— Искам да се приберем при фрау Квадман. Единствено там се чувствам сигурна.
Той я накара да изпие няколко глътки, после се съгласи, че е най-добре да се върнат в стаите си.
Сложил успокояващо ръка на рамото й, той я поведе към изхода, където, застанал зад масивен дървен тезгях, съдържателят сумираше парите от сметките. Докато Алън се разплащаше, Мод стоеше до вратата и не забеляза кога тя се отвори и вътре влязоха няколко души, като преди това изтупаха натрупания сняг по ботушите си. Тогава тя вдигна поглед и ахна.
— Какво, по… — възкликна Алън, когато тя се спусна към него и се скри като зад щит зад тялото му.
— Мод Мелингам! — извика Рамзи и се втурна към нея. — Най-после!
— Алън… Помощ! — каза тя, скрита зад него. Той веднага проумя какво става и пристъпи напред към хилавия адвокат, препречвайки пътя му.
— Мис Мелингам не е направила нищо лошо. Нямате право да я тормозите. — Той блъсна мъжа назад. — Оставете я на мира!
— Да я тормозя ли? — попита адвокатът и се отдръпна извън обсега на дългата ръка на Алън. — Да я оставя на мира?
— Не можете да ме арестувате — извика Мод от мястото си. — Не съм вземала онази брошка. Някой я бе сложил в кесията ми и аз трябваше да я продам, защото ми трябваха парите. Но не съм я откраднала, не можете да ме арестувате за това.
— Да ви арестувам? Защо пък трябва да го правя?
— Не съм я откраднала… — Мод отчаяно повиши глас.
— Чакай малко — намеси се Алън, като я улови за раменете. — Просто се успокой и ще изясним нещата. — Той се обърна към адвоката, който имаше комично изражение на дребното си лице. — Не сте последвали Мод в Америка, за да я задържите, така ли?
— Божичко, не. Защо ми трябва? Дойдох да й донеса нещо.
Алън премести поглед от Рамзи към Мод и после обратно.
— Смятам, че е по-добре да седнем — каза накрая.
Масата до прозореца изглеждаше по-подходяща от мрачното сепаре. Светлината, процеждаща се през стъклото, бе бледозелена, като морето в ясен ден. Тя падаше върху полираната като излъскано злато повърхност на чамовата маса.
Мод седна срещу адвоката. Още не бе уверена, че няма да я арестува и да я откара в Англия като престъпница в трюма на някой кораб. Всъщност бе склонна да вярва, че невинните му уверения са клопка, за да приспи бдителността й. Бе така близък с ескуайър Бексли и ужасната му съпруга, че не виждаше какво друго може да го е довело тук или накарало така упорито да я преследва.
— Така — каза Алън делово. — За какво е всичко това.
Рамзи извади снопче книжа с много нотариален вид, запечатани с огромно парче восък.
— Ваши са, мис Мелингам. Доста усилия ми костваше, докато ви ги донеса. Не бе лесно да ви открия.
Мод ги погледна, сякаш всеки момент от тях щеше да изскочи някакво чудовище.
— Не ги искам.
Алън посегна към тях, счупи печата и прегледа най-горния, после и останалите.
— Но…
— Точно така — каза адвокатът, като седна отново и подръпна краищата на вълнената си жилетка. — Лорд Бамбридж много настояваше. В последния си час той ми нареди да намеря мис Мелингам, колкото и време да ми отнеме и с цената на всякакви средства. Виждате ли, много искаше да поправи злината, която ви е причинил.
— Лорд Бамбридж е мъртъв? — възкликна Мод, като за момент забрави за всичко. — Съжалявам — промълви тя, спомняйки си топлата му усмивка и състрадателен поглед. — Но каква неправда ми е причинил? Той винаги е бил така добър с мен!
— Мисля, че ще намериш отговора тук, любов моя — намеси се Алън със странно изражение на лицето си. — Според този документ… той е твой баща.
Тя го погледна.
— Мой баща? Но това е невъзможно!
— Ни най-малко, скъпа моя Мод — обади се Рамзи с най-приятния си адвокатски глас. — Лорд Бамбридж наистина бе твой баща. Разбира се, бе женен, когато се влюби в малката гувернантка, която жена му нае да се грижи за дъщерите и. Тя умря, когато ти се роди, и за да се предотврати вредата, която скандалът можеше да причини на болната му жена, той помоли семейство Мелингам да те отгледат. През цялото време докато ти растеше, той гледаше да се грижат добре за теб, но едва на смъртния си одър съвестта му проговори и той ме натовари със задачата да ти кажа истината.
— Мой баща… — прошепна Мод, извиквайки в съзнанието си образа на онзи набит, изпълнен с достойнство възрастен джентълмен, който винаги намираше добра дума за нея. А майка й, която не познаваше, е била гувернантка, образована дама. Нищо чудно, че бе по-любознателна от другите слуги.
— Това не е всичко — продължи Алън със самодоволна усмивка. — Явно съвестта на лорд Бамбридж го е задължила да ти остави наследство.
— Точно така — намеси се Рамзи, страхувайки се, че Алън ще съобщи новината преди него. — Три хиляди лири годишно. Това би трябвало да послужи като компенсация за всички щети, които може да ти е причинил.
Мод остана с отворена уста.
— Три хиляди лири! Та това е цяло състояние! Алън, ние сме богати!
Алън се засмя.
— Е, не точно богати, но заможни. Не мога да повярвам. Хванал съм богата наследница!
Рамзи се облегна и извади още един плик от джоба си.
— Нося ордера за тазгодишното плащане със себе си. Щом го предам, мога спокойно да се върна в Англия. Това препускане около света е прекалено много за човек, който е свикнал със спокойния живот и съзерцаваното на природата в Съфолк.
Мод най-после възвърна способността си да говори.
— Не още. Не и преди да съм взела част от тези пари, за да купя най-хубавата брошка в Ню Йорк, която да отнесете на лейди Джулия.
— За Мод Мелингам Мейкджой, актриса, наследница и изключителна домакиня!
Алън вдигна чешете си, а Джеръми и Мими го последваха и се изправиха. Мод ги дари със сияйна усмивка. Бяха най-добрите й приятели на света, а наздравицата им бе толкова искрена, че тя усети как в очите й напират предателски сълзи.
— Благодаря — каза тя и преглътна. — Много ви благодаря.
— Ние трябва да ти благодарим за тази прекрасна вечеря — заяви Джеръми и отново се настани на мястото си. Бяха седнали около кръглата дъбова маса в розовата стая на „Кралския герб“, наслаждавайки се на най-великолепната вечеря, откакто бяха напуснали Англия. Мод я бе уредила по случай ненадейното си богатство и бе настояла всичко да е първокласно, от скаридите и супата от костенурки, след които следваха десет ястия, до крем карамела и сладкишите за десерт. Към вечерята бяха поднесени четири вида вина, подбрани най-грижливо и без оглед на цената. Храната и напитките бяха чудесни, но истинско удоволствие й достави искрената радост, с която всички посрещнаха новината за внезапното й голямо богатство. Мод произнесе мислена молитва на благодарност за това, че има такива добри приятели. Сега те бяха нейното семейство, това, което никога не бе имала.
— Разбира се — каза сухо Алън, — след тази вечеря Мод сигурно вече няма да има богатство. Вероятно струва цяло състояние.
— Няма значение — отвърна тя и небрежно махна с ръка. — Сигурно никога вече няма така да си развържа кесията, но сметнах, че днес си струва, след всичко, което преживяхме.
— Какво ще правите по-нататък, мамзел? — попита Мими. Кръглите й бузки бяха порозовели от виното и през цялата вечер тя рядко пускаше ръката на съпруга си. — Ще купите къща тук, в Ню Йорк, или ще се
