Форт Уилям.
Той пропълзя след нея и я хвана за глезените.
— О, значи такава била работата! Няма да стане.
Тя се засмя и го удари на шега, за да го отстрани.
— Май не ти харесва ти да си оставеният? Колко тъжно. — Измъквайки се от ръцете му, тя захвърли бутилката и се затича към колата. — Приятен ден, господин Сладострастник — подвикна тя, като се изсмя.
— Няма да се измъкнеш толкова лесно, госпожице Игривке — отвърна той, като скочи и хукна след нея. Хвана я, преди да е стигнала до файтона, и я стисна здраво през кръста.
— Добрият актьор трябва да довърши това, което е започнал — каза той задъхано и я повали сред тревата и листата.
Смехът на Мод се смеси със стоновете му, когато той отметна полите й нагоре и проникна в тръпнещото й от очакване тяло. С всеки тласък пламъкът обхващаше и нея, докато тя също извика от желание. Сграбчвайки го за раменете, тя го притисна към себе си, докато заедно се извисиха на крилете на възторга към един вулканичен миг на екстаз, който ги сля в едно горящо цяло.
Алън се отпусна върху нея напълно изтощен.
— Ах, ти, хитрушо — извика той, когато отново бе в състояние да говори, — нарочно ме подведе.
Мод обви с ръце врата му и го притегли към себе си.
— О, Алън, не заминавай! Остани във Филаделфия с мен. Не искам отново да те изгубя.
— Няма да ме изгубиш.
— Но тази страна е толкова голяма! Представи си, че се разделим и никога отново не можем да се намерим?
— Това няма да се случи. Знаеш, че те обичам, Мод. Но имам и други грижи, важни грижи. Неща, които трябва да се свършат.
Беше напълно безполезно.
— О, добре тогава — каза тя, като го отблъсна и заоправя дрехите си. — Беше чудесен следобед, но трябва да се връщаме, ако не искаме да останем без вечеря. Мистър Бенет обеща довечера да намине, за да ни каже къде ще изнесем първото си представление.
Той седна до нея и я прегърна през раменете.
— Ще дойдем отново тук, преди да замина — обеща Алън и я целуна.
— Хубаво ще бъде — отвърна тя сухо.
Едва когато наближиха града Алън се осмели да попита за генерал Уилкс и го направи почти извинително.
— За последен път го видях в Бристол — осведоми го Мод. — Дължа му пари, но няма да си ги иска, преди да сме спечелили нещо от спектаклите.
— Значи си му задължена. Това е добре. В такъв случай няма да те пусне да отидеш твърде далеч.
— Да ти е хрумвало какво може да иска в замяна за услугата си? Посочи ми го доста ясно.
— Не, не му плащай с тази монета. Дай му част от припечеленото и го разигравай.
Разочарованието от това, че Алън смята да замине твърде скоро, я накара да захвърли всякаква предпазливост.
— Заявявам ти, Алън — избухна тя. — Никога не ми стана ясно защо ме накара да се забъркам с този човек. Той иска от мен само едно, а аз нямам желание да му го дам. Не е ли по-добре да стоя далеч от него?
— Не. Важно е да продължиш да го водиш за носа.
— Но защо? Какво имаш против него?
Лицето му стана сурово.
— Не мога да ти кажа сега. Имай търпение. Някой ден ще разбереш.
— Питам се дали ще стане — промърмори тя, когато пред погледа й се появиха първите къщи.
Тя склони глава на рамото му. Бе толкова хубаво да е до него, да чувства тялото му. В същото време беше болезнено очевидно, че той никога няма наистина да й принадлежи. Винаги щеше да си взима това, което иска от любовта й, и да изчезва, докато следващият сгоден случай не ги събере отново. Само трябваше да махне с ръка и да му каже да си върви. Но знаеше, че никога няма да го стори.
Джошуа Бенет бе уредил цялата трупа да се събере за вечеря в кръчмата „Индианската кралица“, където за тях бе запазена отделна стая, за да обсъдят репертоара си. Стаята беше боядисана в наситено зелено, по стените имаше свещници, а изстърганият дъсчен под бе покрит с пясък. Храната беше обикновена, но вкусна. А случаят бе особено приятен, защото Алън остана с тях. По средата на вечерта Джеръми също пристигна.
Мод извика, когато го зърна застанал до вратата. Аленият мундир и триъгълната шапка не стояха толкова добре на дребната му фигура, колкото на мъжественото тяло на Алън, а умното му, лукаво лице изпод шапката бе напълно несъвместимо с изражението на войник. Но Мод не забеляза тези неща. Тя тичешком прекоси стаята, хвърли се на врата му и залепи, както се надяваше, сестринска целувка на бузата му.
— Струваш ми се отслабнал — отбеляза тя и го задърпа към масата, където останалите се трупаха, за да го поздравят. Той засия от тяхната явна привързаност, дори и на Мод. Особено нейната.
— Това е, защото се отнасят много строго с мен. Нямате представа какво е. Радвайте се на актьорския си живот, приятели, защото всичко друго е адски трудно, казвам ви.
— Знаеш ли, Джеръми — каза провлечено Кити. — С тази униформа все едно си излязъл направо от „Нравите в армията“.
Джеръми й направи недоволна гримаса.
— Самият майор Аутсайд. Имам един старши сержант, който иска да съм „вън от играта“.
— Тогава ела при нас, Джеръми — извика Греъм. — Нужен си ни. Никой не може като теб да свири като птичка, да не говорим за всички онези комични роли.
— Де да можех — отвърна Джеръми, придърпа един стол до масата и си отряза голямо парче от пая, който бе сервиран. — Но Алън сигурно ви е обяснил как се отнасят военните към дезертьорите. Предпочитам все пак да си запазя главата.
— Но теб те взеха насила, нали? Нямат право да те държат в армията.
— Намини утре да обясниш това на сержант Стейси. Между другото, ще ми налеете ли от това, което пиете?
— Черна бира. Не е много, но можеш да си вземеш каквото поискаш.
От подобрения цвят на лицето му и от цялостното му поведение Мод заключи, че той вече не пие толкова, колкото в Бристол. С облекчение забеляза, че той напълни чашата си до половината и отпи малка глътка.
— И така — продължи той, като се зае с пая си, — наехте ли вече салон?
— Да — обади се Бенет гордо. — Аз също изпитвам голямо облекчение. Изглежда, преди четири години на една пътуваща трупа позволили да използва за представления склада за стоки на кмета Плъмстед, тъй като нямало друго подходящо място във Филаделфия. Разбира се, имало голямо недоволство от страна на някои религиозно настроени хора, които смятали, че театърът е люлка на греха, но кметът надделял. Сега той отново се съгласи да отвори склада си за цялото ни турне, колкото й дълго да продължи.
— От това, което чух, май няма да е задълго — обади се Алън, облягайки се назад. — В града има и по- смели хора, които обичат развлеченията, но в крайна сметка те отстъпват пред квакерите и презвитерианците, които са способни на много яростна опозиция. Моят съвет е да съсредоточите най- големите си усилия в началото.
— Ще останем толкова, колкото можем — отвърна Бенет, — а след това ще заминем за далеч по- дружелюбния Ню Йорк. Решил съм първата ни пиеса да бъде „Невинният покаяник“ и съм написал пролог за Мод. Ти ще ни даваш тон, моето момиче.
Мод пое високата палячовска шапка, която й подаде, застана до един от свещниците и прочете с най- нежния си глас:
