тях още бяха облечени със селските си широки ризи и панталони, с които са били в кръчмите, откъдето войниците ги бяха измъкнали. Тяхната бледност бе още по-жълтеникава, отколкото на Джеръми, изглеждаха по-уплашени и смутени от враждебното обкръжение, в което бяха изпаднали. И Джеръми, и Алън, като поразмислиха, прецениха, че се бяха приспособили много по-бързо и правилно. Може би затова Стейси бе далеч по-суров към тях. Не че бе много мек с другите. Все пак десетте удара с камшик, наложени на Алън по някаква прищявка на Стейси, бяха повече от това, което всички бяха понесли, включително и Джеръми.
— Някой ден този сержант ще получи апоплектичен удар — сухо заяви Алън, забелязвайки червеното лице и изпъкналите очи на Стейси.
— Не ми се вярва — измърмори Джеръми. — Прекалено много си обича работата.
Алън се извъртя на варела с катран, на който седеше, така че да бъде с гръб към сцената на палубата и с лице към изгряващото слънце.
— Питам се дали Мод е някъде назад — промълви той повече на себе си, отколкото на Джеръми.
— Какво искаш да кажеш?
— Казах й да доведе трупата във Филаделфия. Ако ме е послушала, трябва да е на път с Уилкс на два, може би три дни път след нас. Това бе тежка задача, но тя е способно момиче.
Джеръми се наведе над оръжието си.
— Да, такава е.
— Казвам ти, Джеръми, колкото повече се отдалечавам от Англия, толкова повече ме крепи мисълта, че ще я видя в Америка. Странно. Никога не съм очаквал, че ще изпитвам толкова силни чувства към някоя жена.
— Може би това е естествена последица от мъката по дома. Понякога и аз я чувствам.
— Да, вероятно е така.
— Или пък… може и да си влюбен в нея.
— О, аз наистина я обичам. Но аз обичам много жени. Знаеш го. Но никога не съм чувствал нужда специално от някоя. Трудно ми е да свикна.
— Дезмънд! — изрева Стейси. — Отпред. Ти и оня хленчещ фокусник. Двамата. И да почистите по-добре тези пушки!
— Сякаш сме му слуги — процеди Алън през стиснатите си зъби.
Джеръми подпря приклада на пушката си на парапета и скочи на крака.
— Предвиждам поне още две почиствания.
— Не знам. Съдейки по настроението му, този ден може да ни натресе поне три или четири почиствания.
На втората сутрин Мод се оказа толкова заета, че едва ли имаше време да мисли какво има отвъд хоризонта. Тъй като Алън отсъстваше, Джошуа Бенет пое ръководството на трупата и започнаха дълги репетиции за подготовка на онези пиеси, които според него щяха да се приемат най-добре в Америка.
— Шекспир! В колониите се усеща огромна нужда от Шекспирови драми. Не знам дали е, защото напомнят на хората за Англия, или защото ги карат да се чувстват изтънчени, въпреки че живеят в полудива страна, но във всеки случай се усеща. Дори неграмотните селяни обожават Шекспир.
— Но, мистър Бенет — възрази Мод, — трупата Стенбъри не е известна със своите Шекспирови драми. Ние сме по-добри в леките комедии — Конгрийв, Стийл…
— И Дезмънд. О, знам това. Но някакви дърдорещи чужденци, които се правят на глупаци пред напудрени красавици, не са точно това, за което колонистите копнеят. Освен това в Америка съществува силна вълна пуританизъм, дори в Ню Йорк. Ако видят, че им се предлага култура, няма да бързат да затворят театъра.
— Е-е — провлече Франсис, докато оправяше един дълъг, прозрачен шал, който вятърът заплашваше да отнесе. — Мисля, че мис Мейкджой трябва да говори само от свое име. Всеки може да ви каже, че съм широко известна със своята Порция, а също и със своята Жулиета.
— Малко си старичка за Жулиета, скъпа — обади се Харви иронично.
— Да — изкикоти се Кити. — По-скоро е за лейди Макбет.
— Стига вече — сгълча ги Бенет. — Ще има достатъчно роли за всички ви. Ще започнем с „Невинният покаяник“, после ще продължим с „Недоволният съпруг“. Ще приключим списъка с „Венецианският търговец“, „Всичко за любовта“, „Небрежният съпруг“ и „Лондонският търговец“. Имаме и нови членове. Това ще означава усилени репетиции.
В действителност Мод бе благодарна, че Бенет им възлагаше толкова работа. За нея това означаваше по-малко да се пита дали постъпва правилно, като напуска Англия, или да се тревожи за Алън и Джеръми. Даже останалите членове на трупата бързо се приспособиха. Кити се залепи за един от новопостъпилите младежи, докато Франсис започна да се заглежда по хубавия първи помощник, който с жар откликна на интереса й. Единствената трудност възникна някъде по средата на пътя, когато се случиха няколко бурни дни и вятърът подмяташе кораба като черупка сред разяреното море. Тогава Мод за първи път научи какво в действителност означава mal de mer. През цялото време тя не се надигна от неудобната си койка, не можеше да поеме и една хапка и не след дълго искаше корабът да потъне и това да сложи край на мъките й.
После времето се проясни, корабът започна отново да се полюшва леко, блаженото слънце се показа и репетициите на палубата се възобновиха.
Сега Бенет започна още повече да ги пришпорва, за да наваксат загубеното време. Едва четири дни преди да стигнат Северна Америка намалиха темпото и в продължение на един ден и една нощ се поклащаха равнодушно, докато вятърът отново ги подхвана, успокоявайки по този начин загрижения Бенет.
— Не знам — продължаваше да мърмори той. — Още не сте готови. Има още много неща за изглаждане, а ми се искаше да започнем веднага с представленията, щом наемем театрална зала.
— Повечето играем заедно от месеци — опита да го успокои Ева. — Не вярвам да сме толкова зле. Всъщност, колко враждебна може да е американската публика?
— Говори се, че замерят актьорите, ако нещо не им хареса.
— Това се случва и в Англия — обади се съпругът й. — Спомням си една плевня в Шрузбърг, където човек не можеше да мине по сцената, защото земята бе зарита със зеленчуци.
— Да — добави Франсис, — а спомняте ли си какво стана в Йорк? Онзи с кожения камшик? Искаше да ни нашиба всичките, ако не остане доволен от нас.
— Той беше леко пийнал.
Споменът накара Кити да се разсмее.
— И щеше да го направи, ако Алън не го бе пипнал за яката и не го бе изхвърлил от салона.
— Как бих искала Алън да е тук — обади се тъжно Ева.
— Трябва да се присъедини към вас във Филаделфия — бързо се намеси Бенет. — Надявам се да го стори, защото присъствието му е неоценимо, както и на Джеръми Оукс. Всъщност, ако бях сигурен, че Джеръми ще е там със своята торба с вълшебства, нямаше да се безпокоя толкова.
— Но той ще бъде там — каза Франсис. — Мод, ти обеща… Мод хвърли бърз поглед към Бенет.
— Алън обеща, че ще бъде.
Тя знаеше, че Бенет почти не се надява двамата да избягат от армията, но самата Мод не искаше да повярва, че няма да успеят. Алън вярваше, че всичко ще мине благополучно, иначе нямаше да й каже да го последва с трупата.
— Е, вие във всички случаи трябва да сте подготвени, а ако се появят, още по-добре. Хайде сега да изиграем още веднъж първа сцена от „Невинният покаяник“.
Мод бе така привикнала да е заобиколена с вода отвсякъде, докъдето погледът й стига, че когато една сутрин забеляза земя, й се стори, че самият бряг е нещо чуждо и непознато. Той бе само тъмно петно на сивия хоризонт. И все пак, когато от наблюдателницата се чу вик: „Земя!“ и тя се спусна към перилата заедно с останалите пътници, почувства как в нея се поражда и надига трепет при мисълта, че щеше да стъпи на нова земя, нова страна. Идеята, че за първи път в живота си щеше да посети земя, която не е
