Тъй като все пак вече се намираше в Лондон, тя нямаше друг избор, освен да тръгне и да търси. Ако съдържателят на странноприемницата беше сговорчив човек, той можеше да я упъти, но ако беше свадлив като този в родното й село, тя със сигурност щеше да си навлече неприятности. Все пак трябваше да започне отнякъде и затова си запроправя път сред хората, тълпящи се пред входа на хана.
Мод почти бе стигнала до вратата, когато някой се блъсна в нея и почти я отхвърли до близката стена. Въпреки че доста бързо се опомни, тя с ужас забеляза, че багажът й бе олекнал. Когато видя, че под кръста й висеше само дръжката на малката й чантичка, тя нададе пронизителен вик. После се обърна и видя момчето, което бързо се провираше сред хората нагоре по улицата.
— Спрете го! Дръжте крадеца! — извика Мод и се затича след него. Напразно. Още преди да излезе на улицата, той бе изчезнал вдън земя. Тя замаяно въртеше глава, но вече знаеше, че едва ли щеше да го открие. Хората я подминаваха, хвърляйки й по някой унил поглед, всеки потънал в собствените си проблеми.
Мод се огледа и видя, че една групичка мъже я гледаха повече от настойчиво. Тя наведе глава и се затътри обратно в двора, сви се на една пейка и като се стараеше да не привлича излишно внимание, се опита да потисне обзелото я отчаяние.
В чантата се намираше препоръчителното писмо, парите й за из път и брошката на мадам Джулия. Какво щеше да прави сега? Без писмото с обясненията на лорд Бамбридж лейди Синтия щеше да й затръшне вратата под носа. А без пари тя нито можеше да наеме стая за през нощта, нито да си купи обратен билет за вкъщи. Не, немислимо беше да се връща обратно. Колкото повече се замисляше над положението, толкова по-безнадеждно й изглеждаше то.
„Не, не бива да се предавам на паниката“ — каза си тя, стисна зъби и вирна глава. Седна по-изправено, приглади полите си, оправи шапката си и напрегна мозъка си, за да измисли какво да предприеме по- нататък. Може би няколко уместно зададени въпроса на някой от по-приличните минувачи щяха да я наведат на някаква идея.
Тя се огледа наоколо и забеляза, че повечето от хората бяха прекалено заети със собствените си занимания, за да й обръщат внимание. Очите й обаче попаднаха на една едра жена, която стоеше близо до входа, вееше ветрило пред лицето си и с малките си очички оглеждаше двора, като от време на време настойчиво се взираше в Мод. Момичето побърза да извърне глава, защото жената й се видя странна, а нахалният й поглед я притесни. Но когато няколко минути по-късно жената прекоси двора и дойде да седне на свободното място на пейката до Мод, тя реши да я попита дали може да я упъти до Гросвенър Стрийт.
— Вие май за първи път пристигате в Лондон? — каза жената още преди Мод да си отвори устата и й се усмихна някак си съчувствено. Побелялото от гъстия слой пудра лице и червената цепка, която й служеше за уста, накараха усмивката и да изглежда по-скоро като гримаса на шут.
— Да, мадам — учтиво отговори Мод, макар прекрасно да знаеше, че жената я бе видяла да слиза от екипажа.
— Чакаш ли някого?
— Ами…
— Е, ако някой е трябвало да дойде, той очевидно доста е закъснял. Обзалагам се, че не е знаел къде пристига екипажът ти?
— Може да се е забавил заради навалицата по улиците.
Жената оправи полите на яркочервената пелерина върху рамене си и потъна в мълчание. През това време Мод се чудеше дали тя беше достатъчно почтена, за да я поразпита малко. Външният й вид бе по- скоро отблъскващ. Едрото й затлъстяло тяло бе увито в огромно количество избелял сатен, украсен с измачкани воланчета. Дори и Мод забеляза, че дрехите и бяха по-скоро вехти, отколкото модерни. Червеникавите къдрици, който висяха под качулката й, очевидно бяха фалшиви, а отблъскващото й лице бе осеяно с безброй изкуствени бенки от черен сатен, които му придаваха комичен вид. Огромните обръчи, които поддържаха роклята и, заемаха толкова много място, че Мод се видя принудена да се измести почти до ръба на пейката, където с мъка се задържаше седнала.
— Приличаш ми на момиче от провинцията — каза жената, размаха проскубаното си ветрило и изпитателно се втренчи в Мод. — От Съмърсет, ако не греша? Или Девън?
— Съфолк — отегчено отвърна Мод и се опита да не поглежда към нея.
— Точно така! Знаех си! Дори го казах на Джек. Когато те видях да слизаш от екипажа, си рекох: ако това момиче не е от Съфолк, да пукна! Винаги познавам. Да знаеш, момиче, че и аз съм от Съфолк, но живея в Лондон от много години.
Личицето на Мод разцъфна в приветлива усмивка при мисълта, че бе срещнала някого от родния си край. Акцентът на жената не приличаше много на този на жителите на Съфолк, но сигурно годините, прекарани в Лондон си бяха казали думата.
— Извини ме, момичето ми — продължи жената, преди Мод да я попита от коя точно част на Източна Англия идваше, — но веднага забелязах, че не си тукашна. Видях и малкия негодник дето ти задигна чантичката. Предполагам, че те е оставил без пени в този проклет град?
Мод сведе глава и едва се сдържа да не заплаче.
— Стана толкова ненадейно…
— Хайде да се запознаем. Казвам се Елиза Финчли, изцяло на твоите услуги. — Тя протегна ръката си с остри нокти и Мод неуверено я пое.
— Мод Мелингам — каза тя и пръстите й останаха стиснати в хищната длан на жената.
— Мод! Ето ти още едно приятно съвпадение! Мод беше името на скъпата ми майчица и за него винаги е имало място в сърцето ми. — Тя се втренчи в Мод, като продължаваше да я държи за ръката. — Кой трябваше да те чака тук? Знаеш ли му името?
— Ами, не съм съвсем сигурна — промълви Мод, почти убедена, че събеседничката й знаеше, че никой нямаше да я чака тук.
— Да. Само като погледна сладкото ти невинно личице, мога да кажа, че си останала съвсем сама в този размирен град, наречен Лондон. Но Бог бди над теб, детето ми, защото ти изпрати човек, който е изпълнен с желание да ти помогне. Ако искаш, вярвай, но аз съм посветила живота си за намирането на хубавички, млади девойчета като теб, на които давам подслон, докато се устроят.
Сърцето на Мод учестено заби. Какъв късмет да попадне точно на лицето, което й трябваше, докато открие Гросвенър Стрийт и убеди Синтия Уилшайър да я вземе на работа.
— Вие пансион ли имате?
— Точно така. Преди много години и аз седях така като теб и се чудех какво да правя. Аз също чаках „братовчед си“ да дойде и да ме прибере. — Тя потупа ръката на Мод с ветрилото и сама се засмя на шегата си. — Но проклетникът така и не се появи. Да, скъпа моя, мадам Елиза знае какво е да останеш без пари и съвсем сама на произвола на съдбата в този огромен град.
От окото на Мод се отрони една сълза и се спусна по пребледнялата й буза.
— Имах пари, преди… А сега, ако почна работя, ще мога да ви платя за подслона.
— Не искам да чувам за това. Първо си намери работа, спечели малко пари и едва тогава можеш да ми се отблагодариш с някоя дреболия. Но сега нека това не те притеснява. Сега имаш нужда от подслон, малко храна, топла напитка и сигурност, докато устроиш живота си. А „Домът за млади девойки“ на мадам Елиза е мястото, което търсиш.
Още преди Мод да може да отговори, мадам направи знак с ветрилото на един слаб мъж от другата страна на двора, който странно се заклатушка към тях. Фигурата му беше почти толкова комична, колкото и тази на мадам, с издълженото си лице, издадена долна челюст, прегърбени рамене и постоянно ръкомахащи ръце. Той угоднически се поклони и мадам се изправи, като не преставаше да стиска Мод за ръката.
— Джеки, едно момиче има нужда от нас. Хайде да отведем, скъпата ни Мод до къщата.
— Но… аз не мисля, че…
— Джек, вземи багажа на мис Мод. Хайде, моето момиче! Сигурна съм, че няма да съжаляваш.
Мод не беше убедена, че най-правилното решение бе да тръгне с тази жена, но изборът й беше твърде ограничен, а жената — настоятелна. Вроденото й чувство за любезност надделя над любопитството й и тя покорно последва едрата жена към изхода. Не бяха изминали и десет стъпки, когато един джентълмен в червен кадифен редингот и шапка с пера изскочи на пътя им и се изпречи пред Елиза.
