— Не искам никога вече да те изгубя — прошепна той. — Ще се оженим веднага щом стигнем в Луизбърг.
Тялото й се напрегна, сянка помрачи щастието й. Никога не можеше да се омъжи за него. Това решение, взето в нощта, в която той й разказа историята си, бе валидно и сега. Той се нуждаеше от съпруга, богата и с благороден произход като него, която бе от същата класа. Щеше само да го повлече надолу, ако се ожени за нея.
— Докато сме заедно, само това има значение — отвърна тя; не искаше разногласията да помрачат радостта им от това, че са отново заедно.
Алън заспа в ръцете й. Тя го прегръщаше, милваше косата му и наблюдаваше как първите лъчи на зората проникват през процепите между дъските. Когато светлината се превърна в ясен ден, тя осъзна, че са наистина свободни.
Глава 24
Студеният вятър откъм Истривър пронизваше като с нож ефирната пелерина на Мод. Тя смъкна качулката върху лицето си, за да се предпази, и забави стъпки по разкаляния път. Това бе първата й зима в колониите и тя вече знаеше, че няма да е като зимите в Англия. Свежата есен бе обагрила листата в най- различни цветове, каквито не бе виждала досега: червен, златист, зелен, цинобър. Всичко бе по-живо. Обилният сняг от началото на декември вече почти се бе стопил и бяха останали само няколко кални петна по пътеките и плетовете, но студът бе намалял. Зимата бе по-мразовита и дълга, отколкото в Англия. Понякога мислеше, че никога няма да се стопли.
Намирайки пролука в движението на каруците и файтоните, тя се втурна през Док Стрийт към отсрещната страна, където бяха складовете на книжарите Крос и Краун. Спря и се загледа във витрините, на които бяха изложени стоки, току-що докарани от Лондон.
Последният роман на Шарлот Ленъкс, подвързан с тъмночервена кожа с позлатени краища, я привличаше като магнит. Имаше нова история на Римската империя и чудесно подбрана колекция от карти на Северна Америка. Това би било много интересно, помисли си тя, след като самата бе пропътувала големи разстояния из Нова Англия и Нова Франция.
За момент отново се пренесе в сребристото безбрежие на залива Свети Лорен и изоставения град Луизбърг. Френската крепост скоро бе паднала под атаките на англичаните и разрушените й сгради и почернели останки нямо свидетелстваха за жестоките бомбардировки и обсади, които бе понесла. Не съжаляваше, когато намериха толкова бързо кораб за Ню Йорк. Сега се чувстваше така, сякаш бе обходила целия свят, макар и да знаеше, че не е.
Романът я съблазняваше, но щом погледна в чантата си, реши да запази монетите, които имаше. Животът им още бе твърде неуреден, за да си позволят да харчат пари за друго, освен за най- необходимото. Алън настояваше, че трябва да живеят скромно, докато не получи превод от агента си в Шотландия.
Стаите, които бяха наели в къщата на фрау Квадман на Мейдън Лейн, бяха удобни, но много обикновени и единствено фактът, че наскоро венчаните Джеръми и Мими живеят от другата страна на коридора, ги правеха поносими. Все пак трябваше да издържат, докато мистър Бенет организира театър, за да могат отново да си вадят хляба.
Тя се уви по-здраво в наметката и се усмихна. Какво значеха някакви лишения, щом Алън бе до нея? След като помисли, че завинаги го е изгубила, бе истинско небесно щастие да влезе в стаята и да го види, седнал на стола, как вдига поглед към нея, усмихва се и протяга ръце да я привлече на скута си. Да лежи в прегръдките му, да чувства устните му, които се плъзгат по лицето, гърдите, тялото и… какво повече можеше да желае? Може би брак, но тя все още отказваше да обмисля този въпрос. Когато Джеръми настоя двамата с Мими да бъдат венчани от капитана на кораба по пътя за Ню Йорк, Алън я помоли да направят двойна сватба. Ала тя още не можеше да се отърси от мисълта, че ако се ожени за нея, той ще се лиши от възможността да намери благородна, богата съпруга, която да му даде безгранична сигурност и шанс. Обичаше го прекалено много, за да се изпречва на пътя на неговия напредък. Дори когато той възразяваше, че аргументите й са нелепи, тя държеше на своето.
Дълбокият звън от кулата на Тринити й напомни, че закъснява и Алън сигурно ще се пита къде е. Тя затегна кесията си и загръщайки се по-плътно в пелерината, забърза надолу по улицата. Можеше и да беше студено, но на душата й бе топло.
Навела глава срещу вятъра, тя не видя мъжа, идващ право срещу нея. Когато завиваше зад ъгъла, тя се блъсна с него и прикова тънката му, облечена в черно фигура към стената.
— О, драги господине… простете… — каза тя и посегна да му помогне да възстанови равновесието си.
— Няма нищо… всичко е наред… не се притеснявайте… — промърмори мъжът, като намести шапката си и изтупа снега от раменете си. Вдигна поглед и видя, че тя го наблюдава.
Мод ахна. Почувства как кръвта се оттегля от лицето й и очите й се разширяват, и тя отстъпи.
И двамата замръзнаха, приковали очи един в друг.
— Мили Боже… — измърмори мъжът.
— Не! — възкликна Мод, отстъпи още една крачка назад и залитна. — Не…
Обърна се и побягна по улицата, без да забелязва подплашените коне, които се дърпаха в поводите си, не чуваше и виковете на коларите. Тичаше слепешком, долавяйки зад гърба си виковете на мъжа; безразлично й бе къде отива, искаше само да се смеси с тълпата. Продължаваше да тича, прекоси една алея, после сви по някакъв път, докато се увери, че се бе изгубила сред тълпата от коли и пешеходци. Бе забравила вятъра и студа. Сега единственото важно нещо бе да избяга.
Час по-късно тя се отправи към кръчмата „Кралският герб“, където се надяваше, че Алън още я чака. Вътре бе сумрачно, топло и задимено, носеха се силните, привлекателни миризми на ядене и пенеста бира.
С облекчение забеляза Алън, който седеше в едно сепаре, пушеше глинена лула и се бе зачел в някакъв лист на светлината на двойния свещник. Промъквайки се до него, Мод се опита да спре треперенето на тялото си, за което знаеше, че не е само от студ.
Той повдигна глава от листа и очите му загрижено се присвиха.
— Къде беше? Помислих, че нещо ти се е случило.
— Така е.
— Скъпа — каза той и улови ръцете й. — Измръзнала си. И си толкова бледа, сякаш си видяла призрак.
Мод едва-едва се усмихна.
— Видях призрак. О, Алън…
Очите й се напълниха със сълзи. Той си наведе по-близо и каза ниско:
— Не Шевалие дьо Превалоа, нали?
— Не — поклати глава тя. — Не него. Нещо по-лошо. Адвоката Рамзи!
Алън се засмя с облекчение.
— Сигурно си се заблудила. Адвокатът Рамзи тук, в Ню Йорк? Невъзможно.
— Той беше. Дори ме позна. О, Алън, знам, че ме е проследил дотук, за да ме върне обратно в затвора Нюгейт. Онази ужасна брошка! Не можах да я върна, а лейди Джулия е такъв човек, че ще иска отмъщение до края. Знам само, че тя го е изпратила след мен!
— Успокой се — каза той и вдигна ръката й до устните си. — Това звучи прекалено невероятно.
— Може ли да го направи? Може ли да ме арестува за нещо, което съм направила в Англия?
Алън се намръщи.
— Е, сигурно може. Да живееш в колониите е почти същото като да живееш в Англия. Но не мога да повярвам…
— Истина е. Знам, че е истина.
— Ето — каза той и побутна чашата си с топъл сайдер към нея. — Пийни си. Ще те успокои, докато аз измисля някакъв начин да се справим с положението.
