спомене за възвишените цели на възраждането на страната, които евентуално има предвид чилийското правителство на Пиночет, — и по този начин и нашите, и западните комунисти се подложиха в беззащитна позиция. Срещу Сахаров връхлетяха люто и бяха отслабени вече спечелени позиции. След като даде интервю на същински или подставен кореспондент на ливански вестник, Сахаров също разкри своята беззащитна страна и на комунистическия, и на арабския свят, когато арабско-израелската война вече беше определила естествения предел, или прекъсването на нашия бой. Това интервю повлече след себе си нападение на пак мними арабски терористи — отново Сахаров беше застрашен, трябваше да бъде спасяван, такава беше зловещата тактика на гебистите. Само че сега никой и отникъде не му се притичаше на помощ. Да се намесвам в момента, когато трябваше кротко да изчакам взривяването на „Архипелага“, за мен означаваше лекомислено изостряне на положението, но и нямаше как да оставя Сахаров толкова самотен и застрашен. Написах на А. Д. писмо и го пуснах по самиздат [33], то незабавно се разпространи.
На излизане от боя по навик си правех сметка от гледна точка на противниците ми: какво ли ще измислят сега, каква ли крачка ще предприемат? Най-голяма опасност за тях беше не това, което вече стана, а това, което може и трябва стане: лавинното публикуване на всичко написано от мен. Те винаги бяха ме подценявали; и чак до последните дни, когато спипаха „Архипелага“, дори в най-мрачните си предположения май не са могли да си представят: абе какво чак толкоз опасно и вредно може да е съчинил? Най-много още два „Пира на победителите“. Сега, когато държат в ноктите си „Архипелага“, когато го разнасят от бюро на бюро (сигурно са го засекретили от собствените си хора и го крият в огнеупорните каси от експертите на висшите началници, дори и на самия Андропов), сигурно са се вледенили, че такава публикация е почти смъртоносна за техния строй (на строя — бабината му, за техните кресла!)? Длъжни са да търсят начин не как да ми отмъстят някой ден след време, а как да спрат тази книга преди появата й. Може пък и изобщо да не допускат, че ще посмея? Ами ако допускат? С техните очи виждах следните ходове:
1. Вземане на заложници — децата ми — от „гангстери“, естествено, (Те не знаят, че и тук е взето свръхчовешко решение: нашите деца не са ни по-свидни от паметта на погубените милиони, онази Книга няма да я спрем за нищо на света.)
2. Да задигнат ръкописите там, на Запад, където те се готвят за отпечатване. Бандитско нападение на ИМКА. (Но могат ли да са сигурни, че ще сложат ръка на всички екземпляри и ще спрат всякакво печатане?)
3. Да смажат отпечатването юридически, открито да наблягат, че то е противозаконно. (Предвиждайки този натиск, адвокатът ми Хееб вече съставя за мен проект за „Потвърждение на пълномощията“ — специално за „Архипелага“ и в условията след конвенцията.)
4. Да громят тайните ми приятели и помощници. (Но това изисква време и все едно няма да спре публикацията. Дори наопаки: ще я ускори, аз вече не ще има какво да губя.)
5. Личното ми опорочаване (криминално, битово) — за да се изкарат недостоверни показанията ми.
6. Да ме сплашат — по точка 1 или 4?
7. Преговори?
Това съвсем го слагах под въпрос, тяхната надменност не ще им позволи да слязат до преговори под междуправителствено равнище. Дьомичев вече беше се изхвърлял: „Преговори със Солженицин? Има да чака!“ (А пък аз си мисля, че ще дочакам. Когато може би ще е късно и за делото, и за тях, и за мен.)
Завършвайки списъка с този въпрос — „Преговори?“, не вярвах в тяхната реалност, не си ги представях и не ги исках: за какво ще преговаряме сега освен за написаното в „Писмото до вождовете“? Не беше ми останало за какво да се пазаря: нито какво да искам от тях, нито какво да им отстъпвам.
А и по кой начин ще се обърнат те към мен? Всички подозрителни, междинни преносвачи и услужвачи отдавна ги бях отрязал. Общи познати с тях нямаме.
Съставих тоя списък на 23 септември, а на 24-ти развълнувано се обажда по телефона бившата ми жена Наталия Решетовская и ме моли да се срещнем следващия ден. В гласа й — голяма многозначителност. Но все едно не се досетих.
Два дена преди това се видяхме с нея и тя ми повтаряше всичко точно като по фейлетона в „Комсомольская правда“: че се държа истерично, крещя за мнима заплаха, клеветя Държавна сигурност. Уви, вече слагала доноснически на съдийската маса мои писма, засягащи важни проблеми, а всичките ми писма вече била дала на ГБ. И вече беше публикувана съвместната й с тях (под фирмата на АПН) статия в „Ню Йорк таймс“. Но все пак: имаше и колебания, имаше и отстъпки и на човек му се ще да вярва в доброто, невъзможно ми беше да я отъждествя напълно с тях.
На Казанската гара, с очи от толкова години насам вече стоманени, злобни, гледайки ме гордо:
— Обади ми се Инокентий Володин. Много сериозен разговор, такъв досега не сме водили. Но — не се тревожи, за теб е много добър.
И — разбрах. И изтръпнах. И мигновено надянах маската на уморена ленивост. И не я свалих до края на срещата ни.
Бях похабил в самота заточеническите си години — години на ярост по жена, от страх за книгите ми, от опасение, че комсомолка ще ме предаде. След 4 години война и 8 години затвор, зарязан от жена си, аз съсипах, стъпках, удуших пьрвите си три години на свобода, жадуващ да намеря такава жена, на която ще мога да доверя всички ръкописи, всички имена и собствената си глава. И когато се прибрах от заточението, предадох се, върнах се при бившата си жена.
И ето че след 17 години тая жена идва при мен, без да се прикрива, като вестоноска на КГБ, с твърда крачка по перона, законно встъпвайки от личната област в обществената в тази книга. (Водил съм си тия бележки още през първия час след разговора, още цялата ми кожа е опърлена.)
— Ще се съгласиш ли да се срещнеш с някои хора, да си поговориш с тях?
— Защо?
— Е, по-специално, да обсъдите възможноста за отпечатване на „Раковата болница“.
(„Раковата болница“? След дъжд качулка…)
— Учуден съм. За това не е необходима никаква среща. Съвсем естествено е руските книги да се издават от руски издателства.
(Ама все пак — преговори! Те скланят да водят преговори? Излиза, че здравата сме ги цапардосали! По-яко, отколкото си мислехме.)
— Но ще идеш ли в издателството да сключиш договор? Хората не знаят какво да очакват от теб, страхуват се. В и рая на краищата трябва да обсъдите условията.
(Искат да спечелят време! Помирисаха „Архипелага“ — и искат да ме забавят, да ме приспят. Но и аз трябва да спечеля три месеца. За мен също е полезно да ги приспя.)
— Не може да има никакви условия: точният текст дословно.
— А след издателството с още някого ще се срещнеш ли?
— Тоя някой, цивилен, ще седи до бюрото на главния редактор, отстрани.
Тези цивилни и сега от успоредните перони май ни фотографират или подслушват? Усещам ги с гърба си, това свикнал човек не може да го сбърка.
— А… по-горе?
— Само политбюро. И то за общите ни съдбини, а не лично за моята.
— Теб те преследваше не КГБ, а ЦК. Тъкмо те издаваха „Пира на победителите“ и това беше грешка. (Каква уверена политическа оценка в устата на една обикновена жена.) …А тия, разбери го, са съвсем други хора, те не са отговорни за предишните ужаси.
— Щом е тъй, трябва публично да се отрекат от миналото, да го осъдят, да разкажат за него — и чак тогава няма да носят отговорност. Кой изби 60 милиона души?
Не ме пита какви „60“, макар и да не знае, но бързо, но уверено:
— Не са го сторили те! Сега моят кръг много се разшири. Да знаеш с какви умни хора се запознах! Ти не познаваш такива, около теб има толкова глупаци… Защо стоварваш всичко върху Андропов. Той няма нищо общо (!). Други са виновни. — Вглежда се в мен като в заблуден, като в объркан, като в тъпак: — Изобщо теб някой те лъже, разпалва те, страшно те шантажира! Изобретява мними заплахи.
— Например „бандитските писма“?
— (разпалено): КГБ няма нищо общо с тях.
