— Смешна ли? — попита Саркар. — Мислех си, че смехът е биологическа ответна реакция.
— Звуците на смеха може би, макар и да осъзнах, че смехът е по-скоро социално, отколкото биологическо явление. Да откриеш нещо смешно не е биологически акт. Зная, че когато Пийти гледа комедии, въобще не се смее на глас. Това не означава, че не ги намира за смешни.
— Имаш право — призна Питър.
— Смятам всъщност, че сега зная какво е хумор: хуморът е ответната реакция спрямо внезапно образували се неочаквани от никого нервни мрежи.
— Не разбирам — каза Питър.
— Точно така — „Не разбирам“. Хората използват тъкмо същите думи, когато не схващат нещо сериозно. Постъпват по същия начин и когато не разбират някоя шега — ние осъзнаваме интуитивно, че някаква връзка не е била направена. Тази връзка е нервната мрежа. — Двойникът, имитиращ живота след смъртта, продължи без никакви паузи. — Смехът — дори ако това е само вътрешен, смях наум — впрочем напоследък аз разполагам единствено с такъв — е ответна реакция, която е съпътствана от формирането на нови връзки в мозъка. Тоест синапсът действа по начин, по какъвто не е действал никога — или може би много рядко. Когато чуеш нова шега, се смееш, може дори да се смееш втория или третия път, когато я чуеш — нервната мрежа не е все още добре установена, но всяка шега след време става банална. Нали знаеш стария виц: „Защо щъркелът стои на един крак?“ Като възрастни не се смеем на тази история, но всички сме го правели, когато сме го чули като деца. Това е така не просто защото вицът звучи детински — наистина не е така. Просто нервната мрежа на възрастните е вече установена. Именно създаването на несъществуваща досега мрежа от връзки между невроните е явлението, причиняващо моментно разстройство на умствените процеси, което наричаме смях.
— Не съм сигурен дали ще приема тази теория — каза Питър.
— Бих свил рамене, ако можех. Но наистина тъкмо нововъзникналите връзки пораждат смеха като ответна реакция.
— Но се смеем и когато сме сами, макар и по-рядко — отбеляза Саркар.
— Да, това е вярно. Смятам, че смехът в обществото служи на различни цели от смеха, когато сме сами. Разбираш ли, неочакваните връзки могат да бъдат забавни, ала могат да бъдат и смущаващи — мозъкът си задава въпроса дали функционира неправилно — така че когато има други хора наоколо, изпраща сигнал и ако получи същия сигнал, мозъкът изпитва облекчение; но ако не го получи, тогава мозъкът е загрижен — може би нещо не е наред с мен. Затова хората са толкова сериозни, когато задават въпроса „Не разбираш ли?“ Те отчаяно искат да обяснят смисъла на вица и са разстроени, ако хората не мислят, че е смешен. Ето защо и комедиите имат нужда от смешни странични бележки. С тях не ни казват, че нещо е смешно, а по- скоро ни успокояват, че онова, което е смешно за нас, в нормални условие е забавно за всички. Смешната странична забележка не прави тъпото шоу по-смешно; тя ни кара да се наслаждаваме в по-голяма степен на смешното шоу, като ни позволява да се отпуснем.
— Но какво общо има това с факта, че си мъртъв? — попита Питър.
— Всичко! Всичко! Търсенето на нови връзки е единственото нещо, което ми е останало. От пубертета насам непрекъснато мислех за секс — през няколко минути, но вече не изпитвам никакви сексуални пориви и трябва да призная, че дори не разбирам защо съм бил толкова загрижен за секса. Бях се вманиачил и на тема храна, винаги се чудех какво ли ще ям при следващото хранене, но сега въобще не ме е грижа за това. Единственото нещо, което ме интересува сега, е да отривам нови връзки. Единственото нещо, което ми остава, е хуморът.
— Но някои хора нямат особено чувство за хумор — изтъкна Саркар.
— Единственият вид ад, който мога да си представя — отвърна Дух, — е да премина през вечността, без непрекъснато да откривам създаване на нови връзки, без да разглеждам нещата по нов начин, без да си доставям удоволствие от абсурдността на икономиката, религията, науката и изкуството. Всички те са много, много смешни, ако си помислите за тях от моята гледна точка.
— Но… но какво ще кажеш за Бог?
— Няма Бог — заяви Дух. — Поне не в смисъла, който влагат в това понятие свещениците от неделното училище. Но разбира се, не трябва да умреш, за да откриеш, че това е така. При положение, че милиони деца умират от глад в Африка, че двеста хиляди души намериха смъртта си по време на Голямото земетресение в Калифорния и че навсякъде има човешки същества, които са измъчвани, изнасилвани или убивани, недвусмислено усещаме с интуицията си, че никой не се грижи за нас, що се отнася до отделния индивид.
— Значи това е животът след смъртта? — попита Питър. — Хумор?
— В това няма нищо лошо — отвърна Дух. — Не изпитваш болка, нито страдаш, нито имаш някакви желания. Просто много изпълнени с очарование нови връзки. Много смях.
Род Чърчил набра номера и чу по телефона познатата приятна мелодия.
— Благодарим ви, че се обаждате на „Храна-Храна“ — каза женски глас от другия край на жицата. — Какво ще поръчате днес?
Род си спомни времето, когато служителите на „Храна-Храна“ винаги започваха разговора, като питаха какъв е телефонният номер на клиента, тъй като по този начин слагаха индекс на поръчките в своята база данни. Но сега, след като разполагаха с цифров дисплей на обажданията, данните на клиента се появяваха автоматично на екрана в мига, когато от фирмата отговореха на телефонното повикване.
— Искам същата храна, каквато си поръчах минала сряда вечерта — каза Род.
— Средно голяма по размер телешка пържола, средно опечена, с нискокалоричен сос, печен картоф с масло, смесена зеленчукова салата и ябълков сладкиш. Така ли е, господине?
— Да — отвърна Род. Когато започна да прави поръчките си при тази компания, внимателно бе разгледал списъка от съставките на различните гозби, подбирайки храни, които да са съвместими с неговите лекарства.
— Прието, господине — отговори му жената. — Бихте ли желали още нещо?
— Не, това е всичко. Благодаря.
— Сметката ви е 72,50 долара. В брой ли ще платите, или с кредитна карта?
— С кредитната ми карта „Виза“.
— Бихте ли ми казали номера на картата?
Род знаеше, че номерът е изписан на екрана пред служителката, ала също така знаеше, че тя трябва да му зададе този въпрос като предпазна мярка за сигурност. Той го прочете на глас и изпреварвайки следващия й въпрос, добави датата, когато изтичаше срокът на картата.
— Благодаря, господине. Сега е 6 часът и 18 минути. Вечерята ви ще пристигне след тридесет минути. В противен случай тя ще бъде за сметка на компанията. Благодаря ви, че се обадихте на компанията „Храна- Храна“.
Питър и Саркар седяха в трапезарията на „Огледален образ“. Питър пиеше диетична кола от алуминиева кутийка, а Саркар — истинска. Не можеше да понася модерните измислици.
— Много смях — подхвърли Саркар. — Каква странна дефиниция на смъртта. Може би трябва да започнем да го наричаме „Краткост“ вместо „Дух“ — в крайна сметка краткостта е сърцето на остроумието.
Питър се усмихна.
— Не забеляза ли как приказва?
— Кой? Дух ли?
— Да.
— Не забелязах нищо особено.
— Той е досадно многословен.
— Е, Пийти, и ти си същият.
Питър се засмя.
— Искам да кажа, че използва невероятно дълги изречения. Много объркани, много сложни.
— Да, забелязах това.
— Разговарял си с него и преди, нали?
