въвеждат такива ограничения.“ Както повечето канадски бизнесмени, той знаеше наизуст номера на самолетната компания „Еър Канада“. Тъкмо щеше да го набере, за да провери дали не може да промени полета си, когато изведнъж разбра, че вместо него набира 411.
Отговори му женски глас на английски:
— Моля, телефонният указател на кой град ви интересува, господине? — После същата фраза беше повторена на френски.
— Отава — отговори Питър. Видеофоните осигуряваха директен достъп до телефонните указатели чрез натискане на няколко клавиша; за онези, които не притежаваха подобна апаратура, беше предвиден безплатен достъп до телефонните указатели.
— Какво ви интересува?
— Бихте ли ми дали номера на Ребека Кийтън?
— Никакъв номер не е посочен под това име, господине — отвърна жената след малко.
Е, добре. Просто си бе помислил че…
— Благодаря… Момент! — Макар че сега не беше омъжена, преди години тя имаше за кратко някакъв съпруг. Как беше името на този нещастник? Ханикат? Не. — Кънингам — каза Питър. — Потърсете под името Ребека Канингам.
— Имам Р. Л. Канингам на улица „Слейтър“.
Ребека Луиз.
— Да, вероятно това е лицето, което ме интересува.
Отегченият човешки глас бе заменен от жизнерадостен компютър, който прочете телефонния номер и после добави:
— Сега натиснете клавиша, върху който е изобразена звезда, за да наберете същия номер.
Питър натисна клавиша със звездичката. Чу цяла серия объркани тонове, после звън на телефон. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Четири. Е, добре…
— Ало?
— Беки ли е?
— Да. Кой се обажда?
— Питър Хобсън. Помниш ли ме…
— Пийти! Колко се радвам да те чуя! В Отава ли си?
— Да. Тази сутрин имах среща в Комитета по здравеопазване и социална политика. Тя приключи рано, а полетът ми е чак в седем вечерта. Дори не знаех дали ще си бъдеш у дома, но реших да ти се обадя.
— На работа съм от неделя до четвъртък. Днес имам свободен ден.
— Аха.
— Прочутият Питър Хобсън! — възкликна тя. — Видях те на страниците на „Нешънъл“.
Питър се засмя.
— Същият съм си — каза той. — Хубаво е, че чувам гласа ти, Веки.
— И аз твоя.
Питър почувства, че гърлото му пресъхна.
— Свободна ли си… свободна ли си да обядваме заедно?
— О, с удоволствие. Трябва да мина през банката — всъщност тъкмо тръгвах, но можем да се срещнем в единадесет и половина. Рано ли ти е?
Въобще не му беше рано.
— Прекрасно е. Къде ще се срещнем?
— Знаеш ли ресторанта на Карло в универсалния магазин на улица „Спаркс“?
— Ще го намеря.
— Значи ще те чакам там е единадесет и половина.
— Прекрасно — отговори Питър. — С нетърпение очаквам да те видя.
Гласът на Веки беше изпълнен с топлина.
— И аз.
Питър затвори телефона, отиде до рецепцията и попита служителката дали знае къде е ресторантът на Карло.
— О, да — отвърна тя и се усмихна палаво. — Вечер го посещават много дами без придружител.
— Аз ще обядвам там — подчерта Питър. Изпитваше необходимост да обясни всичко.
— А, добре. На обяд е много по-спокойно. Предлагат чудесни тортелини.
— Можете ли да ме упътите как да стигна дотам?
— Разбира се. С кола ли сте?
— Мога да повървя пеш, ако не е прекалено далеч.
— Ще ви отнеме около половин час.
— Идеално — отбеляза Питър.
Стигна до ресторанта само за двадесет минути — обичаше да ходи бързо. Трябваше обаче да убие близо половин час. Намери автомат за вестници, пусна три монети и изчака двадесет секунди — времето, необходимо да получи брой на „Отава Ситизън“. После се върна в ресторанта на Карло. Вътре нямаше жив човек.
Поиска маса за двама, получи я, седна и си поръча кафе без захар. Огледа се, опитвайки се да си представи дансинга, претъпкан с потни тела вечер. Зачуди се дали жената от рецепцията не си е направила шега. И все пак имаше едно познато лице — красавицата, рекламираща бирата „Молсън“ в „Смирения епископ“. Питър разгъна вестника, опитвайки се да потисне нервността си.
Хедър Милър беше лекарка, кабинетът й беше на първия етаж в къщата й. Беше четиридесет и пет годишна, ниска, пълна, с късо подстригана кестенява коса. Бюрото й беше направено от дебело стъкло, поставено върху два мраморни блока.
— Както казах по телефона, детектив Файлоу — почна доктор Милър, след като настани Сандра в едно кожено кресло срещу бюрото — не мога да ви разкажа много неща, поради ограниченията с оглед запазване на тайната, установена между лекаря и пациента.
Сандра кимна. Това беше обичайният подход, за проучване на почвата.
— Разбирам, доктор Милър. Пациентът, за когото бих желала да поговорим, е Род Чърчил.
Милър чакаше.
— Не зная дали вече сте научили, но господин Чърчил умря миналата седмица.
Лекарката я погледна изненадано.
— Не знаех.
— Съжалявам, че ви донесох лоша новина — каза Сандра. — Намерили го мъртъв в трапезарията. Съдебният лекар смята, че смъртта вероятно е била причинена от аневризъм. Посетих дома на господин Чърчил и разбрах, че сте го лекували с нардил, което според етикета означава, че трябва много внимателно да следи с какво се храни. И въпреки това преди да умре той е ял храна, получена от веригата магазини за доставка на специалитети по домовете.
— По дяволите! — Доктор Милър разпери ръце. — Казвах му да внимава какво яде заради фенелзина.
— Моля?
— „Нардил“ е синоним на лекарството фенелзин, детектив Файлоу. Антидепресант.
Сандра вдигна вежди. Бани Чърчил мислеше, че и двете лекарства на нейния съпруг бяха за лечение на сърцето.
— Нардилът е антидепресивен медикамент?
— Да — отговори Милър. — Но също така е и инхибитор на моноамина.
— Което означава?
— Ами в крайна сметка значението на тази фраза може да се сведе до следното: когато приемате фенелзин, трябва да избягвате храни с високо съдържание на тирамин. В противен случай кръвното ви налягане ще скочи до небесата — ще изпаднете в хипертонична криза. Разбирате ли, когато приемате фенелзин, се извършва натрупване на тирамин, а той не подлежи на метаболична обмяна. Това причинява вароконстрикция — тоест има пресорен ефект.
