която виеше отстрани, докато искрицата живот у нея се превърна в ненужно бреме.
Алън потръпна и тръсна глава. Винаги изпадаше в униние при тези мисли. Семейството му отдавна бе избито и единственото нещо, което го крепеше, бе, че един ден щеше да си отмъсти. А това той никога нямаше да забрави!
Откъм вратата се чуха приглушени стъпки и той подскочи. После бързо се дръпна към потъналата в сянка стена и впери очи в мъжа, който прекрачи прага. Новодошлият носеше късо палто с качулка, която покриваше лицето му и горната част от пурпурночервената му риза, но Алън разпозна белите копринени чорапи и сребърните токи на обувките.
— Добро утро, милорд — тихо каза той и излезе от сянката. Мъжът бързо се огледа и в уморените му очи проблесна тревога.
— Ей Богу, така ме уплашихте! Не бързайте с обръщенията. Знаете, че и стените понякога имат уши.
Алън се усмихна.
— Засега съм сигурен, че сме сами. Кога се върнахте в Англия?
Двамата отидоха към закътания долен ъгъл на ниския свод, откъдето можеха да наблюдават входа, без да бъдат забелязани, и продължиха да шепнат.
— Преди два дни. Пътуването беше ужасно. През цялото време бушуваше буря.
— Срещнахте ли се с графа?
— Да. И с принца. Но да си призная, срещата ми с тях не ме обнадежди кой знае колко. Братовчедът Стенбъри се държи, но принцът съвсем се е потиснал и търси утеха във виното и проститутките.
— Не е прав. Толкова много неща зависят от него.
— Опитах се да му го кажа. Но… както знаете, понякога всичко изглежда безнадеждно. — Алън извърна глава, като отказваше да приеме чутото. Не можеше да бъде безнадеждно. Те трябваше да успеят. — Няма да се предаваме — продължи събеседникът му, сякаш прочел мислите му. — Нося пари от графа и писма, които трябва да предадете на мадам дьо ла Трембрие. — Той пъхна ръка под палтото си и подаде на Алън един пакет, увит в козя кожа и здраво завързан с канап. — Можете ли да й го предадете?
— Да. След три дни пристигаме в Лондон, така че няма да има никакъв проблем. Няма ли още нещо? Не са ли взели вече някакво решение?
— Знаете колко е трудно и колко много време изисква всичко това. Не можем да си позволим още един провал…
— Знам. Само че понякога едва успявам да прикривам гнева и омразата си. Имам чувството, че започвам да се изхабявам от това спотайване и изчакване.
Мъжът сложи ръката си върху тази на Алън.
— Имайте търпение. Всичко по реда си. Трябва да пазим пълна тайна, иначе всичко ще се провали. Сега трябва да тръгвам. Веднага щом получа новини от графа, ще се видим отново.
— В Лондон ли?
— Може би да, може би не. Това, че пътувате из страната, е много полезно за делото. А, щях да забравя. Донесох ви и това.
Той му подаде една дървена квадратна кутийка. Изглеждаше простовата и доста нескопосана, а отгоре й имаше един боядисан кръг.
— Какво е това? — попита Алън, докато я въртеше в ръцете си.
Събеседникът му шеговито се усмихна.
— Изглежда съвсем безобидна, нали? Но когато доближите до нея изправена чаша с вино, върху боядисания кръг се появява ликът на нашия принц. Това се нарича анаморфен портрет. Нещо като калейдоскоп. Считаме, че е извънредно уместно, когато се налага да пием тайничко за здравето на краля.
— Хитро измислено — каза Алън и скри кутията в джоба си. — Нямам търпение да я изпробвам.
Двамата напуснаха църквата поединично, като се изчакаха един друг. Алън се метна на коня и тръгна към селото, но после си спомни, че наблизо имаше една кръчма. Той беше жаден, а до тръгване имаше още много време. Може би една бира щеше да разсее унилото му настроение, когато разбра колко мизерни бяха шансовете принцът да си възвърне влиянието в Шотландия, да не говорим за цяла Англия.
Ако кръчмата не беше много пълна, той можеше дори да се опита да извади кутийката и да вдигне тост пред анаморфния портрет на принц Чарлз Стюарт.
Глава 4
На Мод не й трябваше много време, за да разбере, че лейди Джулия бе решила да си отмъсти не като я изгони от къщата, а като я остави близо до себе си и с всеки изминал ден измисля нови и нови начини, за да я тормози. Твърдо решена да издържи, Мод търпеливо понасяше непрекъснато увеличаващата се работа. Непрестанният зорък поглед на господарката, вечното й недоволство, вършенето на едно и също нещо по три пъти, докато остане доволна, дори и боят през ръцете, бяха поносими, след като бе решила да изтърпи всичко.
На няколко пъти Мод мислеше, че вече не издържа, и беше готова да се предаде, но всеки път унилият образ на Хети, понесла вързопа с дрехи под мишница и напускаща умърлушено къщата, изникваше пред очите й и подклаждаше решимостта й да издържи. Тя не се съмняваше, че след известно време настроението на лейди Джулия щеше да се подобри. Мод не получаваше никаква подкрепа и от страна на господаря си, който сякаш я държеше отговорна за случилото се и рядко й казваше по някоя дума. И все пак, когато след няколко седмици злонамереното поведение на лейди Джулия стана нетърпимо, Мод реши, че най-сетне бе дошъл моментът да поговори с лорд Бамбридж. Ако и той не можеше да й помогне, нищо вече нямаше да бъде в състояние да облекчи нещастното й съществуване.
През следващата половиндневна почивка тя облече най-хубавата си рокля от тъмносин дефтин, върза една чиста бяла кърпа под корсажа си, а над бонето си нахлупи една сламена шапка, чиито връзки пусна покрай лицето си и върза на фльонга под брадичката. Остана доволна от външността си, нахлузи дървените галоши и измина пеш седемте мили, които деляха къщата от красиво разпрострялото се имение Денкът Хол.
За да влезе вътре, й беше нужен половин час, през който тя постепенно беше пропускана от портиера, иконома и камериера. Най-накрая я въведоха в един малък зимен салон в крилото на прислугата, който явно от месеци не бе виждал парцал за прах. Около малка кръгла масичка се мъдреха два износени фотьойла, пренесени от централните салони на имението. Мод бе прекалено напрегната, за да седне, и заснова из стаята, като непрекъснато потискаше желанието си да започне да чисти, сякаш бе в Торнууд. Измина прекалено много време, нервите се преплетоха на кълбо в стомаха й; тя реши, че я бяха забравили и се накани да си ходи. Точно тогава навън, по покрития с плочки под, се чу тракането от токчетата на лорд Бамбридж.
Вратата се отвори, той влезе в стаята и я изпълни с огромната си достолепна фигура, нагизден с напудрена перука, небесносин редингот, обточен със сребърни ширити, и бели чорапи със златна бродерия. Мод се сви до прозореца и мислено се прокле, че бе дръзнала да се появи в Денкът Хол.
— Съобщиха, че сте желали да говорите с мен — любезно каза лорд Бамбридж и широко се усмихна, когато я позна: — Но това е Мод от Торнууд!
Мод впери очи в лицето с ясно изразената челюст и ситните бръчици около очите и почувства прилив на
