— А-ха! — извика той, за части от секундата се метна на леглото и я сграбчи през кръста. Двамата паднаха върху завивките и пълното му, отпуснато тяло я натисна надолу. Когато той се изправи, за да дръпне завесите, Мод отчаяно запълзя към края на леглото, но пухената завивка се оплете в краката й и я обви като пашкул.
— Ела, тук, сладкото ми похотливо бонбонче — гъгнеше господарят й, като се опитваше да сграбчи връзките на корсажа й. Мод отчаяно ги стискаше с ръце.
— Моля ви, сър, не беше честно…
— Няма да те нараня, красавице. Просто се отпусни и се остави в ръцете ми…
Двете части на блузата й се разтвориха, когато той скъса връзките. Мод се опита да ги придърпа, но Бексли наведе широкото си, брадясало лице и залепи влажните си устни върху кожата й, ближейки улейчето между двете й гърди и мляскайки така, сякаш опитваше някой от най-вкусните десерти на Кук.
Мод хвърли поглед към нощницата му, която се бе набрала над дебелите му бедра, и я обзе паника. Тя събра всичките си сили, за да го отблъсне и да се претърколи до другия край на леглото. Когато той падна по гръб върху възглавницата, нощницата му се запретна чак до главата и тя изумена видя твърдия му морав член, който стърчеше сред островче косми между двата му крака.
Бексли бързо се опомни, сграбчи я за ръката и се помъчи да я метне отново на леглото. Мод се вцепени от ужас, започна да вика и да се извива, за да се откъсне от силните му ръце.
— Какво става тук?
Те не бяха чули шума от превъртането на ключа в ключалката и изскърцването на отворената врата. Мод и Бексли стояха като вцепенени и гледаха стройния силует на лейди Джулия, която стоеше в рамката на вратата. Тя беше облечена в костюм за езда, а перата на шапката й почти достигаха до горната рамка.
Бексли извика, блъсна Мод и тя се свлече на колене край леглото. Като придържаше корсажа си, тя се отдалечи колкото се може настрани и започна да оправя дрехите си.
Студените очи на Джулия фиксираха изумената физиономия на съпруга й.
— И аз питам какво става! Та то личи от пръв поглед. Ти… ти, развратен!
Сър Бексли се опомни и се помъчи да възвърне достойнството си.
— Какво, по дяволите, търсиш тук? Нали трябваше да ходиш до Тетфорд?
Джулия връхлетя в спалнята като боен кораб с развети платна.
— Ти само това чакаше, нали? Заподозрях те веднага щом изпрати бедния стар Рамзи да върши твоята работа. Изправи се, жалък негодяй, и се облечи! Какво ли би казал баща ми, ако те видеше в този ужасен вид?
Бексли си изсули откъм горния край на леглото и докато навличаше халата си, мърмореше, че този високомерен старец не разбира нищо от човешките удоволствия. Но Джулия вече бе насочила яростта си към Мод и не успя да го чуе.
— Ах ти, никаквице! — изсъска тя. — Сигурно ти си го подмамила, въпреки че достатъчно добре го познавам, за да предположа, че му е нужен само един поглед.
— Но, господарке, аз наистина не…
— Млък! Ти си също толкова виновна, колкото и той, и изобщо не желая да слушам извиненията ти. По-късно ще реша какво да правя с теб.
Мод погледна към сър Бексли и излезе от спалнята, като си даваше сметка, че точно сега нямаше никакъв смисъл да протестира. Може би по-късно, когато уталожеше гнева си, ако това изобщо станеше, лейди Джулия можеше да благоволи да я изслуша. Но сега Мод изгаряше единствено от желанието да запрати първия й попаднал предмет по зачервената, глупашка физиономия на сър Бексли.
С пламнало лице тя нахлу в таванската стая, която споделяше с една от другите камериерки. За голямо нейно облекчение стаята беше празна. Тя заплиска лицето си в легена с вода, сякаш искаше да измие цялото огорчение и унижение, което бе изпитала, но не се получи. После се сгуши в леглото и се замисли.
Лейди Джулия се бе отнесла лошо с Хети, но гневът, който трябваше да се стовари върху главата на Мод, щеше да бъде десеторно по-голям. Ако изобщо я оставеше в къщата. Това бе смразяващо предположение, но трябваше да свикне с него. Пред нея имаше два пътя: или трябваше да намери сили да понесе опустошителното отмъщение на господарката си и да остане в Торнууд, или да си намери друга работа, преди да бъде изхвърлена като мръсно коте.
От двата варианта вторият изглеждаше значително по-добър. Но къде щеше да иде? Тя бе прекарала целия си живот в имението и знаеше твърде малко за останалия свят. Високомерието на Джулия се основаваше на факта, че малко от хората, живеещи в околностите, бяха достойни за уважение. Тези, с които общуваше, рядко я посещаваха, отблъсквани от лошия й нрав. Работата беше там, че твърде малко местни благородници прекрачваха портите на Торнууд.
С изключение на…
Но да, разбира се! Лорд Бамбридж! Вярно, че той беше баща на Джулия, но никога не се бе държал високомерно като нея. Всъщност доста често се бе отклонявал от пътя си, за да й каже няколко мили думи, дори и когато работеше като прислужница в кухнята. Може би той щеше да пожелае да я вземе на работа при себе си?
Тази мисъл я поуспокои. Сега дори не се притесняваше, че ще я върнат обратно в кухнята, само да можеше да стои настрана от сър Бексли и ужасната му жена.
Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че това бе единствената й надежда. Но сега нямаше да бърза. Отначало щеше да изчака, да избере подходящия момент и да се надява, че господарката й ще поуталожи гнева си. Вече нямаше значение колко лошо лейди Джулия щеше да се отнася с Мод, щом тя бе намерила разрешение в случай, че положението станеше нетърпимо.
След три дни „Стенбъри Плейърс“ щяха да пристигнат в Лондон. Докато Алън Дезмънд яздеше усамотено по пустия път извън малкото селце Пайнър, той облекчено си мислеше, че големият град вече бе съвсем близо. Турнето бе продължило твърде дълго и ги бе уморило, и той с нетърпение очакваше деня, когато щеше да окачи шапката си в своята стая в „Агнето и флагът“ и за известно време щеше да поостане на едно място.
Не можеше да каже, че си бе губил времето. В чантата до седлото му имаше три пиеси, които само чакаха да бъдат дадени за отпечатване. Смееше да мисли, че и трите бяха доста добри. В тях имаше доста хумор, язвителни реплики и двусмислени намеци, които бичуваха фамилията от Хановер и завоалирано възвеличаваха каузата на Стюартите. С голямо удоволствие щеше да ги види поставени на сцената на театър „Челси“.
Над живия плет ниско прелетя сврака и конят му нервно зачатка с копита. Алън потупа гладката му шия, за да го успокои, и той отново заситни лекия си раван. Мислите му отново се зареяха над ежедневните проблеми и той нахлупи шапка, за да се предпази от силното слънце.
Единственият проблем с новите му пиеси бе намирането на актриса за главната роля. Франсис бе от дълго в занаята, а външността на Кати бе откровено вулгарна, за да може да пресъздаде илюзията за младост и невинност на Пердита. Освен това двете бяха много завистливи и ако предпочетеше едната пред другата, рискуваше да си навлече гнева на две подивели котки. Явно трябваше да се поразходи из останалите театри, за да види дали нямаше нови попълнения актриси, които да наеме при себе си.
Трупата на лорд Стенбъри, помисли си той. Въпреки че добрият стар граф се грееше под лъчите на топлото италианско слънце и остави Алън да се разпорежда с делата му в Англия, неговите пари продължава да крепят актьорите. Той, разбира се, му бе оказал немалка чест, защото помогна на Алън да се занимава с нещо, което му доставяше огромно удоволствие.
Конят му следваше един път в подножието на нисък хълм, който извеждаше към главната улица на селото. Както бе и предполагал, през този горещ следобед навън имаше твърде малко хора, въпреки че в далечината се забелязваха дребните фигурки на полските работници. Той зави от главния път, повървя малко по първата тясна алея вляво и завърза коня си пред една порутена дървена врата. После мина под свода и излезе на една малка пътечка, водеща до стара средновековна църква, чиято квадратна кула се открояваше сред маранята на мързеливия следобед. Когато бе избрал това място за срещата си с братовчеда на графа, той се опасяваше да не срещнат клисаря, но по всичко личеше, че наоколо няма жива душа. Старият човек сигурно беше отишъл да дремне под някоя дебела сянка.
