— Звучи малко като оправдание, не мислите ли? — коментира сухо Алън.
— Може би — съгласи се Бенет. — Но по-добре това, отколкото да ни освиркат и да ни замерят с всевъзможни снаряди от партера.
— На мен ми харесва — заяви Мод, като сгъна листа. — И смятам да го кажа с цялата искреност, на която съм способна.
Алън все листа и го прегледа.
— Не се тревожи за искреността, скъпа. Само се докарай и им покажи един глезен. Това ще има по- добър ефект от всякакви пролози.
Глава 16
Както винаги, Алън се оказа прав. Седмица по-късно „Невинният поклонник“ бе посрещнат с шумно одобрение от по-либерално настроените граждани, които предпочитаха развлеченията пред смирението. За нещастие успехът на пиесата предизвика също още по-висок и целенасочен вой от страна на онези, които смятаха, че чрез насърчаване на театралното изкуство обществото се обрича на греховно падение. Всички, от ръководителя до актьорския състав, знаеха, че турнето във Филаделфия ще бъде кратко, и затова гледаха да вместят колкото е възможно повече трагедии и комедии в този кратък период. Скоро Мод се оказа толкова заета с репетиции и представления, че нямаше време да мисли за заминаването на Алън.
Една седмица след началото на представленията пристигна писмо. Тя с изненада научи, че Алън не бе заминал за Мериланд, а за Ню Йорк, където с останалата част от войската чакаше заповед да се придвижи към вътрешността на страната. Между другото, той пишеше, че, събрана заедно, британската армия представлява наистина внушителна сила дори за преситените му очи.
„Ще се изумиш, ако видиш това — отбелязваше в писмото си той. — Море от бели палатки, знамена, плющящи на вятъра, безкрайни редици от оръдия, великолепни коне, пехотни батальони, докъдето погледът ти стига — трудно е да си го представиш. Как могат сбирщината дрипльовци и няколкото французи да се надяват, че ще устоят на такава войска? Не мога да го проумея. Ню Йорк е интересен град. Оказва се по- космополитен от Филаделфия и тук квакерите черноризци нямат такова голямо влияние. С други думи — «по-порочен». В много отношения ми напомня за Лондон, само дето от три страни е заобиколен с вода, а от четвъртата — с гори.“
Към писмото бе добавен и втори лист, на който набързо беше надраскано следното:
„Отиваме в едно място, наречено Олбъни, което се намира на север от Ню Йорк. Сега, когато имаме заповед за придвижване, и двамата с Джеръми очакваме с нетърпение да нападнем французите. Престоят в армията поражда войнствени настроения. Представи си как търча из гората и гоня някой червенокож дявол, който размахва томахавката си.“
Тя бе разочарована, защото никъде не пишеше, че я обича, нито дори, че тъгува за нея, и все пак това бе напълно в стила на Алън. Това, което повече я тревожеше, бе безгрижието, с което очакваше да влезе в бой. Бе типично за двамата с Джеръми да се хвърлят презглава в първата схватка.
Втората седмица от турнето бе съпроводена с още по-голямо неодобрение. След като Кити и Франсис, докато вървели веднъж по улицата, бяха замеряни с яйца, Джошуа Бенет реши, че повече няма смисъл да остават във Филаделфия. Приключиха седмицата, след което си събраха багажа и заминаха за Ню Йорк.
Пътуването продължи три дни, въпреки че пътят бе по осемнадесет часа на ден. Желанието на Мод да стигне там, преди Алън да замине, бе толкова силно, че почти не забелязваше околния пейзаж. Докато стигнаха до ферибота, който ги отведе в пристанището, тя гореше от нетърпение едновременно да прекрати пътуването и да види Алън. Този пристан бе по-голям от филаделфийския и по-претъпкан с кораби всякакъв размер и модел. Мод усети разликата в този град дори преди да е стъпила на брега. Сред дългите редици от сгради тук-там се срещаха къщи от жълти тухли и покриви, които стъпаловидно се изкачваха към корнизи в холандски стил. Камбанариите на църквите се извисяваха над огромни каменни, плоски, квадратни сгради, разположени по средата на затревени площи и шумни улици, чиято глъчка се чуваше от пристанището. Изглеждаше по-изхабен и по-гостоприемен от града, който бяха напуснали.
Едва се бе настанила в стаите си в една странноприемница, когато узна, че Алън и Джеръми са отплавали нагоре по реката към Олбъни с Осми кралски полк. Войниците от останалите полкове, които още не бяха заминали, се виждаха навсякъде по улиците на града и горчиво й напомняха, че бе изпуснала Алън само за два дни.
Нямаше какво друго да прави сега, освен да се занимава с работата си. Този път поне разполагаха с истинска театрална зала. Театърът на Насау Стрийт не бе толкова внушителен, колкото лондонския Челси, но изглеждаше по-добре от склада на Плъмстед. Балконите и ложите около авансцената се издаваха почти до половината над задната част на партера, зад кулисите имаше огромно пространство за декорите и първобитните механизми, имаше отделни гримьорни за актьорите и дори една обща стая. Всичко бе старо и спешно се нуждаеше от ремонт, но цялата трупа отново се чувстваше в позната обстановка.
Мод положи всички усилия, за да даде най-добрите си представления, въпреки че нейде дълбоко непрестанно я глождеше мисълта за Алън — къде е и дали е в безопасност. Не бе се тревожила за него, когато обстоятелствата го принудиха да постъпи на военна служба, но когато започна да му харесва идеята да се бие, страховете й силно нараснаха. Можеха да го убият и тя никога нямаше да му каже колко го обича! А можеше и да не научи за смъртта му в тази безбрежна пустош, където бе отишъл. Само ако можеше да го види още веднъж, да поговори с него, да го целуне отново.
Разбира се, можеше да го последва. Сигурно имаше начин да се стигне до този Олбъни. Щом войската бе отишла, можеше и тя. Но сама ли? Без приятели? Девствените гори на края на града се простираха в такава мрачна загадъчност, че тя се разколебаваше, макар и да я привличаха. Здравият й разум й казваше, че най-мъдрото нещо, което може да стори, е да остане тук до завръщането на армията от каквито и да било битки. Ако изобщо се върнеха!
След това провидението се намеси и реши проблемите й.
Бе след едно представление на „Небрежният съпруг“. Към края на втората седмица от турнето Мод бе придала на лейди Бети Моудиш цялото кокетство и чар, които отличаваха най-добрите й роли, и бе превърнала вечерта в невероятен успех. Бе в гримьорната и сваляше грима си, когато вратата се отвори рязко и една позната фигура се появи в стаята.
— Генерал Уилкс! — възкликна тя учудено.
— Душичката ми, сладурчето ми, ти беше великолепна — каза генералът, взе ръката й и залепи по една влажна целувка на всеки неин пръст. — Никога не е имало по-възхитителна лейди Бети! Ти спечели цялото ми сърце, дори онази част, която не притежаваше.
Мод издърпа рязко ръката си и посегна към халата си.
