Сълзите й безшумно се затъркаляха по пребледнелите бузи.
— Не разбрах, че… това е вертеп, наистина не разбрах. Носех писмо от лорд Бамбридж до дъщеря му и трябваше да постъпя на работа при нея. Но и то бе откраднато заедно с парите.
Алън пое мократа от сълзи кърпа и нежно избърза бузите й.
— Хайде, не плачи. Вече не си толкова безпомощна и сама. Съдбата те срещна с нас и ние ще се погрижим да те измъкнем от лапите на дъртата вещица.
Мод признателно му се усмихна и очите й заблестяха. Тя отново бе впечатлена от красивото му лице — щедра, широка уста, весели очи и силна брадичка с трапчинка по средата. Той изглеждаше много добре с пригладената назад и вързана на опашка коса, с дългия черен редингот и обувките с лъскави катарами и червени токчета.
Джеръми ласкаво я погали по рамото.
— Виждали сме как това се случва и с други момичета мис Мод. Повечето от тях затъват в този начин на живот и никога не се измъкват. Държа да наблегна, че това няма да се случи с вас.
Сърцето на Мод преливаше от благодарност и тя се протегна, за да хване ръката му.
— Но… Джеръми, Алън, а вие какво правите тук? Никога не съм предполагала, че ще ви срещна на подобно място. — Изведнъж през главата й мина една ужасна мисъл. — Вие не сте… клиенти, нали?
Алън избухна в смях.
— Клиенти ли? Ей, Богу, не сме. Не сме чак толкова богати. Ангажирани сме за утрешното соаре и репетирахме изпълнението ни.
— Евърейд обожава представленията, мис — каза Джеръми и затананика някаква птича песен.
— Театралната трупа? — извика Мод и плесна с ръце. — Те ще бъдат ли тук утре вечер?
— Този път не. Тук ще сме само Джеръми и аз. Той ще забавлява гостите, а аз ще му помагам зад завесата. — Алън изви глава и се загледа в Мод. Той бе забравил колко красива бе с порцелановата си кожа, огромните синьо-лилави очи нежните като розови листчета устни и млечнобялата гръд, която се надигаше над воланите на роклята. Дори облечена в тази крещяща рокля, тя изглеждаше прекрасно. Нищо чудно, че Елиза държеше да я пази под ключ. — Кажи, Мод продължи той, — какво ще правиш, ако те измъкнем оттук? Искаш ли да се върнеш обратно в Торнууд?
— О, не. Ще намеря лейди Уилшайър и ще се опитам да я убедя, че баща й наистина ме изпраща да работя при нея. Въпреки че тя едва ли ще ми повярва, ако се явя без писмото. Но най-много от всичко искам да се махна от тази къща, където всички хващат сифилис и се оставят да бъдат мачкани от дебелаци като лорд Понсфърд.
— Добре, ти сама решаваш. Хайде Джеръми! Трябва да напрегнем мозъците си и да измислим как да помогнем на мис Мод да избяга.
— Разбира се, че трябва да го направим — каза Джеръми и изтананика няколко трели за настроение. Алън се изправи, сложи ръце зад гърба си и се заразхожда напред-назад пред Мод.
— Няма да бъде толкова лесно. Елиза бди над момичетата като лешояд. Но ние все пак имаме по-голяма възможност да ти помогнем от всеки друг. Тя не ни приема сериозно и доколкото ми е известно, ние изобщо не сме те виждали, нали така? — Той престана да търка брадичката си. — Да си призная честно, много ми се иска да накарам старата кобила да изсърба собствената си попара. Заради всички съдби, които е покрусила.
За първи път, откакто бе прекрачила прага на тази къща, Мод се изпълни с надежда.
— О, Алън, благодаря ти! — извика тя, скочи на крака и спонтанно го целуна по бузата.
— Ами мен? — срамежливо попита Джеръми. — Аз не заслужавам ли благодарност?
— Но, разбира се! — каза Мод и нежно го целуна по кръглата буза. — Толкова съм ви благодарна и на двамата!
— Трябва добре да го измислим, защото Елиза никак не е глупава. Мод, смятам, че трябва да се престориш, че си съгласна с нея. Поне до утре вечер. Мислиш ли, че ще можеш да понесеш ухажването на негова светлост дотогава?
— Да. Ще намеря начин да се справя с него.
— Добре. Сега иди при нея и се извини. Утре сутринта ела отново тук. Дотогава ще имаме план как да те измъкнем.
Мод погледна към вратата и отново пребледня. Алън реши да я окуражи, като хвана ръката й и доближи устни до пръстите й. Погледна я с очи, изпълнени с обещание, усмихна се и каза: — Бъди смела. Няма да трае дълго.
Мод му отвърна с ослепителна усмивка.
— Всичко е наред, щом имам някаква надежда. Вие ме направихте толкова щастлива.
— И аз съм много щастлив, че отново те срещнах.
Тя тръгна към вратата и малкото птиче в клетката също изчурулика:
— И аз съм щастлив, чик-чирик.
Глава 6
През останалия ден и по-голямата част от следващата сутрин Мод търпеливо понасяше забележките на мисис Финчли и дебнеше удобния момент, за да изтича отново до балната зала. Въпреки че Мод страшно много бе ядосала Елиза, тя все пак реши, че момичето бе съвсем ново и неопитно, и затова не биваше да се отнася твърде грубо с нея. Освен това таеше големи надежди и не искаше да проваля плановете си, настройвайки още от самото начало момичето срещу себе си. След като лорд Понсфърд й се наситеше, тя щеше да бъде още достатъчно млада и привлекателна, за да бъде печеливша карта. При тези мисли Елиза вече долавяше приятния звън на златните монети.
Мод, от своя страна, успешно играеше ролята си на покаяло се младо момиче, оставило се да бъде подведено от глупав страх. Застанала с ръце зад гърба като послушна ученичка, тя смирено обеща да се държи добре и да не ядосва повече лорд Понсфърд. Мисис Финчли реши, че след представлението Мод и негова светлост щяха да вечерят в интимна обстановка и освободи момичето от задължението да забавлява гостите през следобеда.
Когато първите посетители започнаха да прииждат в приемната, Мод се измъкна, внимателно отвори вратите на салона и плътно ги затвори зад гърба си. Джеръми се въртеше около подиума, но от Алън нямаше и следа. За миг тя изпита огромно разочарование. Но изведнъж той се показа иззад завесата, приближи се до нея и я хвана за ръцете.
— Започнах да се притеснявам, че няма да дойдеш — каза той и я целуна леко по бузата.
— По едно време се уплаших, че никога няма да успея да се измъкна. Вече не бях сигурна дали само не бях сънувала вчерашната си среща с теб и Джеръми.
— Не си сънувала — отвърна той и поднесе ръката й към устните си. — Това сме ние, истински, от плът и кръв. Как вървят нещата? Да не би онази стара вещица да ти е причинила болка?
— Не. Успях да я убедя, че съм се почувствала объркана, и й обещах да се държа прилично. Но какво ще стане по-нататък? След представлението тя е предвидила интимна вечеря за мен и лорда, и всички знаем как трябва да завърши тя. Само мисълта за това ме кара да треперя от ужас.
Алън я прегърна през рамото и я поведе към подиума. Джеръми, който продължаваше да се суети покрай клетката с пеещото птиче, й се усмихна мило. Масата бе отрупана с всевъзможни предмети и пособия, които Мод виждаше за първи път, но бе прекалено притеснена от собствените си проблеми, за да им обърне някакво внимание.
— Вечеря, значи — замисли се Алън. — Може би това ще улесни плановете ни. Мадам Елиза едва ли би могла да измисли нещо по-удачно, ако наистина искаше да ни помогне.
— Но аз ще бъда сама с този човек в продължение на часове! Много ме е страх.
— Не се страхувай, момичето ми. Няма да те оставя дълго сама. Разбираш ли, храната и питиетата ни дават много възможности. Мислиш ли, че ще можеш да сложиш нещо във виното му?
— Ще се опитам.
— О, мистър Дезмънд — каза Джеръми, застанал зад масата — Стига с тези евтини трикове с прахчета във виното. Сигурен съм, че можем да измислим нещо по-добро.
— Трикът може и да е изтъркан, но затова пък винаги дава чудесни резултати. Чуй ме сега, Мод. Тази
