— Да.
— Може ли да видя разпечатка от разговорите ви?
— Разбира се. — Двамата взеха напитките си и се върнаха в лабораторията. Саркар натисна няколко клавиша и принтерът започна да бълва разпечатката.
Питър я огледа и попита:
— Имаш ли програма за граматическа проверка?
— Разполагаме с нещо по-добро. Имаме една от най-добрите системи „Коректор“.
— Можеш ли да пуснеш този текст през нея?
Саркар напечата няколко команди върху компютърната клавиатура. На екрана се появи анализ на коментарите, направени от Дух по време на различните му разговори с Питър.
— Удивително — възкликна Саркар и посочи една цифра. Като се изключеха възклицанията, Дух използваше средно тридесет и две думи в изречение, като в отделни случаи в сложните изречения бе надвишил триста думи. — Изреченията в нормален разговор се състоят от десетина думи.
— Може ли системата да отстрани от разпечатките ненужните думи?
— Разбира се.
— Направи го тогава.
Саркар отново напечата няколко команди.
— Невероятно — измърмори той, когато резултатите се появиха на екрана. — Почти нищо не трябва да се коригира. Дух контролира прекрасно всичко в гигантските изречения и никога на губи мисълта си.
— Очарователно — поднесе коментара си Питър. — Възможно ли е да има грешка в програмата?
Саркар приглади косата си.
— Забелязвал ли си Контрол или Амбротос да правят същото?
— Не.
— Тогава бих казал веднага, без предварителна подготовка, че не се касае за грешка, а за реален страничен продукт на модификациите, които създадохме. Дух е имитация на живота след смъртта — интелектът извън тялото. Бих подчертал, че този ефект сигурно е реална последица от факта, че сме прекъснали някои връзки в нервната мрежа, свързани с тази модификация.
— О, за Бога! — изрече Питър. — За другите две копия ти все още имитираш дишане. Но Дух няма тяло, затова не му е необходимо да прави паузи, за да диша, когато приказва. Паузите, използвани за дишане, сигурно карат живите хора да се изразяват в сбити отрязъци.
— Интересно — отбеляза Саркар. — Искаш да ми кажеш, че ако не се налагаше да дишаш, щеше да измислиш нещо по-умно? Важното е мисленето, не говоренето.
— Вярно, но… Знаеш ли, забелязах, че Дух е малко тъпичък.
— Аз също — потвърди Саркар. — И какво?
— Ами, ако въобще не е тъп? Ако… това никак не ми харесва, но… ако той говори, а ние просто не го разбираме? Ако не само начинът му на говорене, но и мислите му са по-сложни от моите?
Саркар се замисли.
— Виж… в мозъка като физическа цялост не съществува аналог на паузите, по време на които дишаме, освен… освен…
— Какво?
— Ами невроните не са в състояние да действуват неопределено дълго — каза Саркар. — Нервната мрежа може да остане възбудена за ограничен период.
— Това какво е? Фундаментално ограничение за човешкия ум?
— Не. Това е фундаментално ограничение на човешкия мозък — по-точно ограничение на електрохимическия процес, чрез който функционира мозъкът. Хардуерът на мозъка не е предназначен да задържа дадена мисъл непроменена за дълго. Сигурен съм, че си го изпитвал: хрумва ти някаква блестяща идея и искаш да я запишеш, но докато вземеш молива, вече си я изгубил. Идеята просто се е разпаднала в мозъка ти.
Питър вдигна вежди.
— Но Дух функционира без мозък. Той е просто ум, душа. Той е просто софтуер, работещ без ограниченията на хардуера. Не са му необходими паузи за дишане. Нервните му мрежи не се разпадат, преди да е приключил с тях. Може да изгради безкрайно дълго изречение или да създаде мисъл с каквато сложност пожелае.
Саркар поклати изумено глава.
— Значи ето как умът на човека може да се съхрани завинаги след смъртта — каза Питър. — Не можеш да го постигнеш, създавайки прости връзки, като вица за щъркела. В крайна сметка не можеш да измисляш безкрайни съпоставки между А и Б. Но Дух е в състояние да съпоставя А с всички останали букви от азбуката до Я, плюс с всички букви от алфа до омега, от алеф до тав в еврейската азбука, докато във всички тези сложни комбинации не се появят някои нови, възбуждащи, занимателни асоциации.
— Невероятно! — възкликна Саркар. — Това означава, че…
— Означава — продължи Питър, — че може би животът след живота е изпълнен с шеги, но шеги толкова сложни, фини и тъпи, че ти и аз никога няма да ги разберем. — Той замълча. — Поне докато не умрем.
Саркар подсвирна, после каза:
— Като заговорихме за смъртта, се сетих, че вече трябва да се прибирам, защото иначе Рахеема ще ме убие. Тази вечер аз трябва да готвя вечерята.
Питър погледна часовника на компютъра.
— По дяволите! Закъснях за срещата си с Кейти — тази вечер трябваше да излезем. Мислехме да вечеряме навън.
Саркар се разсмя.
— Какво е толкова смешно?
— Ще разбереш — отвърна Саркар. — Само че по-късно.
ГЛАВА 32
Двойникът следеше компютъра на компанията „Храна-Храна“: очакваше поръчка от семейство Чърчил. Най-сетне я дочака — същата гозба, която Род, същество с установени навици, беше предпочел последните шест пъти.
Щом поръчката се появи в системата, двойникът я засече, направи малка промяна, после я остави да продължи пътя си по телефонната линия до магазина на „Храна-Храна“, разположен на шест преки от къщата на Род Чърчил.
Един закръглен мъж с буйна бяла коса и тъмносиньо пардесю втренчено гледаше Питър, докато двамата с Кейти вървяха по тротоара. Питър вече привикваше с това — напоследък често се появяваше на екрана и хората го познаваха на улицата. Но този мъж не само го гледаше, а се приближи към тях.
— Вие сте Питър Хобсън, нали? — рече той. Беше около шестдесетгодишен, бузите и носът му бяха изпъстрени с малки сини вени.
— Да — отговори Питър.
— Онзи, който откри сигнала на душата?
— Вълната на душата — поправи го Питър. — Наричаме го „вълна на душата“. Да, аз съм.
— Така си и мислех — продължи мъжът. — Знаете ли, ако Господ не спаси душата ви, ще отидете в ада.
Кейти хвана ръката на Питър и го задърпа, ала мъжът се изпречи пред тях.
— Оставете се в ръцете на Иисус, господин Хобсън. Това е единственият начин.
— Знаете ли… не искам да обсъждам с вас този въпрос — отговори Питър.
— Господ ви прощава — продължи мъжът и пъхна ръка в джоба на пардесюто си. В един изпълнен с ужас миг Питър си помисли, че ще извади пистолет, но непознатият измъкна оръфана библия с кървавочервена кожена подвързия. — Чуйте словото на Бога, господин Хобсън! Спасете душата си!
— Оставете ни на мира! — викна Кейти.
