и той тромаво се насочи към пролива. В този миг страхът отново я завладя. Тя бе убедена, че щом свободата е толкова близо, нещо трябва да се случи, за да провали бягството й.
Но нищо не се случи и в малките часове на нощта, след като Кити, Ева и Франсис вече си бяха легнали. Накрая заспа от изтощение. Когато се събуди, зората се промъкваше през тясното прозорче и изпълваше каютата с мека, сива светлина. Тя бързо се разсъни, отметна завивките, изстена, когато усети, че цялото тяло я боли от неудобната койка, облече една рокля и се изкачи по стълбата на палубата.
Стоеше опиянена. Лекият ветрец милваше страните й и лениво пърхаше в платната над главата й. Корабът спокойно се издигаше и снишаваше, носен от вълните, следвайки посоката на вятъра. Мод едва не изгуби равновесие, когато тръгна към перилата, за да погледа водата. Накъдето и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше, виждаше само вода — обагрена в розово от зората. Повърхността бе леко набръчкана на малки вълнички, които стигаха до самия хоризонт.
Завладя я усещането, че сред този безбрежен океан се намира на една малка, подскачаща дървена тресчица. Отправи взор на изток, където златни и сиви оттенъци предизвестяваха изгрева на слънцето. За първи път осъзна, че оставя всичко познато зад себе си. Англия, родният й дом… се изплъзваха като зрънцата в пясъчния часовник. Когато се обърна на запад, където хоризонтът бе все още тъмен, тя разбра, че там я очакват пустота и непозната страна, и усети в очите си да напират парещите сълзи на непреодолима тъга. Това бе нов страх, различна тъга и за миг тя се поколеба. След това се овладя.
Даде си сметка, че щом може да замине надалеч, тогава значи може и да се върне някой ден! Англия щеше да си бъде все там. Бъдещето бе непознато, но поне не криеше заплаха за арестуване нито за нея, нито за Алън. Това нямаше да се случи дълго време, а най-вероятно — никога. Засега бяха свободни.
А морето беше прекрасно! Прекрасно!
— Добро утро, мис Мейкджой.
Мод се обърна и видя Джошуа Бенет, застанал близо до люка. Носеше строга черно — сивкава перука, която се спускаше под широка триъгълна шапка. Тя се усмихна, а той се облегна до нея на перилата и каза:
— Не съм ви виждал, откакто тръгнахме, и се страхувах да не сте хванали mal de mer. — Мод го погледна неразбиращо. — Морска болест. Често се случва, ако не сте привикнали към вълнението.
— Да. Бях малко болна — отвърна тя, тъй като предпочиташе той да си мисли това, отколкото да узнае истинската причина за оставането й в каютата. — Но сега се чувствам много по-добре. — Тя погледна към потъмняващата синева на океана. — Нали е прекрасно?
Очите му не се отделяха от грейналото й лице.
— Да. Това е първото ви пътуване по море, така ли?
Мод отметна един дълъг кичур коса, който вятърът бе залепил на челото й.
— Да, така е. Всъщност изпитвах известна носталгия по дома, докато красотата на изгрева не засенчи всяка друга мисъл. Дава ми странното усещане, че с всяко потапяне на носа на кораба се отдалечаваме все повече от Англия.
— Сигурно много обичате Англия. Откъде сте?
— От Съфолк. Торнууд Менър, близо до Тетфорд. Всъщност родителите ми починаха преди няколко години, така че мястото не ми липсва много, нито пък хората. Но все пак то бе моят дом, докато сега всичко, което се намира пред мен, е чуждо и непознато.
Той се облегна на перилата, кръстоса ръце и се загледа в движението на вълните.
— О, колониите няма да ви се сторят толкова чужди. В края на краищата те са английски и там се срещат същите добродетели и пороци, както в родината. Разбира се, има си някои изцяло техни. Освен това там непрекъснато пристигат и заминават кораби, които ще ви отведат у дома, ако много ви домъчнее.
— Колко ще продължи пътуването?
— Около шест седмици, зависи от времето. Отивам там за четвърти път и само веднъж ни се случи да попаднем в толкова опасна буря, че вятърът ни отнесе встрани. Капитанът мисли, че това ще бъде едно доста спокойно плаване.
— Дано излезе прав. Конвоят на генерал Уилкс много далеч пред нас ли е?
— Само около един ден. Основната част на флотата остана да чака флагманския кораб до островите Сили и това я задържа. Мисълта, че са така близо до нас, е успокояваща, нали?
Мод погледна към сивия хоризонт, където, отвъд линията между океана и небето, Алън и Джеръми опитваха новия си живот на борда.
— Да, успокоява.
Въпреки че Мод не можеше да знае това, отвъд същия хоризонт Алън и Джеръми седяха заедно до перилата на кораба и наблюдаваха как първите лъчи на същата зора хвърляха златист прозрачен воал над източното море. Бяха станали преди два часа. Стейси — техният старши сержант, ги бе измъкнал от неудобните им хамаци. Главната роля на старши сержанта бе да направи от нещастните, насила вербувани войници нещо, приблизително подходящо за Осми кралски полк.
Джеръми не беше толкова наивен, за да се прехласва по розовото зарево на зората, а бързо се върна, за да почисти затвора на дългата си кремъклийка. Това бе за втори път, а знаеше, че ще има още две инспекции, преди да мине проверката на старши сержант Стейси. Гърбът още го болеше от ударите, които придружаваха всеки неуспех, а щеше да има и доста други, преди да приемат състоянието на пушката му за задоволително. Мислеше, че вече би трябвало да е свикнал, но вероятно бе прекалено рано. Бе попаднал твърде бързо и внезапно в армията, за да може да се приспособи към живота в нея. Той с изумление видя как Алън сложи цевта на своята пушка на коленете си, а ръката на перилото.
— Къде е Стейси? — попита тихо Джеръми.
— Току-що слезе долу — отвърна Алън, загледан в сивото море.
— Ако бях на твое място, нямаше да бързам да си почивам. Напълно типично за тази гадина е да ни накара да си мислим, че е долу, а всъщност да изчаква да види дали ще напуснеш поста си.
— Да — провлече Алън. — Някой ден, когато това свърши, смятам да пречукам това копеле. Когато приключа с другата си набелязана жертва, естествено.
— За Бога, не мислиш още за това, нали? След всичко, което се случи…
— Точно заради всичко, което се случи.
— Убий ме, Алън, ако не те смятам за най-опакия, най-инатливия, най-проклетия глупак, който някога се е раждал! Виждал съм те да вършиш някои глупости преди, но да дойдеш при мен тук бе най-великата от всички! Трябваше да ме оставиш да се справям сам.
— Как щеше да излезеш на глава с грубиян като Стейси, ако не бях до теб? Нима не мрази мен повече? Нима не поемам част от ударите, които щеше да стовари на гърба ти, ако ме нямаше тук?
— Така ми се пада, щом прекалих с пиенето. Във всеки случай сега не помня какво си мислех.
— Нито пък аз. Моето беше съвсем различно. Но ние сме преживели толкова много неща заедно, че сега не мога да позволя да се случи каквото и да било с теб. Освен това, ако не бяха Стейси и няколкото негови подлизурковци, нямаше да е така непоносимо. Бях готов за някаква промяна.
Двама войници в червени униформи се изкачиха на палубата. Джеръми се увери, че никой от тях не е Стейси, и бавно продължи да лъска цевта на оръжието си.
— Не ми хвърляй прах в очите, Алън Дезмънд. Можеш да твърдиш, че си дошъл тук да ми помогнеш, но аз знам истинската причина. Веднъж щом си си наумил, че генералът отива в колониите, нищо не е можело да те задържи в Англия. Алън му се усмихна с тънките си устни.
— Признавам, че в това има частица истина. Съвсем не горях от нетърпение да го последвам в Индия, но Америка не звучеше чак толкова лошо.
Джеръми въздъхна.
— Кога ще зарежеш тази нелепа вендета? Вече от десет години всичко е приключило.
Чертите на Алън се изопнаха на бледата светлина.
— И точно ти ме питаш за това!
Един глас прогърмя от люка и попречи на Джеръми да отговори.
— Я се размърдайте и бързо се качвайте по тая стълба, нещастни, гнусни, размирни копелета такива! Сега ще ви направя кралски войници!
На палубата, препъвайки се, се появиха група мъже. Насилствено събрани като Джеръми, повечето от
