размери.
— Смятам да уредя пътуването с „Мария Луиза“. Разбира се, ако намерите начин да ни заемете остатъка.
— Естествено, малка моя Мод. Познавам кораба. Сигурно ще се движи с нашия конвой за по-голяма сигурност. Така че ще пътуваме заедно, колко прекрасно! Колко ти трябват?
Тя назова цифрата и наблюдаваше как той отвори един сейф с ключ, който висеше на врата му, и отброи сумата.
— Дори можем да сметнем това като разход за армията — изсмя се той. — Забавление за военните части във Филаделфия, знаеш. Ето, скъпа, и ще чакам с нетърпение отплатата.
— Благодаря, генерал Уилкс. — Неохотно Мод го целуна лекичко по бузата и бързо се измъкна от протегнатите му ръце. — Ще говорим за това във Филаделфия.
Щом се озова навън, тя напълни гърдите си с глътка свеж въздух, прибра монетите в дамската си плетена чантичка и се загърна в наметката, за да се предпази от студения вятър. Докато бързаше да намери Джошуа Бенет, си мислеше какви неща трябваше да понася заради Алън Дезмънд!
Сега, когато нещата изглежда се нареждаха, тя се почувства по-уверена. Предстоеше да се опакова багажът, на трупата и нейният собствен, а времето бе много малко. Въпреки това Мод не се тревожеше. По-добре да е заета с отплаването, за да няма време да мисли какво прави.
Когато влезе в странноприемницата и се отправи към стаята си, от един стол се надигна някакъв мъж и й препречи пътя.
— Мадам — произнесе той с леден глас и едва-едва се поклони.
Мод отстъпи. Знаеше, че го е виждала преди, но трябваше да разрови паметта си, за да си спомни къде точно. После съзря двама войници, застанали до вратата, облечени в гвардейски униформи, които бе виждала на Лестърския площад. Усети, че пребледнява, когато погледна единия от мъжете, дошли да разговарят с Алън в лондонската им къща.
— Сър? — измърмори тя.
— Ваш покорен слуга, мадам. Джефри Евърли, секретар на министъра на флотата Вилтърс. Търся Алън Дезмънд.
— Няма го тук.
— Известно ми е. Бихте ли ми казали, моля, къде може да бъде открит?
— Ами не знам. Може да е… навсякъде.
Той бе доста висок — дори когато се наведе, се извисяваше над нея. Лицето му бе слабо, имаше малки, приближени едно до друго очи, между които стърчеше остър, дълъг нос. Гъстите му вежди се смръщиха и сякаш образуваха една права линия напряко на челото му. Мод си пое дълбоко дъх и в отговор му отправи войнствен поглед.
— Живеете заедно тук, нали?
— Алън прекарва известно време тук. Но често излиза по свои дела и не ми казва къде отива.
— Това не ме изненадва. Това обаче е нещо много сериозно, мадам. Правите сериозна грешка, ако знаете къде е и не ми казвате.
Мод се поколеба за момент.
— Не мога да ви помогна. За какво става въпрос?
Евърли размаха пред лицето и дебел хартиен свитък с огромен пурпурен печат и панделки, които се развяваха зловещо.
— Това е заповед за неговото арестуване.
Дланите й се овлажниха.
— По какво обвинение? — попита, все още вперила очи в намръщеното му лице.
— За измяна.
Мод усети, че коленете й омекват.
— Измяна! За това, че се е пошегувал с краля в няколко незначителни пиески? Но ние живеем в свободно общество, нали?
— Не става въпрос за театрални герои. Сега се сдобихме с доказателство за това, което отдавна подозирахме — че Алън Дезмънд е в конспирация с предатели якобити. Тази заповед ще го отведе в Тауър, където му е мястото.
Тя се извърна за момент, за да си възвърне самообладанието, каквото и да прави, не биваше да допусне този човек да забележи колко силно я засягат обвиненията му.
— Не мога да ви помогна — повтори гневно и се опита да мине покрай него. — Ако искате да претърсите стаите ми, моля, сторете го. Няма да намерите Алън тук.
Но щяха да намерят дрехите и реквизита му, което щеше да ги убеди, че той е още в Бристол.
Кракът й бе на първото стъпало, когато студеният глас на Евърли я спря.
— Може би ще разберете, мадам, че е във ваш интерес да ни помогнете. Самата вие не сте извън подозрение.
Мод се хвана за колоната и се обърна към него.
— Какво говорите? Дори не знам какво означава якобит! Как мога да бъда замесена?
— Вероятно не в тази конспирация, но има други причини за нарушаване на закона. Известно ли ви е, че някакъв адвокат от Съфолк обикалял театрите в Лондон и разпитвал за вас? Или по-скоро за Мод Мелингам? Това е истинското ви име, нали?
Коленете й се разтрепериха и тя стисна по-здраво кръглата дървена подпора. Умът й заработи бързо, за да намери подходящ отговор. Със сигурност ако този човек знаеше защо я търси адвокатът Рамзи, щеше да издаде заповед за арестуване и за нея. Реши да блъфира.
— Знаете, че е то. Но какво общо има това? Много актриси приемат театрален псевдоним.
— Така е. А други го правят, за да скрият миналото си. Ако в миналото си, мадам, вие имате нещо, което искате да скриете, предполагам, че ще бъде от полза за вас да ни помогнете да намерим Алън Дезмънд.
Значи не знаеше за брошката! Тя пусна колоната и се залови да оправя ръкавите си, за да прикрие израза на облекчение, появил се върху лицето й.
— Изобщо нямам какво да крия. Казах ви, че не знам къде е Алън, но можете да претърсите стаите ми, за да се уверите, че не е там. Повече нищо не мога да направя за вас.
Евърли тръгна нагоре по стълбите и направи знак на двамата войници да го последват.
— О, възнамерявам да претърся стаите ви с двояката цел да потърся Дезмънд и да намеря още доказателства за вината му. И подозирам — добави той, като спря до нея, за да й отправи още един от страшните си погледи, — че както сте увлечена от този човек, дори и да знаете къде е, пак няма да ми кажете.
Мод не му възрази. Тя само се усмихна и му махна да продължи нагоре по стълбите, като наум благодари на Бога, че Алън отплава с войската. Разбира се, накрая Евърли щеше да научи истината, но поне засега Алън щеше да бъде извън обсега на дългите му ръце. Още един ден и тя самата също щеше да се измъкне от дългите ръце на адвоката Рамзи.
Благословени да са колониите!
Глава 14
Мод осъзна цялата чудовищност на това, което бе извършила, едва дванадесет часа по-късно, след като корабът бе напуснал пристанището на Бристол. „Мария Луиза“ отплава с отлива веднага щом се стъмни. Нощта бе почти безлунна. Мракът се спускаше наоколо като плътна, тежка завеса. Мод незабавно слезе в мъничката, тясна каюта, която щеше да споделя с още три жени, и остана там, като ту се опитваше да заспи на неудобната дървена койка, ту сядаше до закованата за пода маса и съзерцаваше слабата, сребриста светлина на един фенер, която самотно се прокрадваше между дъските. С всяко проскърцване на кораба тя си мислеше, че нахълтва Джефри Евърли, придружен от кралските си гвардейци, за да я измъкне оттук и да я отведе в затвора. Опаковането на личните й вещи и всички принадлежности на трупата и след това товаренето им в трюма бе задържало страха й. После въжетата на кораба бяха окончателно прибрани
