разрешавал аборт до шестата седмица за мъжки зародиши и третия месец за женски — тоест бе приемал, че тогава душата влиза в тялото. Според мюсюлманската религия, както му бе разказвал Саркар, душата влизала в зародиша на четиридесетия ден след зачатието.
Наистина, никои от посочените данни не съвпадаха с деветте или десетте седмици според заключението на Питър. Но недвусмисленото доказателство, че има определен период, когато се появява душата — тази мисъл отново просветна в съзнанието на Питър — щеше да промени света. И разбира се, не всички щяха да приемат, че тази промяна ще доведе до нещо по-добро.
Питър се замисли как ли ще се почувства, ако види по телевизията как изгарят собственото му чучело.
Бяха изминали два месеца, откакто Кейти му бе разказала за връзката си с Ханс. През целия този период отношенията им бяха останали обтегнати. Сега се налагаше да поговорят сериозно, но разговорът щеше да бъде за друга криза — онази в тяхното минало.
Беше понеделник, 10 октомври — Денят на благодарността в Канада. И двамата не бяха на работа. Питър влезе във всекидневната. Кейти седеше на мястото, където по-рано се любеха, и решаваше кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“. Питър се приближи и седна до нея.
— Кейти — подхвана той. — Трябва да ти кажа нещо.
Огромните й очи срещнаха неговите и изведнъж Питър разбра за какво мисли тя. „Той е взел решение — мислеше Кейти. — Той ще ме напусне.“ Откри в лицето й толкова страх, толкова тъга, толкова смелост. Тя се опитваше да запази самообладание.
— Искам да поговорим за нашето бебе — каза Питър.
Лицето на Кейти изведнъж се промени. Беше объркана.
— Какво бебе?
Питър преглътна мъчително.
— Бебето, което ние… когато направи аборт преди дванадесет години.
Кейти премигна. Очевидно не разбираше за какво става дума.
— Следващата седмица моята компания ще направи публично достояние съществуването на вълната на душата — обясни той. — Ще бъдат разкрити и резултатите от някои допълнителни изследвания. Но… но аз исках ти да чуеш първа за това.
Кейти мълчеше.
— Зная кога се появява вълната на душата в детето.
Тя умееше да разбира езика на неговите жестове, на колебанието му, познаваше всичките му движения, езика на тялото му.
— О, Боже! — възкликна Кейти и очите й се разшириха от ужас. — Тя се появява рано, нали? Преди времето, когато ние… когато ние…
Питър не отговори нищо.
— О, Боже! — повтори тя и поклати глава. И сякаш това обобщаваше всичко, добави: — Случи се в началото на деветдесетте години.
Деветдесетте години. Тогава проблемите на аборта, както и много други, се свеждаха до издигане на лозунги. Единият бе „Свободен избор за аборта“ — като че ли имаше някаква друга фракция, противник на възможността за избор. Другият — „В полза на живота“ — сякаш имаше група, бореща се срещу живота. Полутонове тогава просто не се разрешаваха. В кръга на семейство Хобсън — образовани, заможни и либерални люде от източна Канада — позицията относно „свободния избор“ беше единствено възможната.
Деветдесетте години.
Годините на правилната политическа ориентация.
Питър поклати глава.
— Не е ясно — изрече той. — Предприели сме тази стъпка точно по времето, когато вълната на душата би могла да се появи. — Замълча, не знаеше какво повече да каже. — Но може би не се е била появила.
— А може би… може би…
— Съжалявам, Кейти.
Тя прехапа долната си устна, объркана и тъжна. Питър се пресегна и докосна ръката й.
ГЛАВА 15
Компанията „Хобсън Мониторинг“ поддържаше стандартна база данни за изтъкнати медицински журналисти по целия свят, на които редовно изпращаше окомплектована информация чрез електронната мрежа. Няколко от старши служителите на Питър изтъкнаха, че специално този информационен пакет би трябвало да се изпрати и до редакторите на религиозните списания, ала Питър наложи вето по този въпрос. Все още изпитваше несигурност по отношение на моралните измерения на своето откритие. Освен това всички — от „Нешънъл инкуайърър“ до издания с местно значение — достатъчно скоро щяха да вдигнат страхотен шум, искайки интервюта. Чрез електронната поща или посредством куриери бе разпространена покана за пресконференция три дни преди самото събитие. Питър изпитваше безпокойство по отношение подбора на думите в поканата, но Джогиндър Сингх, човекът който отговаряше за връзките с обществеността, беше непреклонен, че е избрал правилния подход:
КОМПАНИЯТА „ХОБСЪН МОНИТОРИНГ“ ВИ КАНИ ДА ПРИСЪСТВАТЕ НА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ ВЪВ ВТОРНИК, 20 ОКТОМВРИ, В 10:00 ЧАСА В КОНГРЕСНИЯ ЦЕНТЪР НА ТОРОНТО. ЩЕ РАЗКРИЕМ ФУНДАМЕНТАЛНИ НАУЧНИ ПОСТИЖЕНИЯ. СЪЖАЛЯВАМЕ, ГОСПОДА, НЕ МОЖЕМ ДА ВИ СЪОБЩИМ ЗА КАКВО СТАВА ДУМА, ДОКАТО НЕ ПРИСТИГНЕТЕ НА ОБОЗНАЧЕНОТО МЯСТО. АЛА ОБЕЩАВАМЕ, ЧЕ НОВИНАТА ЩЕ ПОПАДНЕ НА ПЪРВИТЕ СТРАНИЦИ НА ВЕСТНИЦИТЕ И СПИСАНИЯТА ПО ЦЯЛ СВЯТ. РАЗПОЛАГАМЕ С ВИДЕОВРЪЗКА ЗА ОНЕЗИ, КОИТО НЕ СА В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРИСЪСТВАТ ЛИЧНО. ЗА ПОДРОБНОСТИ СЕ СВЪРЖЕТЕ С Г-Н ДЖОГИНДЪР ОТ КОМПАНИЯТА „ХОБСЪН МОНИТОРИНГ“.
Няколко репортери наистина се обадиха, опитвайки се да подушат дали историята наистина си струва труда, или ще е просто реклама за нова серия медицинско оборудване, ала не получиха никаква предварителна информация. Всички трябваше да чакат до вторник сутринта. А тогава…
На пресконференцията се събраха около четиридесет репортери — само веднъж преди това „Хобсън Мониторинг“ успя да привлече повече хора от бранша — когато за пръв път бе предложила част от акциите си за изкупуване. Питър знаеше по име половината от репортерите: Бък Пийкарц, медицински кореспондент за „Торонто Стар“, Кори Тик, неговият колега от „Глоуб енд Мейл“, Лиан Дилъни от „СВС Нюсуърлд“; един дебеланко, който отразяваше интересните постижение в областта на медицината в Канада за „Бъфало Нюс“; местния кореспондент за „118А Тудей“ и мнозина други. Репортерите си взимаха от пресните плодове, пиеха кафе и разговаряха. Бяха изненадани, че не получават предварително подготвени информационни пакети, макар че Питър и Джогиндър ги увериха, че ще получат такива плюс дискети с данни и пълни записи на забележките на Питър след края на пресконференцията. Някои от присъстващите журналисти тъй или иначе щяха да направят видеозапис на цялото събитие.
Кейти си беше взела един ден отпуск, за да бъде тук с Питър. В десет и четвърт той се насочи към предната част на залата. Кейти му се усмихна и въпреки че стомахът му се беше свил от притеснение, той почувства, че черпи сила от присъствието й.
— Добър ден на всички — поздрави Питър и се усмихна на всеки един от журналистите поред, като запази специална, продължителна усмивка за Кейти, — Благодаря ви, че дойдохте. Моля, простете ни цялата тази тайнственост — зная, че ви изглежда малко мелодраматична. Ала онова, което ще обявим тук днес, е особено важно и искахме да сме сигурни, че ще бъде чуто за пръв път от сериозни журналисти. — Той се усмихна. — Джогиндър, бихте ли угасили светлините, моля? Благодаря. Сега, моля, всички наблюдавайте монитора на стената. Преди да си тръгнете, всички ще получите копия на записите, които ще ви пусна. Готови ли сте? Джогиндър, пуснете записа, моля.
Журналистите гледаха напрегнато, докато Питър им обясняваше забавените кадри, записани при
