— Моля ви, генерале, това е гримьорна. Не е много прилично да идвате тук.
Кити се изсмя и очарователно примигна срещу генерала.
— О, сигурна съм, че е виждал и други разсъблечени дами, нали, генерале?
— Много пъти — отвърна Уилкс с очи, вперени в Мод. — Не можех да чакам в общата стая с всички онези дръвници. Трябваше да те видя. Ти ме омагьоса, скъпа моя. Напълно.
— Все едно — каза Мод неубедително. — Трябва да излезете и да ни оставите да се облечем.
Той отново посегна към ръката й.
— Само ако обещаеш да вечеряш с мен.
Тя го избута към вратата.
— Да. Обещавам. Само, моля ви, излезте.
— Чудесно. Ще те чакам отвън. Не се бави, сладка моя.
Мод затвори вратата и без да обръща никакво внимание на разбиращите подхилквания на останалите, бързо се облече. Не бе виждала Уилкс, откакто пристигнаха във Филаделфия, и си мислеше, че е заминал с другите военни части. За първи път, откакто го познаваше, тя наистина желаеше да говори с него. Поне можеше да разсее някои от тревогите си за Алън.
Все пак, когато той пъхна ръката й под своята и я поведе по улицата към най-близката кръчма, тя се поколеба дали да започне открит разговор за това. Едва когато ги настаниха на маса в една стаичка, където пламъкът от огнището и светлината от свещта на масата хвърляха трептящи отблясъци по покритата с ламперия стена, тя се реши да заговори.
— Изненадана съм, че сте в Ню Йорк. Когато не дойдохте зад кулисите във Филаделфия, си помислих, че пътищата ни вече може и да не се пресекат.
— Едва бях стъпил на брега, когато ме изпратиха тук. И сега дори трябваше да плавам нагоре по реката, но когато прочетох на един афиш, че трупата ви пристига в града, нарочно успях да уредя с интенданта една работа тук, за да остана и да те видя. И си струваше. Изглеждаш пленителна, скъпа моя. Колониите положително са ти се отразили добре.
— Не много добре — засмя се Мод. — Във Филаделфия всичко, което направиха, бе да ни придружат до края на града и да ни отпратят.
— А, Ню Йорк ще се окаже по-любезен. Хората тук обичат хубавите развлечения. Наистина, скъпа моя, аз съм гледал представления на сцената на Друри Лейн в Лондон, които не могат да се мерят по качество с твоята лейди Бети тази вечер. Жалко, че трябва да те отмъкна от сцената, ти така я красиш!
Мод бързо вдигна поглед.
— Да ме отмъкнете?
Той леко се изчерви.
— Хм, не възнамерявах да споменавам за това толкова скоро, но след като вече подхванах темата, по- добре да обясня какво имам предвид. Искам да дойдеш с мен.
— Къде? — попита Мод със слаб глас.
Той хвана ръката й и болезнено я стисна.
— На похода. А после, където и да ни изпратят в тази затънтена страна. Кажи, че ще дойдеш.
— Но, генерал Уилкс. Вие отивате на война, нали? Да не би да искате да кажете, че ще ме водите на бойното поле със себе си?
— Не в боя, разбира се — каза той, като сядаше обратно на стола си. — Само на похода. Ще има и други жени. Много от съпругите на войниците ги следват в армията като нещо напълно естествено. Има и поддръжници. Но, естествено, няма да позволя да общуваш с тях. Ще бъдеш при останалите хм… „дами“ на офицерите.
Мод го погледна с изненада.
— Искате да кажете, че офицерите взимат жените си със себе си на война?
— Е, не всички. Но така е, това се практикува. Казвали са ми, че Брадък взел своята любовница чак до форт Дюлейн Сигурен съм, че и този път ще има няколко.
— Генерал Уилкс… — започна тя, като гледаше навсякъде другаде, но не и към него, а умът й работеше трескаво. Може би това бе отговорът на нейните молитви!
— Смутих те. Прости ми, мила моя, знам колко необичайно чувствителна си към тези неща. Но не искам да те загубя сега, след като отново те намерих. Обещай ми, че ще дойдеш. Цялото ми щастие зависи от това. — Той посегна да хване ръката и. — В края на краищата сключихме сделка нали? В Бристол…
Мод стана от масата и се приближи до камината, като се престори, че се взира в огъня.
— Парите, които ми заехте, ще ви бъдат върнати утре. Колкото до това да тръгна с вас, не зная къде отиваме. Не знам нищо и за тази страна.
— И аз едва ли знам много повече. Обаче мога да ти кажа, че първо ще минем през един малък холандски град наречен Олбъни, разположен на река Хъдзън. После ще се отправим на север към Нова Франция. Целта ни е да завземем един малък преден пост — Форт Корийон, и щом направим това, вероятно ще се върнем тук, в Ню Йорк. Ще свършим за много кратко време и ще бъдем отново сред удобствата на града, преди да си се усетила. Дори ще можеш пак да се присъединиш към трупата, ако искаш.
Мод прокара пръсти по полицата над камината. Изкушаваше се да се хвърли на врата на генерала и да му каже своето възторжено „да“, но знаеше, че няма да е разумно. По-добре бе да си мисли, че се колебае. И всъщност бе точно така, щом той смяташе, че ако тръгне с него, ще му стане любовница.
— Не знам… — отвърна тя сдържано. — Там е… там е толкова опасно! Френската армия е голяма, нали? А индианците? Чувала съм страшни неща за тях.
Уилкс махна с ръка. На единия му пръст проблесна огромен рубин с наситения червен нюанс на кръвта.
— Има само една шепа французи, а офицерите им са известни некадърници. Колкото до индианците, те са тълпа ревящи диваци. Няма сила, която да устои на могъщата британска армия, събрана в Олбъни. Повярвай ми, мила, твоята безопасност ще бъде най-основната ми грижа.
— О, не ме е страх — заяви Мод и седна на мястото си срещу него. — Разбира се, ще поставя мистър Бенет в затруднено положение.
— Глупости. Може да си наеме актриса за няколко петачета. Въпреки че, трябва да призная, никоя не може да се сравни с теб. Кажи, че ще дойдеш. Заповядвам ти!
Мод примигна срамежливо.
— Добре, съгласна съм. Утре ще кажа на Джошуа.
— Великолепно! Но недей, по-добре изобщо не му казвай. Трябва да отплаваме утре вечер, така че ще те измъкна тихомълком. Ще изпратя някого от помощниците си утре след представлението, за да те отведе без много шум на кораба ми. Не можем да се показваме открито.
Мод се улови за възможността да избегне близостта с него.
— Не, няма да тръгна при такива обстоятелства. Настоявам да ми позволите поне да си довърша седмицата. След това ще се срещнем в Олбъни.
Пълната долна устна на Уилкс се изви надолу.
— Е, добре. Ще уредя да те вземат с някой от корабите на офицерския състав, който тръгва следващата неделя. Корабът се казва „Лейди Маргарет“. Ще назнача мичман втори ранг Рендал да се грижи за теб. Но ми обещай, че няма да се бавиш повече от следващата седмица!
Мод вдигна чашата си с кларет и отпи.
— Обещавам — отвърна тя, като го погледна над ръба на чашата. — Сега, след като се съгласих да дойда, ставам много любопитна да видя този Олбъни.
„Любопитство не е точната дума“ — мислеше си тя, докато седмицата се изнизваше. Всичките й желания бяха насочени на север по дългата, сребриста река, където отново щеше да държи Алън в обятията си. Безличната й игра направи впечатление на Бенет и той я запита дали се чувства добре. В отговор тя му разказа какво смята да прави. Очакваше гневна тирада, но Джошуа Бенет твърде дълго бе работил с актьори, за да се учудва на нещо.
— Надявам се, знаеш какво предприемаш. В тази северна част почти няма цивилизация. Единствено гори, диваци и шепа французи, които се опитват да я обявят за свое владение. Сигурна ли си, че искаш да направиш това?
