(„да се изпрати международна комисия за проверка на психиатриите в СССР“). В наша подкрепа се изказаха министър-председателят на Дания, кметът на Западен Берлин, италианските социалдемократи („Може ли да се има вяра на страна, която преследва мненията вътре в себе си?“), Комитетът на разтревожените учени (САЩ), Комитетът за интелектуална свобода (пак там), италианският парламент, Консултативната асамблея на Европейската общност, норвежките писатели, учени и актьори, швейцарските писатели и художници, 188 канадски творчески интелигенти; събираха се подписите на 89 Нобелови лауреати по цял свят (това ще се позабави и после те самите ще го забавят заради близкоизточната война); в Париж се свика конференция на писатели, философи, редактори, журналисти и свещенослужители, където упрекваха френското общество заради примиренчеството му към съветските несвободи. Сенатът на САЩ публикува декларация (незадължителна за правителството) в защита на свободата в СССР, а конгресът още същия ден предложи да бъде дадено на Сахаров и Солженицин званието „почетен гражданин на Съединените щати“. На 19.IX. Би Би Си: „И самият Запад ще се окаже инфектиран от тиранията, ако подминем преследването на иначемислещите в СССР.“ И като сумираме на 22.IX. четвъртата седмица от нашия бой: „По всичко личи, че съветските власти не са можали да сплашат иначемислещите.“
През тази седмица и генерал Григоренко беше прехвърлен в обикновена болница. През същите дни мина през огъня Евгений Барабанов. На 15.IX. той дойде при мен (вече знаех, че го придърпват в ГБ и го задушават) и у дома направи пред кореспондент също напълно повратна декларация: изправяше се обикновеният роб, досега никому неизвестен, тръгваше от нулата — и веднага ставаше световноизвестен, изправяше се, заявявайки нещо, което ни държеше превити половин век: че да изпратиш ръкопис в чужбина не е престъпление, а чест: по този начин ръкописът ще се спаси от смърт. И — чудо! Вече бе насрочен на Барабанов в ГБ последният разпит, та да не се прибере от него вкъщи, бяха му обещани 7 години затвор! — и ненадейно нечистата сила го изпусна, сякаш й бяха изсъхнали ръцете: материалът на застрашителното следствие, изнесен пред очите на света, се оказа похвална грамота. Барабанов само го изгониха от работа.
Тъкмо това изправяне, само това духовно изправяне без никакво действие от страна на всичките ни роби би било достатъчно, за да станем свободни, докато ни мигне окото. Ама — не смеем.
Западната реакция на декларацията на Барабанов, както и още много неща през този месец, надхвърли очакванията ни. В Италия на католическите свещеници било препоръчано да отбележат постъпката му в проповедите си, във Франция го защитаваха академици.
След като западният свят равнодушно беше отминавал с мълчание унищожаването у нас на цели народи и милионни събития, сегашният отзвук на такова малозначително събитие на Изток като публичното охулване на малка групичка иначемислещи ни смайваше, не вярвахме на ушите си, преминавайки от една радиостанция на друга, всяка заран и всяка вечер. Още не бяха успели да изсъхнат интервюто ми и моята статия с горчивите упреци към Запада заради неговите слабост и безчувственост, а те вече остаряваха; Западът се развълнува, неочаквано се размърда, така че човек би могъл да се поддаде на илюзията, че се възражда свободния дух на великия Стар континент. Фактически бяха съвпаднали някакви временни причини, които оттук нямаше как да забележим (вероятно — наболялата подозрителност към СССР поради спънките, правени на емиграцията). Това пламване, подсещащо за славните времена на Европа, щеше да е невъзможно само един месец по-късно, когато същата тази Европа страхливо и разединено преви гръб пред арабското нефтено наказание.
Но през септември тя пламтеше! И ослепи нашите бухали. Тъпо замисленият, туткаво подготвен Якиров процес отзвуча като кьорфишек, без да улучи когото и да било, без да сплаши когото и да било, само като позор за КГБ. Те заеха по-лоша позиция, отколкото ако не беше се състоял процесът. Стъкмиха, съчиниха декларация на съветски психиатри, че у нас не вкарват в лудници (на 3.Х.), — светкавичнв (на 4.Х.) в западната преса им отговориха Сахаров и Шафаревич. Седем месеца се перчеха, подготвяха — кой ще спъва излизането на съветски ръкописи в чужбина, на 21-ви заранта се съобщава за създаването на ВААП, — на 21-ви вечерта се съобщава, че съм им „отправил предизвикателство“: за да изпробвам тяхната юридическа сила, давам на самиздат глави от „Кръг“-96 [32]. Трето съвпадение в наша полза! Това беше поредният от моята серия удари по графика.) Ние сякаш действахме със свръхтанкова бързина, с техника, с каквато изобщо не разполагахме. Хвърчехме из бойното поле, като че ли бяхме десет пъти повече, отколкото в действителност.
А откъм Запад, с неизбежните грешки на гледането отдалеч, това изглеждаше ето как. В края на август, преди започването на боя („Дейли телеграф“): „В СССР всичко е удушено, остава единствено гласът на Сахаров, но скоро ще замлъкне и той.“ В края на септември („Дойче Алгемайне“) „От Магдебург та чак до Москва Държавна сигурност вече не разполага с досегашната си сила, от нея вече не се страхуват, пет пари не дават за нея.“
През цялото това време най-остро се изказваха левите и либералните кръгове — всички до един приятели на СССР и най-влиятелни в западното обществено мнение, създавали десетилетия наред общото олевяване на Запада. Американската интелигенция застана в опозиция спрямо американско-руското сближаване. В безизходно положение се извъртаха и лицемереха комунистите във всички западни страни: хем е невъзможно изобщо да откажат подкрепа на свободата на словото в „бъдещото“ общество, ама същевременно трябва тутакси и нас да ни принизят и опорочат. В същото затрудннение се озоваха и правителствата на Никсън и Бранд, на които нашето противостоене им разваляше цялата игра. Кисинджър как ли не се извърташе. Американските министри на финансите и здравеопазването през цялото това време гостуваха в СССР, единият обеща кредити, другият, след като се завърна в родината си, настояваше: американско-съветското сътрудничество в здравеопазването (с нашите психиатри ли?!) е по-важно от преследването на иначемислещите. От Бранд собствената му партия изцеди неохотното „духовно сродство със съветските дисиденти“ — на 9.IX., а само след три дена, за да спаси Ostpolitik: „търсел начин да оправи отношенията със СССР дори ако начело на него стоял Сталин“. („Да оправиш отношенията“ с убиеца на милиони — ами защо тогава не с братчето му Хитлер? С излишната крайност на декларацията си Бранд засегна и всички нас, живите, и всички загинали концлагеристи.) Към края на септември направи и крачка назад, с друго оправдание. И така продължи да марширува на място.
И с още по-голяма настойчивост през тези седмици от боя за свободата подкрепяха източната тирания — западните бизнесмени, разбирай: „диктатурата на пролетариата“ най-яко я подкрепяха капиталистите. Те кандърдисаха американския Конгрес, че именно търговията щяла да издигне на по-високо равнище правата на човека в СССР!… Кажи-речи, единствен измежду тях Самуел Пизар публикува на З.Х. отворено писмо до Сахаров: „Свободата на един човек е по-важна от цялата световна търговия.“ И Ватиканът, парализиран от същото това сближаване с Изтока, цял месец мълча, въпреки че обикновените свещеници критикуваха папата. Папата изобщо не обели зъб. Началникът на неговия „Отдел печат“ с голямо закъснение, чак през октомври, вече „след дъжд качулка“: „Правата на човека в СССР не са негова вътрешна работа.“
За мен целият този размах на световната подкрепа, толкова неочаквано огромен, победоносен, направи от средата на септември излишно по-нататъшното ми участие в боя и завършека на замислената каскада: боят и бездруго протичаше от само себе си. А на мен ми трябваше да пестя времето си за работа, силите, резервите — за следващия бой, вече наближаващ, по-жесток — неизбежен сега, след като заловиха „Архипелага“.
На 21 септември, точно един месец след започването, сметнах кампанията за спечелена и за мен засега завършена (чрез пускането през тоя ден на глави от „Кръга“). За себе си — уви, поради несъгласуваността на действията ни не бях в състояние да съобщя това на Сахаров.
А неговото излизане от боя се проточи още цял месец и с ядосващи, чувствителни загуби. Андрей Дмитриевич закъсня с оттеглянето си, защото не умееше да отказва на любопитните, честолюбиви и дори мързеливи журналисти, които дори не си даваха труда да пристигнат в Москва, а вдигаха слушалката някъде в Европа и по телефонната жица откъсваха късче от Сахаровата душа и за себе си. Яснотата на действията на Сахаров беше доста замъглена поради раздвоеността на житейските му намерения: да остане ли в тази страна докрай, или да си позволи да я напусне? (Непрекъснато се обсъждаше планът дали да не си измоли един курс от лекции в САЩ.) И освен туй от доверчивостта му към доброжелателни съветници. Забъркаха го в злощастния епизод с Пабло Неруда (21.IX.) — да докаже и на свои, и на чужди, че сме обективни, че сме за свобода навсякъде и сега за всеки случай се тревожим за Пабло Неруда (когото нищо не заплашваше). Само че не по приетия у нас просташки начин — а да пише защитно писмо, като същевременно учтиво
