на Мод се сви от лоши предчувствия. Момичето, което отговори грубо, бе едно слабичко създание с овехтяла бяла перука, която стърчеше поне на един фут над главата й. По лицето й се бе изписало яростно ожесточение към дебелата жена, полегнала на дивана. Мисис Финчли запази самообладание и повече не я удостои с поглед.
Мод се съсредоточи върху чашата си и хвърли няколко тайни погледа към групичката. Пати беше мургава с големи тъжни очи, докато Аделайн, която изглеждаше заспала, беше брюнетка с дълги, гъсти мигли и дръзки, кръгли устни. Въпреки че и четирите жени бяха различни типажи, между тях имаше нещо много общо. Всички бяха облечени с един вид рокли, изработени от сатен и тафта, които отдалеч изглеждаха елегантни, но всъщност бяха захабени и изтъркани на места. Всички бяха отрупани с бижута и по лицата им, с изключение на Мин, имаше дебел слой грим. Бузите и на четирите бяха осеяни със същите сатенени изкуствени бенки, като тези на мадам Финчли. Едната от тях бе украсила с тях дори и ръцете си.
— Изпий го, Мод, момичето ми — каза мадам, — а после Мин ще те заведе горе и ще ти покаже леглото ти. Аз мисля да пийна още малко. Мин, скъпа, подай ми бутилката!
— Вземи си я сама, мързелива дърта кучко! — промърмори Мин. Пати припряно скочи и изсипа част от съдържанието на бутилката в чашата на Елиза. Тя погледна към Мин, но веднага се усмихна и вдигна чашата си към Мод. Тя също вдигна своята, отпи малко и започна да кашля.
Течността изгори гърлото и стомаха й. Тя започна да плюе и понечи да остави чашата си, но не успя и разля съдържанието върху килима.
Докато Мод се мъчеше да си поеме дъх, петте жени избухнаха в истеричен смях.
— Но това не е чай — задъхано успя да каже тя.
— Разбира се, че не е — отвърна Пати, която, смеейки се, разкри няколко липсващи зъба. — Никога ли не си опитвала джин? Сигурно идваш от някое село, щом досега не си пила джин?
Джин! Сега вече нямаше никакво съмнение, помисли си Мод. Според думите на Кук джинът бе творение на дявола и по улиците на Лондон течаха потоци от него. Едва бе пристигнала в града и вече бе попаднала под влиянието на джина.
— Не ми се пие повече — каза тя и продължи да хълца.
— Глупости — отсече Елиза и поклати гарафата. — Ти просто още не си свикнала. Повярвай ми, Моди, няма нищо по-хубаво от холандския джин. А сега, бъди добро момиче и изпий една чаша!
Мръщейки се, Мод сръбна една глътка. Вътрешностите й се затоплиха и този път гърлото не я засмъдя толкова много. След третата глътка тя се поотпусна, а след четвъртата се почувства наистина приятно. Но когато очертанията на стаята започнаха да се размазват пред очите й и тя чу как безгрижният й кикот започна да се смесва с този на останалите, реши да не пие повече и продължи само да се преструва, че отпива. За свое успокоение забеляза, че Елиза бе престанала да следи кой пие и кой не, и в този момент в стаята бе въведен един посетител — лорд Понсфърд.
Джентълменът, влязъл в стаята, изглеждаше толкова величествен, че Мод замря от учудване. Тя добре познаваше елегантния вид на лорд Бамбридж, но блясъкът на този мъж засенчи всичките й представи за елегантност. Тук липсваше фалшива натруфеност: сребърните бродерии и изрядно изгладеният му кадифен редингот бяха възхитителни. Бялата му перука блестеше като огромен диамант, а изрядно колосаните му яка и ръкавели искряха от белота. Върху жабото му беше прикрепен диамант, който хвърляше заслепяващи отблясъци.
Но въпреки възхищението, предизвикано от външния му вид, в него имаше нещо, което накара Мод да потръпне. Силната му долна челюст стърчеше зад буклите на перуката, а провисналите, дебели устни изглеждаха постоянно влажни. Очите му бяха малки и с клепачите без мигли приличаха на очи на костенурка. Ръката му, поела тази на Мод, бе лепкава и мека. Когато поднесе пръстите й към влажните си устни, тя едва успя да потисне тръпката на отвращение.
Елиза веднага се впусна в хвалебствия на качествата на Мод и още повече я притесни.
— Вижте само какво разцъфнало цвете, каква прелест! — говореше тя и я накара да се завърти. Забеляза, че докато мисис Финчли я правеше обект на всеобщо внимание, останалите само злобно наблюдаваха. — Изчакайте само да я видите накипрена — продължаваше Елиза. Мод се опита да възрази, че няма намерение да се задържа дълго в къщата, но така и не успя да се намеси в разговора за оценяването на качествата й, който течеше, сякаш тя не съществуваше.
— Моля ви, изпийте една чаша чай с мене — мазно каза лорд Понсфърд и се взря в лицето й.
— Не бъдете толкова припрян — бързо се намеси Елиза. — На утрешното соаре ще можете да се ползвате с всички права над нея. Трябва малко да почакате. Та тя току-що пристигна при нас.
Лорд Понсфърд направо я изпиваше с поглед.
— Да се надяваме, че ще успея да издържа дотогава.
Малко по-късно Елиза нареди на Мин да покаже леглото на Мод.
— Стара кучка — просъска Мин, когато излязоха в коридора. — Тя нарочно ме разкара, за да може Аделайн да обслужи негова светлост. Да пукне дано!
Мод се чувстваше объркана от подобен начин на изразяване и от гнева, който го бе предизвикал, затова само стеснително вървеше след Мин, докато се качваха по стълбите.
— Побързай — рязко каза Мин към Мод, която бавничко я следваше. — Да не мислиш, че имам почивен ден. Долу ме чакат клиенти.
Последният етаж на къщата се състоеше от една голяма стая, точно под стряхата, покрай чиито стени бяха наредени няколко легла. Мод видя багажа си, поставен на едно от тях, и уморено се отпусна до него. Въпреки че Мин не бе особено приветлива, Мод гореше от желание да й зададе няколко въпроса, преди да е затръшнала вратата зад гърба си.
— И ти ли си тук отскоро? — попита я тя, като разбра, че се кани да тръгва. После с облекчение видя как тя се закова на място и се обърна.
— Аз ли? Слава Богу, не. Тук съм от близо две години.
— Две години! Но аз си мислех… Мисис Финчли каза…
Мин скръсти ръце пред малките си гърди и се изсмя.
— Тя ти каза, че ще те приюти, докато си намериш дом и работа, нали? Така казва на всички, тази лъжлива кучка. Това е само ход, за да заблуди глупачки като тебе и да ги оплете в мрежите си. Никога няма да можеш да излезеш от тази къща. И по-добре да го знаеш още отсега.
Мод усети как започна да се вледенява от ужас.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя ти е казала, че можеш да преспиш тук, за да те накара да влезеш. След като вече си вътре, никога няма да можеш да излезеш. Никой досега не е успял.
— Не разбирам…
При вида на разстроеното й лице Мин смекчи резкия си тон.
— Нима наистина не знаеш къде си попаднала? Не знаеш ли що за къща е това? — Мод погледна момичето с големите си очи и не посмя да отговори, ужасена, че най-лошите й предчувствия можеха да се окажат верни. — Нищо не разбирам — отвърна Мин, този път доста по-мило. — Вие, момичетата от провинцията, сте еднакви. Идвате в Лондон и очаквате всички да ви посрещнат с отворени обятия, а вместо това попадате право в ноктите на старата, алчна за пари сводница — Елиза Финчли. Ако не я мразех толкова…
Мин замълча за миг, защото си помисли, че това младо и невинно момиче можеше да й послужи да си отмъсти на мадам Елиза, която смяташе, че е лесно податлива на въздействие. Какво щеше да стане, ако тя не се окажеше чак толкова невежа и простодушна? Защо да не направи така, че да разочарова очакванията на мадам?
Тя отиде до леглото и обзета от прилив на съчувствие, сложи ръка на рамото на Мод, която избухна в плач.
— Не, не плачи! Вярно е, че си попаднала във вертеп, и то в един от най-лошите, но ако се противопоставиш на тази дъртачка, ще можеш да й попречиш да те съсипе.
— Как? — хълцайки попита Мод.
— Като начало стой далеч от джина. Колкото повече пиеш, толкова повече ти се услажда и не след дълго ще искаш само това. Това е един от начините да те оплете и да те държи тук. Така че запомни: не се оставяй да ти повлияе. — Мод кимна, разбрала съвета. — Второ, както е прието, тя ще взима всичките ти
