оставяйки я смутена и объркана. Отначало Мод не знаеше какво да прави в такива случаи. Тя беше благодарна на господаря си, че я бе преместил на работа в красивата си къща, но това не значеше, че в замяна трябваше да му предложи тялото си! Но как да му го обясни? Кук я беше предупредила, но със своята наивност Мод изобщо не предполагаше, че това можеше да се превърне в сериозен проблем.
Едно нещо обаче знаеше със сигурност и то беше, че няма да ги остави да се разпореждат с живота й както с Хети. Тъй като нямаше някой, който да гори от желание да се ожени за нея, като я изхвърлеха от Торнууд, тя трябваше да отиде да работи във фабриката. Не, по-добре да си има работа със сър Бексли, отколкото това. Просто трябваше да се опита да стои по-далеч от него и да се надява, че той щеше да си намери някоя друга слугиня, за да се забавлява. Това поне беше някаква надежда.
През първите няколко седмици нещата вървяха нормално. Сър Бексли й обръщаше малко внимание най-вече заради факта, че жена му не се чувстваше добре и си стоеше през повечето време в къщи. Мод усърдно си вършеше работата и се стараеше да не нарушава решението си. Проблемите й изглеждаха решени.
Господарят не беше единствената й мъка. Жена му бе тази, с която всички в къщата трябваше да се съобразяват. Лейди Джулия се бе разболяла от ангина, която само усложни и без друго не дотам приятното й благоразположение. Досега Мод търпеливо бе понасяла непрестанното придиряне на господарката си. Лейди Джулия не можеше да бъде умилостивена, защото дори човек да си вършеше задълженията с повишено внимание, тя винаги намираше повод да се заяде за нещо, което не бе наредила да се направи, но за което очакваше слугите сами да се досетят по някакъв начин. Лошият й нрав се бе отпечатал и на постоянно сбърченото й лице и Мод изобщо не се учудваше защо господарят й търсеше утеха при прислужниците. Съпружеското му ложе сигурно отдавна бе изстинало.
Въпреки че не правеше нищо, за да предизвиква нейна светлост, Мод имаше чувството, че самото й присъствие бе достатъчно, за да вбеси господарката й. Разбира се, повтаряше си Мод, тя бе злонамерена и лоша и по отношение на всички останали, но момичето все пак се надяваше, че ще си спечели някакво уважение, ако усърдно и безропотно си вършеше работата. Ставаше обаче така, че всичко, което правеше, само й докарваше още по-язвителни забележки и увеличаваше списъка на ежедневните й задължения.
Въпреки несгодите Мод продължаваше да упорства и да не се предава. Тя се блъскаше от сутрин от мрак и мълчаливо изпълняваше всичко, защото продължаваше да вярва, че лейди Джулия щеше да забележи старанието й.
— Не бъди чак толкова убедена, че всичко ще се оправи — предупреждаваше я Кук. — И аз някога бях като тебе. Тази проклета кучка, господарката, не знае що е благодарност, защото тогава няма да може да крещи, да вика и да заповядва, а всички знаем, че цялото й щастие се крепи именно на това.
— Няма значение. Аз съм решила да й докажа, че мога да служа за пример, независимо от това колко време ще ми отнеме.
Тя не каза, че искаше да се покаже достойна, за да не загуби новото си място. Всеки изминат ден се убеждаваше, че трябва да се закрепи на новото си положение с цената на всичко.
Най-накрая лейди Джулия обяви, че се чувства оздравяла и, че възнамерява на следващия ден да се поразходи извън Торнууд. Мод въздъхна облекчено и започна да мечтае за спокойния ден, когато необезпокоявана от никого щеше да подрежда красивите стаи на къщата.
Рано на следващата сутрин, когато стоеше в кухнята при Кук и закусваше с овесена каша, при тях нахълта господарят. Без да обръща внимание на Мод, той обяви, че жена му отива на разходка и, че той самият може да отсъства до утре, ето защо Кук да приготви вечеря само за нейна светлост.
— А, да — добави на тръгване той. — Мод, докато ме няма, бих искал да почистиш стаята ми. Тя е в ужасно състояние — пепелниците са пълни, завивките се нуждаят от проветряване и всичко е потънало в прах.
— Разбира се, сър — каза Мод и той излезе на бегом от кухнята.
Кук загрижено я погледна, но тъй като и двамата господари щяха да излизат, тя реши, че нямаше нужда да я предупреждава.
Малко по-късно, въоръжена с метла, ведро с вода, четки и парцали, Мод се изкачи по стълбите до стаята на господаря. Тъй като за първи път влизаше в нея, тя почтително бутна вратата и внимателно пристъпи навътре. До отсрещната стена имаше голямо легло с балдахин с дръпнати завеси. Прозорците бяха закрити с плътни плюшени пердета и не пропускаха слънчевата светлина. Навсякъде се въргаляха дрехи: на един стол лежеше преметнат редингот, на пода се търкаляше самотна батистена риза, една перука бе килната на една страна върху стойката, а в ъгъла, свит на топка, се мъдреше един панталон. Още от прага се виждаше дебелият слой прах, който покриваше всички предмети. Стаята приличаше досущ на обитателя си: разхвърляна, артистична и преливаща от изобилие.
Мод затвори вратата, остави парцалите на земята и започна да събира дрехите, като внимателно ги подреждаше върху ръката си. Тя ги сгъна на спретната купчина във вградения гардероб, когато зад гърба й се чу подозрителен шум. Тя се обърна и затаи дъх, защото завесите на леглото изведнъж оживяха, показаха се две ръце, а след тях и една глава.
— Господарю! — извика Мод и замря от учудване. Сър Бексли разбута ленените завивки и скочи на пода.
Мод продължаваше да стои неподвижно, докато той изтича до вратата и превъртя ключа в ключалката. С кокалестите си космати крака, над които се развяваше дългата му нощница, той представляваше твърде комична фигура и при други обстоятелства Мод сигурно би избухнала в смях. Не й трябваше много време, за да отгатне намеренията му, и с пронизителен писък се хвърли към него, за да изтръгне ключа от ръката му. Бексли доволно се закиска и го скри зад гърба си, докато Мод отчаяно се мъчеше да докопа ръцете му. Той направи опит да я сграбчи, но тя пъргаво отскочи и изтича до противоположния ъгъл на стаята.
— Но, сър, какво правите тук?
— Изненадах те, нали? Колко забавно! Изпратих Джулия и адвоката на разходка и се скрих тук, за да те спипам, когато дойдеш да чистиш стаята ми.
Мод ядовито го изгледа.
— Това не приляга на джентълмен като вас, сър. Всъщност е направо отвратително.
— О, сладка моя Мод. В един мрачен ден като този, боричкането сред завивките ще ни развесели и двамата. Не трябва да се впечатляваш от тези неща. Остави се на мен.
— Сър, настоявам да ми дадете ключа и да ме пуснете да изляза от тази стая! — каза Мод, като се помъчи да си придаде строгост.
С неподозирана пъргавина Бексли скочи на леглото и дръпна завесите. Като продължаваше да се киска, той повдигна завивките и пъхна ключа отдолу.
— Трябва да дойдеш и да си го вземеш.
Мод започна да се изнервя.
— Моля ви, сър, дайте ми ключа! Тази игра съвсем не ми е по вкуса.
— Да не би да те държа насила тук? Мисля, че не. Можеш да отключиш вратата и да си излезеш, когато пожелаеш. Но преди това трябва да се качиш на леглото и да си вземеш ключа.
Тя подозрително го изгледа.
— Прекрасно знаете, че…
— Ето, ще ти помогна — извика сър Бексли и дръпна завесите и от другата страна. Когато се наведе към нея, тя предпазливо заобиколи леглото и застана срещу него.
— Подайте ми го сега! — каза Мод, като смътно подозираше, че нямаше да стане така.
— Не, не. Не така. Най-тържествено обещавам, че ако го намериш сама, можеш да отвориш вратата и спокойно да си тръгнеш.
— Сър, аз съм почтено момиче. Тази игра не ми е по вкуса.
— Да, да. Знам, че си почтено момиче. Но дори и почтените момичета един ден трябва да научат нещата от живота, а кой може да ти ги покаже най-добре, ако не аз, твоят благодетел?
Мод внимателно пристъпи и повдигна кранчето на завивката. Големият месингов ключ лежеше доста навътре и се намираше по-близо до господаря й, отколкото до нея. Без да го изпуска от очи, тя се наведе, но не можа да го достигне. После повдигна полата си, качи едното си коляно на леглото и отново се протегна. Бексли следеше движенията й и продължаваше дяволито да се усмихва. Много внимателно тя качи и другото си коляно.
