Уви, със съседната съюзническа колона не бяхме си осигурили начини за съветване и съвместни действия.
Ще се осмеля да кажа тук за Сахаров — дотолкова, доколкото трябва, за да бъдат разбрани неговите постъпки, вече довели или обещаващи да доведат до значителни за Русия последици.
Когато Ленин замислил и основал, а Сталин развил и укрепил гениалната схема на тоталитарната държава, те предвидили и осъществили всичко, за да може тази система да съществува вечно, като се променя единствено ако нейните вождове дадат знак с пръстчето си, за да не може да се раздаде свободен глас и да не може да се роди противоречие. Те предвидили всичко освен едно — чудото, ирационалното явление, чиито причини не могат да се предвидят, предскажат и прережат.
Тъкмо такова чудо беше в съветската държава появата на Андрей Дмитриевич Сахаров — в навалицата на подкупната, продажна, безпринципна техническа интелигенция, а на всичко отгоре в едно от най- важните, тайни, отрупани с блага гнезда — около водородната бомба. (Ако беше се появил в някоя по- затънтена сфера, щяха да му видят сметката.)
Създателят на най-страшното оръжие на XX век, три пъти Герой на социалистическия труд, каквито стават генералните секретари на комунистическата партия, и заседаващ заедно с тях, допуснат в онзи тесен кръг, където не съществува „не може“ за каквато и да било потребност, — този човек като Толстоевия княз Нехлюдов една заран усетил, а по-скоро — от раждането си вечно усещал, че цялото изобилие, в което го накисват, е нищо, а душата му търси истината, и не е лесно да намериш оправдание на това, което вършиш. До едно равнище е можел да се успокоява, че това е защита и спасяване на нашия народ. Но оттам нататък станало прекалено явно, че то е нападение, а по време на експериментите — съсипване на земната среда.
Десетилетия наред създателите на всички страшни оръжия у нас бяха безмълвно покорни не само на Сталин или Берия, но и на който и да било полковник начело на научноизследователски институт или „пандизбюро“ (според това къде са благоволили да настанят изобретателя), бяха безкрайно благодарни за златната звездичка, за вилата край Москва или за чашата сметана към закуската и ако възразяваха от време на време, това беше само с цел да се постигне най-доброто техническо изпълнение на желанията на същото това началство. (Нямам сведения, че „бунтът“ на П. Капица се е издигнал над неудовлетвореността му от начина, по който го ръководел Берия.) И, не щеш ли, Андрей Сахаров се осмелил под размахнатата ръка на шантавия Никита, който вече беше станал пълновластен владетел, да иска прекратяване на ядрените опити — и то не на някакви никому неизвестни полигонни, а на многомегатонните, разтърсващи и обхващащи целия свят… Още тогава той изпаднал в немилост, подложил се на гнева и заел особено положение в научния свят, — но Русия още не знаеше, не виждаше това. Сахаров станал усърден читател на самиздат, един от първите ходатаи за арестуваните (Галансков-Гинзбург), но и това още не го виждахме. Видяхме неговия меморандум през лятото на 1968-а.
И ето че тук ние вече съзираме водещата черта на този човек: прозрачната доверчивост, идваща от собствената му чистота. Меморандума си той раздава да го преписват на части служебни машинописки (с други начини не разполага, не знае такива начини) — смятайки (! — служеше в наши учреждения — и не служеше в тях, рееше!), че на тия секретни машинописки няма да им стигне умът да вникнат в смисъла, а от частите — да възстановят цялото. Но на тях им стигнал умът да занесе всяка своя дял от екземплярите в специалната част и тя четяла меморандума на Сахаров още преди той да нареди страниците на бюрото си, подготвяйки самиздата. Сахаров беше най-малко пригоден (и поради това — най-готов от всички ни!) да влезе в двубой с безсърдечния зорък настръхнал непрощаващ тоталитаризъм! В последната минута министърът на атомната промишленост се опитал да разкандърдиса, да спре Сахаров, предупреждавал го за последиците — без полза. Както едно дете не разбира надписа „епидемична зона“, така беззащитно се затътрил Сахаров от ситата, дебелосерковска, щастлива каста — към унижените и оскърбените. И — кой друг би могъл да направи това освен дете? — накрая оставил край напуснат праг „излишните пари“, платени му от държавата „ей тъй“ — 150 хиляди в хрушчовските нови пари, милион и половина в сталински.
Когато Сахаров още не познавал либерално-самиздатовския свят, притекъл му се на помощ един млад безстрашен историк (с неговите грандиозни изводи, че световната закономерност е била погубена от един калпав характер) — как да не се зарадваш на съюзник? как да не изпиташ върху си неговото влияние? Прочетете в първия Сахаров меморандум какви реверанси, каква почит от долу на горе към Рой Медведев. Висящите предмети тежат на балона. Предполагам, че забавянето на Сахаровото извисяване до голяма степен се обяснява с това влияние на Рой Медведев, сътрудничеството с когото се е отразило върху съвместните им документи с тесногръдието на мисълта, а когато Сахаров се отърва от марксистките конски капаци, завърши с изстрел земя-въздух в гърба на аеронавта.
(Макар че политическите изводи на Рой Медведев винаги се оказват най-изгодните за съветския режим — западният ляв печат още дълго ще го превъзнася като най-видния в страната социалистически опозиционер. (Заб. от 1978 г.))
За пръв път се срещнах със Сахаров на 28 август 1968-а, веднага след като окупирахме Чехословакия и скоро след обнародването на неговия меморандум. Тогава той още не беше освободен от положението на особеносекретна и особеноохранявана личност: нямаше право да се обажда от улични телефони (не могат да го подслушат тутакси), а само от служебния и домашния си; не можеше да посещава произволни жилища или места освен няколко определени, проверени, за които е известно, че се появява там; телохранителите му ту вървяха подир него, ту не вървяха, това той предварително не можеше да го знае. Затуй никак не беше лесно да се уреди срещата ми с него. За щастие намери се жилище, където аз вече бях ходил веднъж, а той често ходел там. Така се срещнахме.
Още от пръв поглед и от първите думи той правеше обаятелно впечатление: висок ръст, пълна откритост, светла мека усмивка, светъл поглед, топло-гърлен глас и много лошо изговаряне на „р“-то, с което после свикваш. Въпреки задухата той беше със старомодно стегната вратовръзка, със стегната яка на ризата, със сако, което разкопча чак по време на разговора, — неща, очевидно наследени от неговото старомосковско интелигентско семейство. Прекарахме заедно четири вечерни часа, за мен вече доста късни, така че не всичко схващах и говорех не точно каквото трябва. На всичко отгоре ни прекъсваха и не винаги ни оставяха насаме. Необикновено беше и първото ми усещане: само да докоснеш синкавия ръкав на сакото — в него е ръката, която даде на света водородната бомба!
Сигурно съм бил недостатъчно учтив и прекалено настойчив, макар че осъзнах това чак след време: не му благодарях, не му честитях, а все го критикувах, опровергавах, оспорвах меморандума му, на всичко отгоре без подготвен план — уви, не знам защо не се сетих, че ще ми потрябва такъв. И тъкмо по време на тази моя шантава двучасова критика той ме покори! — нищо не го засегна, макар че имаше поводи, възразяваше ми ненастойчиво, усмихваше се слабо-смутено — нито веднъж не се засегна, ни най-малко, — признак за голяма, щедра душа. (Между другото, един от аргументите му беше: защо се занимава предимно с разглеждане на чуждите проблеми, а не на нашите, съветските? — болезнено за него щяло да е, ако навреди на своята страна! Не връзката между доводите го бе настроила така, а ей това чувство на синовна любов — това стеснително чувство го е водело! Тогава не оцених това, подпираше ме пружината на моето лагерно минало и все му сочех пороците на аргументацията и групирането на фактите.)
После взехме да обмисляме не можем ли по някакъв начин да организираме някаква декларация във връзка с Чехословакия, но не ни идваше наум кого да съберем за силна изява: всички именити отказваха поголовно, той потвърди, че от видните физици никой няма да подпише.
Май тази наша среща премина тайно от властите и аз поради присъщата си предпазливост още дълго криех, че сме се запознали, външно не го демонстрирах по никакъв начин: такова едно съединяване би трябвало да се стори на властите особено опасно. Но след една година, когато се преселих в Жуковка у Ростропович, се оказах на сто метра от вилата на Сахаров, страхотно съвпадение. А щом сме съседи, как няма да има беседи. Взехме да се срещаме от време на време. В края на 1969-а му дадох статията си по повод на неговия меморандум („Когато се връщат дишането и съзнанието“) — същата критика, само че вече систематизирана и предназначена за самиздат (но не им я дадох). Сахаров, кажи-речи, единственият читател на тази статия тогава, макар и да я прочел с болка (призна си), дори я препрочитал — но това не хвърли и сянка на неприязън в отношението му към мен.
Той си имаше свой период на замиране: дълго боледува и умря жена му. Изобщо не се мяркаше, после взе да идва неделен ден с любимия си син, тогава към дванайсетгодишен. Понякога си говорехме за евентуални съвместни действия, но все неопределено.
