английска, едновременно я вълнуваше и малко я плашеше.
— Това ли е Филаделфия? — попита тя Джошуа Бенет, който бе застанал до нея и се взираше в дългата тъмна ивица земя с доволна усмивка. „За него това е дом“ — помисли Мод с лека тъга, като си спомни колко далеч се намираха вече от Англия.
— О, не. Това е провинция Джърси. Още имаме доста път по вода, после ще се движим успоредно на брега известно време, докато стигнем един залив и реката, която ще ни отведе до пристана на Уотърстрийт. Ще мине още малко време, докато се приближим достатъчно, за да видим истинския бряг. Но вятърът е благоприятен. Ако се задържи, трябва да сме в пристанището утре сутринта.
Изглежда, предстоеше да се чака дълго. Тъмното петно земя я дразнеше и примамваше цели часове, преди да се приближат достатъчно, за да може да различи формите на ниските хълмове и зелените гори. Следобеда тя още стоеше до перилата и наблюдаваше как от зелените хълмове изникват пасища, различаваше белите силуети на фермите с дълги прави редици от сгради, разположени безразборно около къщите и допълнителните постройки, сякаш някой небрежно ги бе захвърлил там. Неравни бели плажни ивици, които се изкачваха към гъсти гори, чиито дървета бяха толкова огромни, че тя ги разглеждаше с благоговение. Бе очаквала да види планини, но нямаше. Само ниски, вълнообразни хълмове, по-високи от хълмистите области в Съфолк, но и по-сухи — тук нямаше и помен от многобройните канали. Гъстите гори изглеждаха така, сякаш дивите индианци щяха да изскочат всеки момент иззад дърветата с рев и бойни викове, размахвайки томахавките си, както бе чувала, че правят. Ала никой не се появи. Брегът изглеждаше толкова мирен и спокоен, колкото всеки бряг в Англия. Ако не бяха високите дървета, гъстите гори и свежата зеленина, тя можеше да си помисли, че наблюдава как пред очите й се нижат областите и полята на Англия.
Едва в късния следобед, когато Мод се взираше в хоризонта известно време, изведнъж й хрумна колко обширна и пуста бе страната, която сега се простираше пред нея. Тук-там някоя фермичка или струпани една до друга ниски къщи бяха като мънички оазиси в пустиня от некултивирана земя. Никъде в Англия не можеха да се видят гори, заемащи цели мили от територията. Бенет й беше казал, че американската пустиня се простира далеч на запад, на стотици мили отвъд бреговата линия, но на нея й се струваше, че целият континент бе една пустиня. В сравнение с Англия — може би.
По тъмно „Мария Луиза“ акостира в канала, за да изчака прилива, който щеше да ги отведе в залива Чеспийк. Мод бе твърде развълнувана, за да заспи, и стана веднага щом чу как вятърът запърха в платната, още преди да се зазори. Докато първите слънчеви лъчи обагряха в сребристо морето, тя стоеше близо до носа, вкопчена в перилата, и се взираше към брега, нетърпелива да забележи първите знаци, които да й покажат, че наближават Филаделфия.
Движеха се мудно с прилива, следвайки един проток, който се превърна в река. Тук имаше много повече ферми, отколкото бе видяла предния ден. В по-голямата си част те бяха ниски, квадратни постройки, изградени от сив камък, който блестеше на утринното слънце, сякаш бе прясно варосан. Стояха в сурово непокорство срещу гъстите гори, които ги заобикаляха, по полята се чернееха дънери там, където земята е била разчиствана. Около тях в правилни квадрати се издигаха бели огради, които означаваха ливадите, допълнителните постройки или кошарите. Кафяви и бели крави пасяха трева, която бе толкова зелена, колкото в Англия, но, както даже от палубата можеше да се прецени, по-гъста и сочна.
Бе изумена от птиците. Те бяха навсякъде, един конвой, който придружаваше кораба, докато се движеше по канала, като крещяха за поздрав, гмуркаха се и се издигаха в попътния вятър. И рибите във водата около кораба бяха тлъсти и огромни. Цели ята образуваха пяна на двадесет фута разстояние или кръжаха толкова близо до кораба, че тя почти можеше да ги преброи от палубата, само дето бяха толкова много, че бе невъзможно да се преброят. Докато първите покриви на града се показаха, тя вече усещаше, че това е девствена земя, незасегната от цели години използване, неизхабена от употреба. В сравнение с нея Англия изглеждаше стара и уморена.
Филаделфия бе още едно откритие. Тя помириса града, преди да го види, но това важеше за всеки пристанищен град.
Това бе земна миризма, едновременно на риба, кедрови кораби от островите и всички комбинирани миризми от кея на захар, ром, подправки, катран, тютюн и кафе. Частици от тези стоки се носеха по повърхността на реката дълго преди тя да забележи неравната гора от мачти в непосредствена близост до града. По-нататък във водата бяха закотвени още кораби, които чакаха лодките да докарат стоки и пътници към и от пристана. „Мария Луиза“ акостира до тях и Мод трябваше да обуздае нетърпението си да слезе на брега, когато Бенет й заръча да чака при останалите, докато той уреди къде да отседнат.
Той се завърна в ранния следобед и едва тогава тя слезе по нестабилната стълба и се настани в една лодка, която я отведе на брега по лъкатушещ път между корабите. Бенет й подаде ръка на излизане от лодката и докато се изкачваше по ниските стъпала до каменния пристан. Тя се огледа наоколо със светнали очи, опитвайки се да възприеме всичко наведнъж.
Пристанището представляваше дълга павирана улица, която се простираше по протежение на града. Откъм страната на водата бяха натрупани варели, щайги, кутии и бали във всякакви размери и форми. Отсреща следваха една след друга сгради, повечето дървени, но някои от яркочервени тухли, които, изглежда, бяха построени наскоро. Нито една не бе висока и нямаше онази тъмно махагонова патина, която толкова често се срещаше в родината й. След като всички слязоха на брега, Бенет ги поведе с бърза крачка по улицата, а Мод се извиваше и обръщаше, гледайки с копнеж витрините на магазините и кръчмите, изпълнена с желание да надзърне вътре.
Вниманието й бързо се пренесе върху тълпите, през които си пробиваха път. Хората в този град бяха също така неповторими, както и сградите. Мод без свян се взираше в негрите, в жените с ярки тюрбани и широки поли, и в мъжете с домашно тъкани ризи и кръгли плоски шапки. Бе виждала неколцина африканци в Бристол, но не толкова много колкото във Филаделфия. Тук-там измежду тях се виждаха шкембести мъже в черни палта със строга кройка, домакини, сложили бели бонета с къдрички изпод скромни сламени шапки, изискани господа с напудрени перуки и атлазени жакети, селянки с рокли на тъмни райета и селяни с ризи от груб плат. Повечето от тях се познаваха по говора съчетание от диалекти, които никога преди не бе чувала, дори в космополитния Лондон. Напевната смесена реч на африканците с карибския ритъм. Шотландският гърлен диалект със силните немски и скандинавски акценти. Дори английският им бе различен. Докато напуснаха пристанището и свиха по една от улиците, водеща към вътрешността тя бе разпознала лондонски, източно английски, корнуолски и акцент от северен Йоркшир.
Там бяха и войниците, чиито алени, зелени и наситено сини куртки обозначаваха различните им полкове. Те бяха навред и Мод скоро разбра, че би било безполезно да търси измежду тях познатото лице на Алън. Освен това наоколо имаше твърде много други интересни неща, за да се съсредоточи само върху военните.
Когато напуснаха крайбрежната улица, въздухът се прочисти. Широките търговски улици с вдлъбнатини по средата и стълбове, поставени близо до къщите, за да предпазват пешеходците от уличното движение, бяха оградени от двете страни с дървета. Бе виждала такива улици в Лондон, но само в по-изисканите квартали. Повечето къщи тук бяха от червени тухли и камък, и всички изглеждаха еднакви. Тя се удивляваше на липсата на зелена плесен, каквато имаше навсякъде по вековните сгради в родината й. Бе освежаващо да се озовеш на място, където всичко изглеждаше така младо.
Не след дълго тя разбра, че колкото и да бе нов, този град бе запазил някои от страховитите особености на родната страна. В единия край на широка и зелена общинска алея, покрай която минаха, Мод забеляза един позорен стълб, познат й от малкото родно селце. Близо до него се извисяваше страшният силует на бесилката, която явно представляваше такава част от живота в колониите, каквато и в най-малката област в Англия. Когато Джошуа Бенет посочи една огромна купчина от сив камък и уточни, че това е местният затвор за длъжници, тя започна да се пита дали не е очаквала прекалено много от тази нова страна.
Е, да, наистина, не бе рай. Бе още нова и очарователна, и тя смяташе да й се наслаждава.
Стигнаха до крайната цел на пътуването си, когато свиха в една странична уличка и се озоваха пред двуетажна дървена къща с боядисани в яркочервено капаци на прозорците. Изглеждаше удобна и приканваща, и Мод се зарадва, когато Бенет им съобщи, че тук е запазил стаи за жените, а неженените мъже ще отседнат две къщи по-нататък. Една едра жена с огромно боне и престилка, широка като чаршаф, ги покани вътре и ги поведе нагоре по стълбите. Къщата бе подредена по-скоро практично, отколкото луксозно, но изглеждаше достатъчно удобна. Ева и Греъм получиха една обща стая, Кити и Франсис —
