всеки момент. Още в барвихската гора да очистят един самотен скиор те може би са се стеснявали, че това е тяхна затворена „спец-зона“, където освен тях никой друг не стъпва. Но и в Рождество нищо не им струваше да ме убият (понякога под различни предлози идваха явни агенти), а и в Переделкино на тъмния път, докато се прибирам от гарата. Бог ме е пазил, не им е дал да вземат такова решение. А изгонят ли ме в чужбина — веднага след туй могат да ми светят маслото, тъкмо там те не отговарят за мен. А интернирането някъде я Сибир не ми се струваше сериозна беда, свикнал съм. Само че вместо за революцията ще ми се наложа да пиша за нещо от отдавнашната руска история.
А с последните две точки аз ги оценявах твърде високо. Те не можеха да дораснат до такова разбиране. А още през септември бяха получили моето „Писмо до вождовете“, биха могли да съпоставят, да помислят. (А и дали са го чели те, поне някой?…) Замисълът ми донякъде беше и такъв: щом нанеса прекия смазващ удар с „Архипелага“ — тутакси да ги смутя с отвличащата перспектива на „Писмото“, да ги подмамя по пътечката на точка 9-а. През декември бях изпратил на адвоката си и на издателите следния график: да отпечатат „Писмото“ автоматично — 25 дена след първия том на „Архипелага“. Тоест, след като съм дал на вождовете 25 дена за размисъл и нищо не съм дочакал, да пренеса тази двойственост, това смущение навън, в обществеността, за да надвисне не само над затворената стая на политбюро, но да знаят: всички наблюдават избора им.
(Едно нещо тогава изобщо не си представях, тъй като още не познавах западната скала на оценките: че с „Писмото“ само съм щял да смачкам целия ефект от „Архипелага“ и да изскубна опората си в най- решаващия момент от борбата. И този път Бог ме опази. (Заб. от 1978 г.))
И вярвах: още можеше да се обърнат нещата. Не може съвсем никой горе да не се е замислил над „Писмото“. (Поне другите, които ще се изкачат на мястото на сегашните: като възможен за тях път, като излизане от задънената улица.)
Поради това че „Архипелагът“ излезе по-рано, и срокът на „Писмото до вождовете“ се преместваше сега от 31 януари на 22-ри. Но когато ТАСС се разкрещя толкова гневно и скандалджийски, в тази пурпурна окраска примирителният тон на „Писмото“ можеше да се възприеме като моя отстъпка, все едно че съм се стреснал, няма да забележат и датата „5 септември“. Моят замисъл — от „Архипелага“ незабавно и направо да се опитам да бутна нашата държавна канара, излезе слаб, зле пресметнат. Да, на „Архипелага“ му предстоеше да променя историята, в това съм сигурен, но не толкова бързо и явно не като се почне от Москва. И на 10 януари по случаен човек побързах да спра отпечатването на „Писмото“. Това станало с телефонно обаждане и една условна фраза в последния миг, все пак текстът не е малък, вече го били дали за набор. Спрели го. Възможно беше и друго съчетаване, по-логично, още преди това го имах предвид: да кръстосам „Писмото до вождовете“ с „В лъжа не се живее“, което от четири години втасваше, като по този начин те щяха да бъдат двете страни на нещо цялостно: да се стъписат от една и съща мерзост и народът, и правителството.
Впрочем, започвайки да печатам такава повратна книга като „Архипелага“, а след нея сега и всички останали насъбрали се, една след друга, — нуждаех ли се изобщо от тактически стъпки и каскади? просто нека си текат книгите. (За такъв начин на живот и днес мечтая.) От продължителен бой не се излиза лесно, от 4 месеца в Европа и още много месеци ще ми се налага да дообяснявам, да доизричам, да отблъсквам настигащи ме удари, а наистина ми се ще да отида на някое съвсем тихо място, да пиша — и книгите нека си текат. Общественото поведение на хората се обяснява с обществените обстоятелства, ала и законите на възрастта и на вътрешните ни промени подготвят нашите обществени решения.
След отменянето на „Писмото“ се настроих: нека освиркват и дюдюкат, аз засега съм си свършил работата. Ще дойдете ли, ще ме приберете ли? — прибирайте ме, и на затвор съм готов. Пасивно защитно състояние. Впрочем, сериозно казано, двамата с жена ми не очаквахме, че ще има разправа. Много пъти беше ми се разминавало и човек погрешно започва да продължава тая безнаказаност напред. Аля този път беше особено убедена: освен вестникарски ругатни нищо няма да има, ще го преглътнат. Аз не мислех така, но се държах именно така: не се самозаключих в нашето московско жилище без дневна светлина (за да не бъдем наблюдавани и фотографирани, завесите ни си стояха спуснати денонощно), без въздух и простор, а кротко си ходех в Переделкино, надишвах се, без да бързам, под боровете и в необикновено бавно за мен темпо (ах, има да се сещам за тия дни!) довършвах статиите за сборника „Изпод канарите“. Сега чак не ми се вярва, че толкова отмерено, гладко, делнично течеше животът ни през януари. По време на вестникарската хайка наши приятели ни идваха на гости и казваха: „Само у вас е спокойно.“ То всичките тия ругатни в целия печат изобщо не ги четяхме, не търсехме да ги прочетем, дори размаха им не си представяхме. Аля преписваше на машина последните глави на „Телето“, фотографирахме ги, подготвяхме ги за изпращане. И извън града се наслушвах на радио до насита: собственият ми „Архипелаг“ се носеше откъм ефира като живеещ сам по себе си, пълен със своите болки, а от мен никога непострояван, неможещ да бъде създаден, — и ме трогваше до сълзи. Световният отзвук на руското издание на книгата надмина по сила и гъстота всичко мислимо. Е, разбира се, редуваха го със свои, по-понятни неща: страшните новини за дивашкия Архипелаг — и свалянето на забраната от неделните автомобилни пътувания във ФРГ; непобиращият се в главите архипелажен живот и тридневната работна седмица в Англия. Петролната криза облъхна преблагополучния Запад — и тези първи слаби ограничения поразиха чувствата му. Прави чест на Запада обаче, че страданията с бензина не му се сториха по-силни от страданията на ония измрели туземци.
Едва сега, не, едва днес разбирам колко удивително е водел Бог тази задача към изпълнението й. Когато през цялата 1962-ра „Иван Денисович“ сновеше по самиздат до Киев, до Одеса и нито един екземпляр през тая година като по чудо не стигна до чужбина — Твардовски толкова се страхуваше, а аз ни най-малко, понеже съм си драка, дори ми се искаше „Денисович“ да се изскубне неизопачен — съвсем не разбирах, че само така, именно така се забивам, по наследство от Хрушчов, като патерица в кремълската стена, без някога да бъде извадена оттам. И когато ленинградският екземпляр на „Архипелага“ не бе изгорен, както настоявах, както бях сигурен, а стана плячка на гебистите и предизвика спешното отпечатване, съпроводено от яростния им рев, — тъкмо по този начин „Архипелагът“ се издигаше в ранг на неоспоримо свидетелство. Сега тук, на Запад се научавам: от 20-те години близо трийсет книги за Архипелага, като се почне от Соловки, са били отпечатани тук, някои преведени, обнародвани — и са загубени, потънали са в беззвучие, без никого да убедят или дори събудят. Поради човешката ситост и самодоволство: всичко било к а з а н о — и всичко минало покрай ушите. Пък и в случая със съветския Архипелаг още духал славният социалистически вятър: на страната на социализма могат да й бъдат простени злодейства и несравнимо по-големи от хитлеристките: това са все хекатомби върху светлия олтар. Ако бях напечатал „Архипелага“ от Запад, той нямаше да има и половината от сразяващата си сила при своята поява.
А сега чак учудващо добре разбираха:
„Огнена въпросителна над 50-годишнината на съветската власт, над целия съветски експеримент от 1918 г. насам“ („Форвертс“). „Солженицин разказва на цял свят истината за страхливостта на комунистическата партия“ („Гардиан“). „Може би някой ден ще възприемаме появата на «Архипелага» като знак за началото на разпадането на комунистическата система“ („Франкфуртер Алгемайне“). „Солженицин приканва към покаяние. Тази книга може да стане главната книга на националното възраждане, ако в Кремъл съумеят да я прочетат“ („Дойче Веле“).
Асоциацията на американските издатели изрази готовност да публикува историческите материали, които съветското правителство би пожелало да противопостави на „Архипелага“. Но — нямаше такива материали. За 50 години не бяха си посъбрали оправдания. И през последната половин година, след като вече имаха книгата в КГБ, — не намериха време. Напечатаха в „Ню Йорк таймс“ безцветна статия на Бондарев (че уж „Архипелагът“ бил за Втората световна война, за Сталинград и генерал Власов, а не за съветските затвори и лагери. А за мен какво? — няма художествена правда, не разбирам нравствеността, антиславянско чувство, национален нихилизъм, скаран съм с целия народ). Напечатаха в „Известия“ статия — пак за генерал Власов, обширна, разгърнах я, мисля си: е, сега ще започнат да опровергават кой е освободил Прага от германците, документите са у тях, които им липсват — ще ги фалшифицират, а аз къде да свикам сега моите съкилийници? Но — не! дори не им стигна нахалството, главното не опровергаха: че единственото бойно действие на Власовите дивизии е бил боят против германците — за Прага.
След като за половин столетие изобщо не бе поумняла, а дори беше се влошила от тарикатските коминтерновски 20-и години, съветската преса умееше и знаеше едно: директните ругатни, грубата хайка. Откри я „Правда“ на 14 януари: „Пътят на предателството“. Материалът — директивен: на другия ден го
