е страшно богат. А ти си късметлийка и се надявам, че го осъзнаваш.
Мод се усмихна и се постара да изглежда достатъчно очарована от сполетялото я ненадейно щастие.
Но по-късно същата сутрин, когато се видя принудена да прекара известно време в салона в компанията на лорд Понсфърд решимостта й започна да я напуска. Той се появи натруфен в бродиран редингот, украсен със златни ширити и гарниран с един бляскав сапфир. Похотливите му очи и влажните устни и се сториха още по-отблъскващи. Дебелите му ръце я опипваха навсякъде, гъделичкаха зърната й под волана на деколтето, плъзгаха се под полите й, щипеха мачкаха, разтриваха и пляскаха. По едно време Мод започна да си мисли, че той имаше не две, а осем ръце. Въпреки че не носеше издайническите черни бенки, тя беше ужасена, че ръцете му или тежкото дишане можеха да я заразят. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-настоятелни ставаха действията му. Когато най-накрая стана очевидно, че не можеше да му се изплъзне, тя се престори, че припада, и го отпрати да търси помощ. Когато той, притеснен хлопна вратата зад гърба си, Мод скочи на крака, излезе навън и се втурна в противоположната посока. Отначало смяташе да се скрие в спалнята на тавана, но оттам се чуха гласове и тя се принуди да изтича надолу и връхлетя в първата двукрила врата, която й се изпречи по пътя. Бързо я затвори зад гърба си, а после се облегна и се помъчи да не диша.
Намираше в нещо като трапезария, много голяма, елегантно обзаведена и за щастие — празна. В единия край на стаята в четири редици бяха подредени позлатени столове, а пред тях се издигаше малък подиум, ограден с падаща до долу плюшена завеса. В единия край на подиума имаше няколко стъпала, а в другия се издигаше маса с черна покривка, върху която със златен конец бяха избродирани някакви символи.
Тя замръзна, защото чу как в коридора зад нея някой я повика по име, после долови и шум от стъпки по стълбите.
— О, Господи! — извика тя. — Никога няма да мога да избягам!
Трескаво огледа стаята. Пердетата бяха твърде малки, за да прикрият разперената й рокля, а масата бе прекалено ниска, за да се пъхне под нея.
— Все някъде трябва да мога да се скрия! — отчаяно извика тя и погледна към подиума. После изведнъж замръзна, защото до ушите й достигна гальовното чуруликане на някаква птичка.
— Чик-чирик… добро утро!
Веднага след това тя видя и клетката. Отстрани до масата стоеше кош от преплетени обръчи. Тя се стъписа при вида на познатото птиче, което подскачаше на пръчката и весело чуруликаше.
— Чик-чирик, скрий се тук… скрий се тук… чик…
— Евърейд! Ти ли си? — прошепна тя.
Мод се втурна към подиума и реши да надникне зад завесата. Точно когато крилата на вратата се разтвориха и Елиза влетя в стаята, една силна ръка сграбчи Мод през кръста и я придърпа в мрака. Тя се обърна и погледът й замръзна в дяволитите, усмихнати очи на Алън Дезмънд. Той побърза да сложи ръка на устата й, за да й попречи да извика от учудване. Застинаха неподвижни, когато токчетата на Елиза зачаткаха по пода в посока към подиума.
— Мод! — извика тя с глас, преливащ от възмущение. — Къде си, лошо момиче такова. Ела веднага тук!
Мод забрави да диша и се притисна към Алън. После видя как от другата страна на подиума зад завесата излезе една друга позната фигура, Джеръми, който пристъпи напред и изкусно се поклони.
— Добро утро, мисис Финчли.
— А, ти ли си, Джеръми. Да си виждал едно момиче да влиза тук? Много хубавичко, червенокосо, облечено в зелена рокля.
— Съжалявам, мадам. Тук сме само двамата с моя приятел, Евърейд — каза той и посочи към клетката, в която птичето радостно зацвърча.
— Да не ме залъгваш с някой от поредните си трикове, негоднико. Това момиче е ново и доста упорито, и затова трябва да й дам добър урок.
— Но защо ще ви лъжа, мадам Елиза? Проклет да съм, ако го сторя. Евърейд може и да послъгва, но аз никога.
— Аз не лъжа, чик-чирик — изчурулика птичето. — Джеръми послъгва, но аз никога, чик-чирик.
— Хм. И двамата сте големи мошеници, както и онзи нехранимайко, красавецът, мистър Дезмънд. Добре, но ако я видите, стойте настрана, чуваш ли? Кажи и на мистър Дезмънд. Само аз ще се разправям с мис Мод.
Като каза това, тя се обърна, затътри се към вратата и я захлопна след себе си.
Мод дълбоко въздъхна, а Алън разхлаби прегръдката си. Тя го погледна с отворени от почуда очи и не можеше да разбере как така се бе озовал тук. Да, това със сигурност бе така добре познатото красиво лице, което я гледаше с озадачена, но дяволита усмивка, докато в очите му играеха весели пламъчета.
— Е, мис Мод — каза той и се засмя. — Ето че отново се срещнахме. Дължа да подчертая обаче, че обстоятелствата са твърде необичайни.
Тя почувства как я заля вълна на облекчение.
— Алън — извика тя и се хвърли на врата му. — Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам! — Тя притисна лицето си в основата на врата му и усети сигурността, която лъхаше от силното му тяло. Той я бе хванал през кръста и тя изпитваше едновременно утеха и удоволствие. Сега, когато се намираше толкова плътно до него, бе сигурна, че всичко ще се оправи.
Алън я прегърна още по-силно. Той я бе познал веднага щом влезе в балната зала и продължаваше да бъде озадачен както от неочакваната им среща, така и от необичайното място, в което се бе осъществила. Той не бе забравил времето, прекарано с нея в Съфолк, и мислеше, че щеше да бъде истинско чудо, ако един ден се върнеше там и я намереше непокътната. Какво щастие, че отново я бе срещнал, и то тук, в гъмжащия от хора Лондон. Той я притисна до себе си, наслаждавайки се на тънкото й кръстче, натиска на твърдите й гърди и мекотата на бузата й, опряна до разголената му шия. Скоро се опомни, свали ръце от раменете й и направи крачка назад точно когато при тях, с въпросително изражение на лицето, връхлетя Джеръми.
— Не мога да повярвам на очите си! Мис Мод! — извика той. — Вие, тук, в този бордей? Какво се е случило?
— Да, мис Мод — допълни Алън. — И аз това се питам. Как се озовахте в Лондон, и при това точно в бърлогата на тази стара вещица, Елиза Финчли?
Мод усети как коленете й се разтрепериха и реши да приседне на подиума. Полата й се разстла наоколо и за голям неин ужас от очите й избликнаха сълзи.
— О, скъпа — каза Джеръми и се надвеси над нея. — Не исках да те нараня. Не се притеснявай. Няма да те разпитваме повече.
— Няма нищо — каза тя между две хълцания. — Чувствах се толкова самотна, и сега, когато видях двама приятели, аз… Толкова съм щастлива. Наистина не исках да плача.
Алън коленичи пред нея и й подаде голямата си ленена кърпа.
— Така значи, мис Мод. Мадам Финчли ви е много сърдита. Защо? Защо се криете от нея?
— Не точно от нея. Крия се от лорд Понсфърд, въпреки че няма да съжалявам, ако мога да не ги срещам и двамата. Те са ужасни.
— Нека отгатна сам — каза Алън, седна до нея и обхвана коленете си с ръце. — Ти току-що си пристигнала в Лондон, Елиза те е връхлетяла и ти е предложила място за нощуване.
— Да, докато си намеря нещо друго.
— Само че ти няма къде да отидеш.
— Така е, защото онзи противен малък крадец ми задигна чантичката още преди да съм слязла от екипажа. В противен случай едва ли щях да се озова точно тук.
— Звучи правдоподобно. Разказа ли го на Елиза?
— Но тя стоеше там и видя всичко.
Алън и Джеръми си размениха многозначителни погледи.
— И тя дойде при теб като грижовна майчица. Тя има изпитано средство за примамване на безпарични момичета. Горката Мод! Страхувам се, че положението, в което си попаднала, е твърде тежко.
