— Генерале, съзнавам, че ви дължа много, но мисля, че е време да ви кажа истината. Обичам Алън силно. Обичам го отдавна. Затова никога не мога да ви отвърна с взаимност. Никога не съм се опитвала да ви насърчавам.
— Ти се съгласи да дойдеш на похода с мен!
— Да. Съжалявам. Много исках да дойда.
— Искала си да последваш онзи актьор?
Мод наведе глава.
— Да.
Уилкс яростно възкликна, заобиколи масата и застана срещу нея.
— Сега всичко ми е ясно. Ти си ме използвала.
Тя го погледна гневно.
— А вие не смятахте ли да ме използвате? Не се преструвайте, че истински ме обичате.
— Това е съвсем различно! Ето какво получавам, задето се занимавам с актьори. Много добре, мадам. Тъй като вече съм ви ангажирал стая тук, можете да прекарате нощта. След това трябва сама да си поемете пътя. Аз си измивам ръцете.
Той се запъти към вратата, но тя го извика.
— Напомням ви, че ви се издължих до последното пени. Така че сметките ни са уредени.
Уилкс се спря до вратата и й хвърли яростен поглед.
— А аз ви напомням, че уговорката ни не бе само за пари, а и за нещо повече. А това ще си взема по… има и други начини. Ще бъде наистина жалко, когато призоват редник Алън Дезмънд в първите редици в боя. Май че старият цар Давид първи е отстранил съперник по този целесъобразен начин. Можете да сте сигурна, че ще го надмина в това отношение. Ако Алън Дезмънд не бъде убит в бой, мога дори за го застрелям лично. Приятен ден ви желая, госпожице Мейкджой.
Когато си отиде, тя седна на мястото си, наля си пълна чаша вино и я изпи на един дъх. Тримата мъже, които седяха в дъното на стаята, гледаха с увлечение, сякаш това бе спектакъл. Сега я наблюдаваха с цинична злоба и стаята, която тя трябваше да прекоси, за да излезе, заприлича на бойно поле.
Още малко вино и щеше да набере кураж, за да започне.
— Добре ли си?
Мод вдигна очи и видя Алън да се промъква на мястото си срещу нея.
— Какво правиш тук! — възкликна тя едновременно облекчена и уплашена. — Ще нареди да те набият, ако те види!
— Не ме забеляза. Видях го да си отива и изчаках, преди да се промъкна обратно. Какво ти каза?
— Беше много ядосан. Изгони ме, така че в крайна сметка няма да пътувам с една от колите му.
— Добре. Това разрешава проблема.
— Каза, че лично ще те застреля, ако не те убият в сражение.
— Не, ако аз пръв не го застрелям.
— Каза, че мога да прекарам нощта тук, а след това да търся начин да се върна сама в Ню Йорк. О, Алън така обърках всичко.
— Нищо не си объркала. Хайде. Събери си нещата. Ще те заведа при жените.
— Какви жени?
— Тези, които следват войската. Повечето са съпруги на войници. Можеш да се престориш, че си моята.
— Но… това позволено ли е?
— Разбира се. Няма да пътуваш в удобства, както щеше да бъде при генерал Уилкс, но няма и да се наложи да се преструваш на болна от шарка. И можеш да спиш при мен. Бързо, да тръгваме, преди да си е променил намерението и да се е върнал.
Той я сграбчи за ръката и я задърпа към изхода, като спря за малко на вратата, колкото да прибере багажа й. Взе го под мишница, напуснаха „Бел Соваж“ и забързаха към високия хълм край града. Покрит с море от бели палатки отдалеч той изглеждаше като пране, проснато върху терена. Но щом навлезе сред дългите прави редици, тя загуби ориентация. Всички палатки изглеждаха напълно еднакви — малки, със заострени върхове и побити знаменца отпред. Навсякъде бе пълно с войници. Както с изненада забеляза Мод, имаше и много жени и немалко деца. Войниците седяха на групи, доста от тях лъскаха мускетите, някои играеха на карти или на зарове. Други пушеха дълги глинени лули докато жените им се суетяха около ниски печки, а едно или две деца обикаляха около тях. Всичко изглеждаше толкова спокойно и идилично, че Мод трудно можеше да повярва, че тези мъже се готвеха за война.
Минаха бързо покрай няколко офицерски палатки. Те бяха по-големи и имаха по-сложна конструкция. Отпред бяха поставени маси, край които седяха офицери с бляскави еполети и преглеждаха купища документи.
— Някоя от тях принадлежи на генерал Уилкс нали? — попита тя, като се оглеждаше боязливо.
— Не. Неговият щаб е в града заедно с двамата главнокомандуващи. Оттук — прибави Алън, като я насочваше.
Сякаш извървяха още една миля, докато стигнат до покрайнините на лагера. Няколко жени седяха пред последната група палатки, шиеха и предяха. Когато Мод и Алън приближиха, една от тях се изправи.
— О, жена си ли сте довели, редник Дезмънд — каза тя весело, а лукавите пламъчета в очите й показваха, че не вярва това да е съпругата на Алън.
— Така е, Моли. Надявам се, че добре ще се грижите за нея. — Той постави сандъчето на Мод в краката на жената. — Мод, това е Моли Кънингам. Тя е генерал-майор на женския корпус.
Моли имаше кръгло лице, обсипано с лунички. Бе на средна възраст и носеше косата си стегната назад и прибрана в кок на врата й, което я правеше да изглежда даже по-възрастна. Бледосините й очи отстрани бяха белязани с безброй бръчици от смях. Тя протегна яката си ръка и сграбчи нейната здраво.
— Моди, нали? Добре дошла, мила моя. Нямаме много личен багаж и не сме много изискани, но ако се отпуснеш, ще видиш, че ще ти бъде приятно сред нас.
— Мод току-що пристигна в Олбъни — намеси се Алън. — Ще ни придружи по време на похода.
Моли погледна лукаво Алън.
— Е, ами ти никога не си казвал и дума за сватбата си. Нищо, няма значение. Хайде, моето момиче, сега ще ти намерим легло.
Леко и непринудено Моли вдигна сандъчето на Мод и тръгна към най-близката палатка. Мод вдигна поглед към Алън, а той помилва брадичката й и я целуна леко.
— Ще дойде при теб тази вечер веднага щом мога да се освободя — прошепна й той и я изпрати след жената.
„Напомня ми на Кук“ — помисли си Мод, като се запъти към вдигнатите платнища на палатката. Ако Моли се окажеше наполовина такава приятелка, каквато беше Кук, вероятно животът в армията нямаше да бъде толкова лош.
Тя едва бе посвикнала с новото си обкръжение, когато лагерът бе вдигнат и походът на север започна. Алън не можа да дойде предната вечер, но Джеръми дойде и й устрои толкова топло посрещане, че тя почувства пълната липса на напрежение помежду им. Цяла вечер той оживено говореше, като й разказваше всичко, което бе преживял в армията досега. Не можа да й каже почти нищо за жените, но докато походът започна на следващия ден, тя научи повечето от това, което имаше да се научава, и то главно от Моли.
— Влача се от един поход на друг, откакто навърших шестнадесет години — разказваше тя, докато двете стягаха дрехите във вързопи на сутринта. — Обичам да съм близо до него, да му пера бельото, да му готвя. Ние с Бен никога не сме имали деца и това бе от полза. Иначе трябваше да си стоя вкъщи в Дорсет. Разбира се, тук има много жени с две-три или дори четири малки дечица, но винаги съм смятала, че това не е подходящ живот за едно детенце.
— Чувала съм, че жените, които придружават войската са… най-различни.
— Имаш предвид префърцунените женички — засмя се Моли. — О, има доста такива. Но те много-много не се занимават с такива като нас. Нито пък ние с тях. Освен това от опит знам, че колкото повече се доближават до бойното поле толкова повече окапват по пътя.
