приготвена за изгаряне лента копие. Нещо още по-лошо. На бюрото бяха оставени писма от чужбина от мои доверени хора, от издатели, те трябваше спешно да се обработят и изгорят — и за тях също не се бе намерило време. Да, сещам се, ето защо: за 14-и вечерта си бях насрочил среща с един западен човек (със Стиг Фредериксон, вж. Пето допълнение) — и бързах да подготвя онова и само онова необходимо, което предполагах да изпратя по него.
Сега имам възможност да разкрия нещо, в което почти не може да се повярва, поради което и КГБ не вярваше, не допускаше: че много пратки за Запада съм прехвърлял не чрез посредници, не чрез верига от хора, а сам, със собствените си ръце. КГБ следеше влезлите у дома, излезлите и с кого са се срещали след това, но поради велможността на съзнанието си, вземайки за мярка себе си, нито генерал-майорите, нито дори майорите не можеха да си представят, че един Нобелов лауреат — ще се святка нощем сам като хлапак по неосветените ъгли със сменена ушанка (постоянната си я носех в раницата), ще се спотайва в безфенерни кътчета — и ще връчва. Нито веднъж не ме проследиха и нито веднъж не ме опипаха! — а колко щяха да се радват, каква плячка щеше да е!… Вярно, в случая ми помагаше това, че живеех извън града — ту в Рождество, ту в Жуковка, ту в Переделкино, обикновено тръгвах за срещи оттам. От Рождество можех да пердаша пет версти по голо поле до гаричката, хем да се облека като за местна разходка, па да отида мързеливо до гората, а после да направя завой и да хукна. От Жуковка пък — да пътувам не с обикновената мотриса (на гаричката час по час дежуреха ченгета), а в другата посока и с обиколния автобус до Одинцово. От Переделкино — не както обикновено по улицата, а през задния двор, където зимно време никой не се мяркаше, до съседната улица и по безлюдните нощни пъртини — към другата гаричка, Мичуринец. И преди това по телефона с Аля — успокоителни разговори, че уж си лягам да спя. И — да оставя нощна светлинка, нека мъжду през прозореца. А ако ми се случеше да отивам на среща от самата Москва, тогаз или с мотрисата излизам извън града, помотавам се в тъмното и се връщам в Москва, или, или… Не, градските рецепти засега нека ги спестим, ще свършат работа на други. …А освен туй и бързото ходене. На 55 години не се смятах стар за такава работа, дори много се подмладявах и извисявах духом от нея. Затлъстелите гебисти не предполагаха в мен такива качества, сега ще прочетат и ще се смаят.
В 3 часа през деня, без да съм обядвал, със Степан, седеммесечното ми синче, излязох на разходка в двора — взех количката му под мишница. Пред всички прозорци, всички минувачи и съседи от блока започнах да крача с книжата си, както обикновено, да си чета, да си мисля. Спокоен излезе денят. Чак сега дойде ред да прочета онези писма от чужбина — до утре трябваше да отговоря на тях. Така, явен за всички, при пълна откритост, крачех край заспалия Стьопка и четях конспиративните писма… Но не било писано да ги дочета: дойде, намери ме Игор Ростиславич Шафаревич.
А не е ли време да напиша и за него, открито? Когато тази книга бъде отпечатана, той вече ще е публикувал своя „Социализъм“ и ще приеме орисията си или Бог ще я отклони от него. С Игор Шафаревич от три години заедно подготвяхме „Изпод канарите“.
Запознахме се в началото на 1968-а. Тъй като ценя времето си, а трапезното шегобийство — ни най- малко, отклонявах много познанства, от академичните бях особено разочарован, скептичен бях и към този, отби се за половин час. Монолитността, солидността на този човек не само в телосложението му, а и в целия му житейски образ се забелязваха веднага, предразполагаха. Но от първия ни разговор не излезе нищо свястно, тук се набърка и една смешна случайност: на бюрото му имаше цветни адриатически пейзажи, бил там в научна командировка и неизвестно защо ми ги показа. На самия него това хич не му отиваше, не може да се намисли нищо по-противоположно. А аз реших: глезят го с командировки в чужбина (а било тъкмо наопаки), такива са безнадеждни за действие. Казах му: изобщо колкото академици съм видял — всичките обичат да поговорят интересно и дори смело, но като дойде ред да се действа и устоява, няма ги никакви. И си отидох. Не ми се разкри на секундата кое би могло да ни сближи. По-късно. Още от третата ни среща започна да се очертава нашата обща работа. Оная година като че ли беше най-шумната в „демократичното движение“ и още тогава взе опасно да подсеща за 1900–1910 година: само — отрицание, само — дайте ни свобода! а какво по-нататък — никой не обмисляше отговорно, отговорно пред клетата ни страна, — та да не повторим нов креслив опит и ново изкормяне на вътрешностите й, а самата нея кучета я яли.
Всички сме от топло месо, железни няма, на никога, ама на никого не му е лесно да направи първите (особено първите) крачки към устояване пред опасността, после и към саможертвата. У нас в Русия има две хиляди души със световна известност и тя при мнозина беше значително по-шумна, отколкото при Шафаревич (математиците витаят на Земята в бледа малобройност), но граждански — всичките са нули поради страхливостта си, и от тази нула едва десетини взеха и поникнаха, взеха — и станаха дърво, и измежду тях Шафаревич. Този безшумен растеж на гражданския ствол в него имах възможността да наблюдавам, макар и не често, не подробно. Докато се изправяше от общата си превитост, Шафаревич влезе и в Сахаровия „комитет по правата“: не защото се надяваше на неговата ефикасност, но защото го беше срам, че никой друг не иска да влезе, а той не би могъл да си прости, ако не хвърли сили в това.
Влизането в гражданствеността на човек с нехуманитарно образование е не само растеж на мъжеството, а и пренасочване на цялото му съзнание, на цялото му внимание, втора специалност на зрели години, прилагане на ума му към пропусната от другите област (няма значение дали при това зарязва основната си специалност както някои, или не я зарязва — като якия Шафаревич, който и до ден днешен си остава действащ математик от световна класа). Когато такива случаи са повърхностни, получаваме дилетантство, а когато са успешни — наблюдаваме силен свеж подход на силни умове: те не са задръстени с доведени до лозунги предвзетости, критично отделят зърното от плявата. (И. Р. се захванал с тази своя втора работа ей тъй, заради себе си, и по съветски честен и най-естествен начин тръгнал от музиката — от гениалния, трагичен и изпаднал Шостакович, който винаги го бил привличал. Опитал се да разбере с какво докосва душите ни Шостакович и какво им обещава — тема, която сама по себе си плаче за разработване, но с която няма кой да се захване. Статията, естествено, нямало къде да бъде отпечатана — и до ден днешен. Изследването за Шостакович довело И. Р. до следното разширяване: към обща преценка за духовното състояние на света като криза на безрелигиозността, като праг на нова духовна ера.)
Ето, три големи имена влязоха в тези литературни бележки — на лица, които правеха или правят нашата гражданска история. Нека отбележим: измежду тях само Твардовски е хуманитарист от начало до край. Сахаров е физик, Шафаревич — математик, и двамата се заели с нещо, което уж не им е работа, защото няма кой друг в Русия да се заеме. (А и за мен нека отбележим, че образованието ми е нелитературно, а математическо и в изпитанията си оцелях единствено благодарение на математиката, без нея нямаше да устискам. Такива са съветските условия.)
А освен туй Шафаревич по рождение е свързан кръвно, същински с руската земя и руската история. Любовта му към Русия е чак ревнива — дали не за компенсация на предишните пропуски на нашето поколение? И настойчиво търси как да употреби главата и ръцете си, за да плати сметките по тази любов. Сред сегашните съветски интелигенти, кажи-речи, не съм срещал равни нему по готовността си по-добре да умрат в родината си и за нея, отколкото да се спасят на Запад. По силата и неизменността на настроението: отвъд морето е веселба, ама чужда, а у нас е мъка, ама наша си.
Докато цели две години обсъждахме ли, обсъждахме нашия сборник „Изпод канарите“ и материалите, които се стичаха за него, ние с Шафаревич поради съветските условия трябваше да произнасяме всичко това някъде на простор и воля. За целта правехме дълги разходки — ту край Жуковка, ту по несравнимите хълмове близо до Рождество (границата между Московска и Калужка област), ту веднъж (в разгара на „насрещния бой“ на 31 август 1973-та, малко преди да се науча за залавянето на „Архипелага“) близо до село Середниково (по-късно научих, че било бивше Столипиново) с неговите разредени къщи, печални запустели дворове (срутилото се през колективизацията, опожареното през войната никога след това не се възстановило), с неговата приказна църквица от времето на Алексей Михаилович (Алексей Михайлович (1629–1676) — руски цар от 1645 г. — Бел. пр.) и с гробищата. Минавахме през малката светла рекичка в меката изгъната долина между Лигачово и Середниково, спряхмо се на малкото посивяло дървено мостче, по което богомолките всеки ден стигат до баира под църквата, загледахме се в прозрачното шуртене на водата между тревите и храстите и аз казах:
— Как има да си спомням всичко това… ако… не съм в Русия!
Шафаревич, винаги толкова сдържан, избягващ да набляга на чувството, за да не изглежда то прекомерно, ми отвърна, целият издърпван отвътре, както на рибата й се издърпват вътрешностите с кука:
