Вярно, че Ларсен бе имал интимни връзки с много жени. Вярно, че Чърчил беше над шестдесет.
Но все пак…
След като приключи работата си за деня, Сандра тръгна с автомобила си към къщата на семейство Чърчил на авеню „Белвю“, южно от „Стийлс“. Между полицейския участък на булевард „Дейвидсън“ №32 и дома на покойния имаше само пет километра — не чак толкова голяма загуба на време, ако се окажеше, че е тръгнала за зелен хайвер. Паркира автомобила и отиде до входната врата. Семейство Чърчил имаше скенерна система „ФАЙЛ“ — електронно оборудване, което отваряше входната врата след разпознаване на пръстовите отпечатъците на собствениците. Правоъгълникът, където човек трябваше да постави ръката си, за да бъдат разпознати отпечатъците му, беше под звънеца. Сандра го натисна. След минута й отвори жена с посивяла коса.
— Да?
— Добър ден — каза Сандра. — Вие ли сте Бани Чърчил?
— Да.
— Аз съм Александрия Файлоу от полицейския участък „Метрополитън“. Мога ли да ви задам няколко въпроса?
— Какви въпроси?
— Във връзка със… смъртта на вашия съпруг.
— Да, разбира се. Влезте.
— Благодаря… но първо искам да ви попитам нещо. Чии пръстови отпечатъци приема системата ви? — Сандра посочи правоъгълника синьо стъкло.
— Моите и тези на съпруга ми — отговори Бани.
— А на някой друг?
— На дъщерите ми и на зет ми.
— Кейти Хобсън и… — Сандра помисли за миг, — Питър Хобсън, нали така?
— Да. И на другата ми дъщеря, Мариса.
Влязоха в къщата.
— Извинете, че ви безпокоя — подхвана Сандра и се усмихна съчувстващо. — Зная, че ви е много тежко, но има няколко въпроса, с които бих желала да приключа.
— Всичко вече приключи — въздъхна Бани.
— Почти — продължи Сандра. — Съдебният лекар не е сто процента сигурен относно причината на смъртта. Отбелязал е, че вероятно кончината на съпруга ви се дължи на аневризъм.
— И на мене ми казаха така — Бани поклати глава. — Колко несправедливо!
— Съпругът ви имаше ли някакви проблеми със здравето?
— Род ли? О, нищо сериозно. Лека форма на артрит в едната ръка. Понякога слаба болка в левия крак. Преди три години преживя лека сърдечна криза. Оттогава вземаше лекарства за сърце.
Това вероятно беше маловажно. И все пак…
— Пазите ли лекарствата му?
— Ами… сигурно са в аптечната.
— Бихте ли ми ги показали? — попита Сандра.
Отидоха до банята на втория етаж и Бани отвори аптечната. В нея имаше тиленол, кутийка конци за почистване на зъби, листерин, няколко малки опаковки шампоан, каквито има по хотелите, и две шишета с лекарства, получени по рецепта от аптечната верига „Шопърс Драг Март“.
— Кои са лекарствата за сърце? — попита Сандра.
— Двете — отговори Бани. — Пиеше едното след сърдечната криза, а другото започна да приема отпреди няколко седмици.
Сандра взе шишетата. Имаше етикети, напечатани на компютър. Според информацията върху етикета едното шише съдържаше „Кардизон — В“ и ако се съдеше по наименованието му, определено беше лекарство за сърце. Надписът върху етикета на второто гласеше: „Нардил“. И двете бяха предписани от доктор Х. Милър. Върху шишето с нардил имаше флуоресцентен оранжев етикет, върху който беше написано „Внимание! Строги ограничения в хранителната диета.“
— Какво означава този надпис?
— О, списък храни, които Род не биваше да яде. Винаги проявявахме особено внимание по този повод.
— Но според съдебния лекар вечерта, когато е умрял, той е ял храна, поръчана от верига за бързо хранене.
— Точно така — потвърди Бани. — Така правеше всяка сряда. Но винаги си поръчваше едно и също и храната никога не му е причинявала проблеми.
— Имате ли някаква представа какво е поръчал?
— Мисля, че телешка пържола.
— Пазите ли опаковката на поръчаната храна?
— Изхвърлих я — отвърна Бани. — Сигурно още е в коша за боклук. Още не са минали да съберат отпадъците.
— Имате ли нещо напротив да погледна и… бих ли могла да задържа тези лекарства?
— Да, разбира се.
Сандра пъхна шишенцата в джоба на сакото си, след това тръгна след домакинята и претърси полиетиленовата торба за отпадъци, поставена в плетена кошница. Намери малък фиш, върху който бяха отпечатани гозбите, поръчани от Род от компанията „Храна-Храна“.
— Мога ли да задържа и това? — попита Сандра.
Бани Чърчил кимна.
Сандра се изправи, прибра фиша в джоба си и каза:
— Извинете, че ви обезпокоих.
— Какво всъщност подозирате, детектив Файлоу? — попита Бани.
— Нищо, абсолютно нищо, госпожо Чърчил. Просто трябва да уточня някои въпроси, нали ви казах.
ГЛАВА 34
Питър отлетя до Отава за среща в Комитета по здравеопазване и социална политика, но ангажиментът му приключи скоро. Конферентно включване в обсъждането би свършило същата работа, но здравният министър — уважавана от обществото дама — обичаше от време на време да упражнява властта си, призовавайки различни хора в столицата.
Проектът, свързан с вълната на душата, разбира се, не беше единственият, върху който работеше компанията „Хобсън Мониторинг“. Срещата беше по повод на все още секретния проект „Индиго“ — план за производството на датчик, който да е в състояние категорично да разграничи активните пушачи от хората, принудени да приемат пасивно цигарения дим. Целта беше пушачите да бъдат лишени от определени привилегии от местните здравни центрове, когато сключват здравните си застраховки за болести, причинявани или обостряни от тютюнопушенето.
Както и да е, срещата приключи бързо и се оказа, че Питър неочаквано разполага с един свободен ден, който щеше да прекара в Отава.
Отава — седалището на правителството, бе пълна с безлични бюрократи. Тук се произвеждаха единствено документи и закони. И все пак градът трябваше да бъде витрина за посещаващите го лидери на развитите страни — не всичко можеше да бъде съсредоточено в Торонто. В Отава имаше много прекрасни музеи и галерии, няколко интересни магазина, там бе и каналът „Ридо“, който през зимата замръзваше и хората можеха да ходят на работа, пързаляйки се с кънки, интересна бе и смяната на караула пред парламента. Но Питър беше виждал тези неща достатъчно пъти.
Той попита жената на рецепцията дали има телефон, който би могъл да използва, и тя го упъти към един от свободните офиси. С ограниченията, наложени от правителството вече трето десетилетие върху разширяването на правителствения апарат, такива свободни помещения имаше в изобилие. Телефонът беше стар модел и осъществяваше единствено аудиовръзка. „Е — помисли си Питър, — щом използват доларите на данъкоплатците, за да инсталират телефони в неизползвани офиси, в крайна сметка е добре, че
