порцеланово лице, така необичайно за нейната възраст, когато почти всичките й връстници носеха белезите от едра шарка, бе достатъчно, за да го накара да се облизва като котарак. И въпреки че след заминаването на актьорите тя като че ли поотслабна, това изобщо не се отрази на сочната издутина на гърдите й, които примамливо се поклащаха под фестонираната й блузка. Страните й бяха побледнели, но така само подчертаваха още повече закръглените й чувствени устни и големите сини очи.
Сър Бексли дотолкова се бе настървил, че вече едва издържаше в очакване на удобния момент да заговори жена си за мястото на Мод. И ето че в един хубав ден небесата се смилиха над него и му поднесоха възможността на тепсия.
— Не знам какво да правя с тази Хети? — каза един ден, по време на вечеря, Джулия, докато апатично ровеше в чинията с печена кокошка. — С всеки изминат ден това момиче става все по-небрежно. А вчера я видях да излиза от килера малко след като се разминах с Уилям, лакея, в коридора. По лицето й личеше какво бяха правили. Не мога да позволя подобни недостойни неща да се вършат в дома ми, но ако я изгоня, няма кого да сложа на нейно място. Работата е много сериозна.
Сър Бексли вдигна поглед от препълнената си чиния и изгледа жена си.
— Хети ли? Това не беше ли онази кестенява хубостница с брадавица на брадата?
— Същата. Няма как да не си я забелязал — тросна се тя.
— Виждал съм я един-два пъти. Както знаеш, скъпа, слугите са си твоя грижа. И аз нямам нищо против. В дома ни обслужването трябва да е на ниво.
— Моят мил баща, лорд Бамбридж, би казал същото.
Сър Бексли стисна устни, но потисна раздразнението си от факта, че жена му никога не забравяше да спомене титлата на баща си, когато говореше за него. Още от самото начало той бе разбрал, че така тя му намекваше, че се бе омъжила не според полагащото й се достойнство.
— Недей да изпадаш в отчаяние само защото не знаеш кой може да я замести. Преди няколко дни говорих с Кук и тя ми препоръча едно от момичетата, които й помагат в кухнята. То било толкова добро и сръчно, че Кук ме помоли да си помислим дали не бихме могли да я вземем тук при нас като камериерка.
— Наистина ли! Още утре ще поговоря с нея!
— Няма нужда, любов моя. Аз ще поговоря с нея, защото все пак тя се обърна към мен. Чакай малко. Май че момичето се казваше Мод. Да, точно така, Мод Мелингам.
— Онази дрипла, дето я прибрахме като сираче? Да, сега като ме заговори, си спомням, че тя се справя доста добре в кухнята. Чудя се защо Кук не ми е казала по-рано за нея?
Съпругът й се съсредоточи върху чинията си, защото не желаеше да припомня на жена си, че Кук ненавиждаше превзетите й маниери и никога не бе отваряла уста пред нея, освен да й отговори с едно „да, госпожо“ или „не, госпожо“. Това за момента беше добре дошло.
Джулия доволно се усмихна при мисълта как щеше да изгони Хети, а от другата страна на масата сър Бексли нетърпеливо потриваше ръце. Всичко бе станала много по-лесно, отколкото си го бе представял.
Още преди да се опомни, Мод бе изтръгната от уюта на мрачната кухня и запратена в сенчестите зали на голямата къща. Тя очакваше, че най-мъчителната част от новата й длъжност щеше да бъде да си вземе довиждане с потъналата в сълзи Хети, понесла под ръка вързопчето си с лични принадлежности. Стана обаче така, че Хети искрено я поздрави за назначението и на бърза ръка се сгоди за ковача на селото, Джими Коркоран, който от няколко месеца упорито я преследваше.
— Не позволявай на тази стара кучка да те малтретира, Мод! — й каза Хети на тръгване. — Прекалено си наивна. Дръж се на висота и не се давай на старата кобила, мисис Джулия!
— О, Хети! — говореше през сълзи Мод и здраво прегръщаше приятелката си. — Какво ще правя тук без теб? Ти беше единствената ми приятелка.
— Кук ще се грижи за теб. Винаги го е правила. Вслушвай се в съветите й, Мод. Тя знае кое как е. Кланяй се на господарката и прави каквото ти нареди. Само гледай да не оставаш насаме с господаря и всичко ще бъде наред. Да не забравиш да ми идваш на гости в селото?
Когато след няколко дни Мод прежали загубата на приятелката си, тя откри, че работата на камериерка й харесваше. Не можеше да се нарадва на новата си синя шевиотна рокля, колосаната бяла престилка, малката шапчица и тънкото шалче, с което я бяха накиприли. Обожаваше да работи в залите с високи тавани, заобиколена от купища красиви предмети. Усърдно полираше сребърните подноси и сервизите за чай, докато повърхността им заблестяваше като огледало и можеше да се огледа в тях, като правеше това не от страх да не си навлече гнева на лейди Джулия, а защото искрено се наслаждаваше на красотата им. Усилено наблюдаваше останалите слуги и запомняше как се изразяваха, как известяваха за някой гост или как донасяха получено съобщение, като бързо схващаше основните правила. Наблюдаваше как се подреждаше масата и какви чинии се използваха за различните ястия, приготовлявани от Кук. Не забравяше да наблюдава дори и начина, по който господарите използваха различните прибори за хранене. От зоркия й поглед не убегна фактът, че лейди Джулия загребваше по малко и винаги оставяше половината ядене в чинията си, което според Мод беше правилно. За сметка на това господарят й се нахвърляше лакомо върху храната и не оставяше дори и трошичка.
Най-щастливите й мигове бяха, когато в къщата пристигаха гости за вечеря. Тя ги посрещаше на вратата, оглеждаше дрехите им и запомняше отработения жест, с който те подаваха палтата и шапките си на чакащите лакеи. Когато сядаха на масата, тя вперваше очи в дамите. При мъжете липсваше всякаква култура, ако не се смяташе лорд Бамбридж, който никога не губеше достолепието си, дори и когато всички останали мъже започваха да се търкалят пияни под масата.
Но жените! Дори само когато ги наблюдаваше, Мод имаше чувството, че е преминала цяла школа по- добри обноски. Тя не пропускаше нищо: дрехите, платовете, цветовете, грима, необичайните шапки и дълбоко в себе си се заричаше и тя един ден да се облича като тях.
Един следобед, когато пристигаха гостите, поканени за някакъв рожден ден, на нея се падна да поеме тежкото палто на лорд Бамбридж.
— О, ето те вече във висшето общество, Мод. Много се радвам да те видя тук. — Той приятелски я потупа по рамото. — Винаги съм смятал, че истинското ти място е тук в къщата, а не в опушената кухня.
Мод свенливо се поклони и се изчерви от удоволствие, че той не я бе забравил.
— Благодаря ви, сър. Много се радвам да работя тук.
— Не оставай длъжна на свадливата ми дъщеря, моето момиче — каза лорд Бамбридж и запримига към нея. — Тя обича да лае, но рядко хапе.
— Тя винаги се е отнасяла много мило с мен, сър — отвърна Мод, докато поемаше връхната дреха на Рамзи и надипли двете палта върху ръката си.
— Ха! Имаме представа как става това, нали, Рамзи? — каза Бамбридж. — Но ти казваш това, защото си добро момиче. — Той се обърна към широкия вестибюл, а Мод се втурна да остави палтата и да ги представи, като за малко не връхлетя върху адвоката. Дребното човече я погледна, а по лицето му се изписа досада.
— Съжалявам, сър — промълви Мод и се затича.
Рамзи бе един от честите посетители на Торнууд, но Мод имаше чувството, че той изобщо не забелязва съществуването й. Отдавна бе решила, че това бе типична черта на адвокатите, които според господаря й съществуваха единствено за да разоряват хората или да ги измъкват от затвора.
При целия този забързан ритъм на живот дори и често спохождащите я мисли за Алън Дезмънд не можеха да намалят ентусиазма й от новите задължения. Вечер, когато изморена, с изтръпнали крака се сгушваше в леглото си, образът му изплуваше пред очите й и споменът за горещите му устни, силните ръце и стройното му мускулесто тяло я пронизваше болезнено от горе до долу. Отново я налягаше мъката, че може би никога повече нямаше да го види, и все се насилваше да повтаря, че по света има и други мъже. Ето, тя имаше възможност да се движи из красивите стаи на господаря си, да се любува на изящните мебели и нямаше защо да страда. Ако трябваше да прекара остатъка на живота си в Торнууд, по-добре да го прекара като камериерка, отколкото като помощничка в кухнята.
Само едно нещо смущаваше безоблачното й щастие и то беше, че сър Бексли й обръщаше повече внимание от необходимото. Господарят й изпитваше истинско задоволство да я хване натясно в някоя от стаите или в мрачния вестибюл и внезапно да я сграбчи или ощипе, а после гръмогласно да се засмее,
