— Откъде знаеш?
Мързелив съм, допускам и моя грешка. Тя — войнствено уверена в себе си и в новите си приятели:
— Някой път ми покажи едно от тези писма! Те не те нападат, теб никой не те закача!
— А това, че ме изритаха от Ростропович, че не ми дават жителство?
— Стига си настоявал за жителство! Не могат веднага да ти го дадат! Постепенно.
— За втори път ми прибират архива…
— Такава им е функцията — да търсят!
— Художествени произведения ли?
Само се учудвам, не споря, изморен съм от дългата наистина борба с този КГБ, ще ми се да си поема дъх… От ролята си не се отклонявам нито на косъм.
— Заявяваш, че главните ти произведения тепърва предстоят, че ако бъдеш убит, ще потекат — и по този начин ги принуждаваш да търсят. Например в твоето писмо до Конгреса си споменал „Знаят истината танковете“, сега търсят и тях..
(А откъде знаеш ти, че търсят, какво търсят? А ти самата кои заглавия сама си им добавила? И това „Теле“ ли?)
— …Принудени са да търсят у някоя си Ева.
А- издала ли си я вече?… (Н. И. Столярова.) Аз — за пръв път с все сила:
— Освен теб друг не може да я издаде! И ако…
— Ти тръгна да се развеждаш — трябваше да предвидиш всички последици.
(Бях ги предвидил. Колко отдавна не знаеш сума неща и сума хора. А — предишните?…)
— Но не подлост.
— Не се тревожи, знам какво върша.
(Да, да! Час по-скоро да печатам „Архипелага“. Та никого да не спипат, да не схрускат в тъмното. На тях им трябва тъмнината, но аз ще им я осветя!)
— …Я направи декларация, че всичко е изключително само у теб. Че 20 години нищо няма да публикуваш.
(Много й се ще да постигне тъкмо това, заради тях го прави, непременно им се иска да стане така! Но излиза, че ти цял живот не си ме познавала, ако мислиш, че месец след провала още има за какво да си приказваме? че един час след провала още не е било решено? а след един ден — приведено в действие?)
Започвам да мета на друго място:
— Ако пипнат някого от двеста и двайсетимата или такива като Барабанов — незабавно ще се застъпвам за всички пострадали.
А тя — с метлата насам, насам, знае:
— Който е разказвал за лагерите, няма да си изпати. Ама тия, които са ти помагали да го направиш…
(През цялата оная пролет на 1968-а как сме преписвали на пишеща машина в Рождество — с Воронянская, Люша Чуковская и Надя Левитская, — в задушевен разговор с тия незкрайно умни хора — ти и това ли си разказала вече, а?…)
— Ще защитавам всеки отделен човек незабавно и без да се жаля!
(Толкова откровени бяхме някога двамата с теб… Но отдавна те усещам, че си актриса, не, не те усетих, не го забелязах навреме. Но днес на тоя баир, на главния път в моя живот — няма да ме изиграете, с всичките си режисьори.)
— Изобщо, ако кротуваш, за всички ще е по-добре!
— Че аз нападам ли? Те ме принуждават…
— Смахнат човек, собствените си деца не жали…
И още веднъж за децата:
— Ами ако се случи нещо на някое от децата ти, пак ли КГБ ще е крив?
(Такава е тяхната логика: за дете няма да ги заподозрат.)
— Да, наистина, този път победихте. Но ако сега отпечатат „Раковата болница“ — нали няма да публикуваш декларация, че си победил?
— Никога. Въпросът ти чак ме учудва. В краен случай ще кажа: разумна мярка, за руската четяща публика… На мен това отпечатване комай вече не ми трябва.
(А наистина: трябва ли ми, или не ми трябва? Как да не желаеш, да не се стремиш преди всичко да те отпечатат в родината ти? Но тъпото е: с такова закъснение ще стане, че не си струва жертвите. Символичен тираж, само колкото да се заприказва за нашата свобода? Да го продадат на московските интелигенти, които и бездруго имат самиздатски екземпляр в библиотеките си? Или след като я покажат в книжарниците, да претопят целия тираж? Докъде я докарахме! — вече и аз не искам. Москва я прочете, а на Русия цялата истина й е по-нужна от старата „Ракова“. Да създавам спънки? — не смея, няма да го сторя. Но вече и не ми е нужно…)
— През декември 67-а „Раковата“ не я отпечатаха по твоя вина!
— Как тъй??
— Спомни си: ти се направи на болен, не замина, изпрати мен. А Твардовски искаше да те помоли да подпишеш едно съвсем меко писмо до вестника.
(Да, съвсем меко: посипване на главата е пепел: защо на Запад вдигат врява… Само за това ставаше дума тогава и в секретариата… Точно така ще изопачат моята история: не властта ме е завирала в миша дупка (и всички преди мен), ами аз сам… (ние сами)…)
— Като ти отпечатат книгата, ще получиш някакви пари… Но трябва да дадеш известни гаранции. Нали няма да направиш декларация пред кореспондентите за това предложение? За този ни разговор? Той трябва да остане в пълна тайна.
Надхвърляйки най-големите им желания — и техните, и нейните, аз:
— Разговорът ни няма да напусне границите на този перон.
(Дълъг, тесен перон между двата коловоза на рязанските влакове, откъдето пристигахме и закъдето заминавахме с продукти, с новини, с надежди — 12 години… Безкраен перон в слънчевото септемврийско утро, където се разхождахме филмирани или записвани на магнетофон. В границите на този перон сега описвам станалия разговор.)
Научавам, че тя се старае в моя полза:
— Смятам, че с моите изказвания в разговорите и с отделни глави от мемоарите ми, изпратени на този- онзи, обясних твоя характер, защитих те, облекчих ти участта…
Тя се захванала да обяснява! След като никога не ме е разбирала, никога не е вниквала, нито една моя постъпка никога не е предвидила (както и сега), се захванала да обяснява мен — на тайната полиция! И съвместно с нея — да ме обяснява на цял свят?…
Винаги ли става така: засищане търси уязвеното самолюбие, и толкова по-голямо, колкото повече са зрителите? Когато става дума за самолюбие, сигурно — винаги. Но да тръгне подир тайната полиция?… Не всяка ще го стори.
Абе не преписвахме ли с теб от бележник в бележник? не ми ли издиктува ти и тая пословица: свястна овца подир вълк не тръгва.
— Внимавай, Наташа, не приемай лесно услугите на черните крила. Толкова е приятно: изведнъж те поемат и те понасят…
— Не се тревожи, знам какво върша.
И каквото и да направи по този път и за тези си господари (днешния разговор тя не го проведе така, не ме склони към частна среща с гебистите, ще „чакаме“ предложение от издателство, — за сметка на което уверено е доказано, че аз не атакувам, не издавам „Архипелага“, че съм мирно настроен), — каквото и да направи тя занапред, никога не ще мога да се разгранича и да й запратя в лицето: „Това ти го направи!“ Щом тя, тогава и аз.. И каквато и отрова да ми поднесе бъдещето — то е и от миналото, аз съм си виновен: по затворите пронизвах хората още с влизането им в килията, но нито веднъж не съм се вгледал в жената до мен. Допуснах това да тлее и да пламне.
Така си плащаме грешките в пренебрегнатата второстепенна област — така наричания в профсъюзните пощенски картички личен живот.
