ден ще дадат отбой на хайката, а след още четири дена ще спрат да заглушават западните предавания!
Когато се втурвахме в този бой, нито той, нито аз можехме да разчитаме на западна подкрепа с по- голям размах, отколкото биваше тя през всичките тия години: достатъчно осезателна, за да ни опази от арестуване и унищожаване, но недостатъчна, за да влияе върху развоя на нещата у нас или в чужбина. А сега, както и, кажи-речи, всички исторически движения, са непредсказуеми за човешкия ум, и нажежаването на западното съчувствие започна да се разгаря до непредвидена температура.
(От какви незначителни неща могат да зависят големите събития. Например дългогодишната подкрепа, оказвана ми от Запада, до голяма степен се дължеше на една глава в „Раковата болница“ — разговора на Шулубин и Костоглотов за социализма. Бях я написал чисто експериментално, опитвайки се да представя едно от възможните гледища, или какво може да крепи такъв опустошен човек като Шулубин. А на Запад тая глава я прочели (художествено — съвсем неоправдано) като мой собствен манифест в защита на „нравствения социализъм“, прочели я, защото искали да я прочетат, защото им било необходимо да видят в мое лице привърженик на социализма, толкова бяха замаяни от социализма, че им стигаше някой да размаха пред тях тая глупотевина. Тогава това изобщо не го разбирах, а дори и да бях го разбрал, в името на никаква тактика не бих започнал да се превивам, щеше да ме догнусее, никога една похвална дума за социализма не съм казвал, ама така изтълкували главата. И тъкмо като привърженик на социализма ме защитаваха толкова задружно, толкова единно, чак до всички левичари включително. Ако бях отпечатал през септември 1973-та „Писмото до вождовете“ или ако не бях извадил ленинската глава от „Август“, веднага щях да проваля цялата подкрепа. А тъкмо от тази подкрепа съветските началства дотам бяха тероризирани, че не можаха да оползотворят дори заловения „Архипелаг“. И „Архипелагът“ сам си проправи път през тая възбуда много по-добре, отколкото ако беше се появил в съответствие с моя замисъл през пролетта на 1975-а, когато съветските началства в размаха на Уотъргейт и към края на Виетнам щяха да се почувстват триумфално. Никакви мои предвиждания не биха ми свършили работа, всички събития бяха насочвани от Божията воля. (Бел. от 1978 г.)
Изложените по-нататък факти и цитати съм записвал на бърза ръка от руските предавания на западните радиостанции още през периода на заглушаването им, не всичко е чуто както трябва, не всичко е слушано, нито един вестник не бях видял по това време. Датите може да са сгрешени до ден-два: понякога — денят на събитието, понякога — денят на слушането. Още през цялата първа седмица, от 24 август до края му, „иначемислещите в СССР“ бяха парливата тема за целия европейски печат (а тук беше се втъкнал и процесът срещу Якир-Красин). Но свръх очакванията ни още по-нажежена беше следващата седмица — първата септемврийска: в отговор на съветската вестникарска хайка — там още повече раздухваха огъня.
„За намаляването на напрежението ни предлагат да плащаме твърде висока цена — с укрепване на тиранията.“ „Съветската власт пак иска да избудалка западните интелектуалци. Може би затова Сахаров и Солженицин са решили да предупредят Запада за опасността“ (Би Би Си). „В мрачната обстановка Солженицин и Сахаров отправят предизвикателството си и към съветските, и към западните ръководители. Ако бъдат накарани да млъкнат насила, това само ще докаже, че казват истината.“ Бившият посланик на Великобритания в СССР В. Хейтър: „Не бива да си сътрудничим в намаляването на напрежението с диктаторски режим.“
В подкрепа на съветските иначемислещи се изказаха: на 3 септември — канцлерът на Австрия; на 6-и — шведският министър на външните работи (хем от правителството на Палмьо, което досега се държеше толкова толерантно спрямо СССР! — и това беше „най-острото изказване в Швеция за СССР от окупирането на Чехословакия насам“); във ФРГ — не само християн-демократите, а и президиумът на социалдемократите (затрая си само миротворецът Бранд); от 7-и нататък вдигна скандал Гюнтер Грас, дотогава един от обществените стълбове на Брандовата Ostpolitik: сега той я нарече (в „Щерн“) политическо безумие: не бива да се провежда намаляване на напрежението в икономиката за сметка на областите на културата; той даде предизвикателно интервю на германската телевизия.
До 8 септември се натрупа достатъчно много, та нашите власти да разберат, че са сгафили с вестникарската хайка и трябва да й сложат край. На 8-и в „Правда“ направиха равносметка — и привършиха по този сигнал. По създаван от десетилетия навик ЦК си мислеше, че с това ще секне всичко: щом млъкнат викачите от хайката, веднага благодарно ще въздъхнат наплашените преследвани и, естествено, ще стихне Западът. Да, ама не! — всичко тепърва щеше да започне!
На 8-и Сахаров даде нова пресконференция — за злодейската психиатрия у нас, за галоперидола и, за да отхвърли вестникарските обвинения: съветските вестници „безочливо използват омразата на нашия народ към войната“. („Дейли телеграф“: „Ръкавица, хвърлена в лицето на КГБ!“ До онзи ден на западната преса й се струваше: „Все повече се затяга обръчът около тях“, а сега: „Цялата кампания се водеше, за да млъкнат, но и двамата са твърдо решени да се държат докрай.“) И на 9-и даде интервю на една холандска радиостанция: нека представители на Червения кръст направят инспекция на нашите психиатрии! На 9-и президентът на американската Академия на науките: „Обзе ни чувство на негодувание и срам, когато научихме, че в тази хайка са взели участие 40 академици. Нарушаването на етоса на науката лиши руския народ от пълния му гений в нея. Ако Сахаров бъде лишен от свобода, на американските учени ще им е трудно да изпълняват поетите от тяхното правителство задължения по сътрудничеството със СССР.“ (Най- болезненият удар по нашите, а и за ядосване си е: „Никсън подписал, а учените ще откажат — и нищо няма да изкопчиш!“) — Присъедини се към защитата ни и младежката организация на социалдемократите на ФРГ (те пък бяха най-големите левичари: „Не бива да се разширяват търговските отношения за сметка на хора като Сахаров и Солженицин.“ — И младежката организация на ХДС. — И министърът на външните работи на Норвегия. — И Баварската академия на изкуствата: „Ако изпратят Нобелов лауреат в Сибир — това ще е фашизъм, сравним с процеса срещу Карл Осецки.“ — На 10-и се раздаде гласът на болния, от фермата му, Уилбър Милз, председател на бюджетната комисия на Конгреса на САЩ: той е против разширяването на търговските връзки със СССР, докато не бъде прекратено преследването на хора като Солженицин и Сахаров. Тоест разширяваше се поправката на Джексън: от емиграцията — до правата на човека в СССР. А в неговата комисия обсъждането тъкмо по това време наближаваше решителния момент.
Изобщо силата на западната гневна реакция беше неочаквана за всички — и за самия Запад, който отдавна не бе проявявал такава масова настойчивост против една комунистическа страна, и още повече за нашите власти, от силата на тази реакция те бяха направо зашеметени. Коментаторите сумираха, че в момента „съветското правителство се е озовало почти в същото положение както през август 1968-а“. И за да се спаси от това състояние, на 13 септември правителството прекрати заглушаването на западните предавания, въведено тъкмо когато дрънкаха веригите на танковете, окупиращи Чехословакия!!! Това беше вече смайваща победа, съвсем неочаквана (като всички победи, изтръгвани от ръцете на нашите) и напълно историческа — защото дотогава само XX конгрес бе спирал заглушаването.
И как живна нашето общество, доскоро толкова паднало духом, че дори се отказа от самиздата!
На 10-и „Афтенпостен“ публикува „Мирът и насилието“ (статията беше предназначена за „Монд“, но той се сепна: за благоприличното му левичарство чак такава прямота от Съветския съюз звучеше дори обидно). Отначало тя бе схваната само като лансиране на Сахаров за Нобеловата награда за мир, той още на 10-и отговори на кореспондентите, че на драго сърце ще я приеме, че „лансирането на моята кандидатура за Нобеловата награда ще се отрази положително върху положението на преследваните в нашата страна. Това е най-добрият отговор“ на хайката. И се надигна нова всесветска кампания около лансирането на Сахаров. Въпреки че Нобеловският комитет за мир (където вече зрееше позорната мисъл да разделят наградата между завоевателя на Виетнам и капитуланта?) още същия ден отхвърли моето право и време да предлагам кандидати, — веднага се получиха насрещни предложения: на 11.IX. лансирането се поде от членове на британския парламент, на 12.IX. — от цялата либерална група в датския парламент, след това — от мюнхенска група физици, след това и от други: ако не през 1973-та, то поне през 1974-та да дадат на Сахаров наградата! (Чак на 12.IX. преведоха по-пълно статията ми от норвежки, схванаха, че тя не се ограничава с лансирането на Сахаров, и се възбудиха противоречиви коментари по същината на статията. Тя вървеше в разрез и не по вкуса на същите онези западни кръгове, който най-много ни бяха подкрепили.)
Но кампанията на западната подкрепа като набрал обороти маховик с все сила продължаваше по- нататък. Публикуваха се телеграми до Сахаров ту от сто британски психиатри, ту от триста френски лекари
